Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (48)

47.

Дик Тайсън внимателно седна на старата люлка на предната веранда на Мейбъл Чърч, преди да се отпусне с цялата си тежест. Стори му се достатъчно здрава, затова зачака спокойно появяването на Трей Дон Хал, докато жена му Паула влезе да разгледа за последен път къщата, преди да сключат сделката. По нейно настояване бяха дошли по-рано да огледат отново имота, преди да дойде собственикът и да започне да ги следва по петите. Дик не смяташе, че собственикът ще ги следва по петите. Бе останал с впечатлението от разговора с адвоката на Трей, че на него му е все едно дали някой ще купи къщата или не. Адвокатът бе определил сумата, а Дик и Паула заедно с него бяха уговорили подробностите по огледа, ремонтите и документите.

По тази причина Дик се изненада и дори се трогна, когато Трей, който не се бе прибирал у дома, откак бе завършил гимназия, му писа, че ще дойде със самолет лично да подпише договора за продажба, за да могат да се настанят в къщата.

Дик сложи ръце върху увисналия си корем. Това бе значителна промяна във външния му вид от времето, когато Т. Д. Хал го видя за последен път. През 1986 година, когато Трей и Мелиса завършиха гимназия, коремът на Дик бе плосък и стегнат и фигурата му изглеждаше чудесно в типичната за западните щати униформа. Сега солидната маса от мускули се беше отпуснала и закръглила. С възрастта човек ставаше някак по-смирен. Дик се чудеше колко ли се е променил Т. Д. Хал от последния път, когато го видя по телевизията. А това май бе преди единайсет години? Мелиса и нейните приятелки го наричаха разбивача на сърца в гимназията, най-вече защото бе разочаровал много момичета със сериозната си връзка с Кати Бенсън. Кой би могъл да допусне, че ще замине и ще я зареже така? Явно другите му сериозни връзки не бяха успешни, а и нямаше деца, поне засега. Дали Трей съжаляваше за Кати и за чудесния син, който можеха да отгледат заедно?

Дик тъкмо бе изпънал крака и нахлупил ниско над очите си каубойската шапка, за да подремне под пролетното слънце, когато чу приближаването на кола. Кучият му син! Идваше тъкмо навреме. Кой знае защо Дик очакваше да закъснее. Веднага позна лицето му, станало толкова известно, макар и поостаряло и отслабнало. Без да се бави, слезе по стълбите, изпитвайки същото вълнение, както когато гледаше Трей да играе в гимназията, а и по-късно в колежанския отбор и в НФЛ. Може и да му се носеше лоша слава, но Трей Хал бе страхотен куотърбек.

— Здрасти, Т. Д. — посрещна го Дик на пътеката към къщата. — Добре дошъл обратно в родния си град.

— Май и теб трябва да те посрещат с добре дошъл, шерифе — подхвърли Трей, като му стисна ръката. — Амарило не ти ли допадна?

— Не толкова, че да прекарам там златната есен на живота си. Станал е прекалено шумен и голям. А и Мелиса се установи тук заедно с мъжа си и нашия внук.

— Мелиса?

— Дъщеря ни. Вие бяхте съученици с нея. Завършихте в една и съща година.

— О, да. — Трей изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се плесне по челото. — За момент паметта ми изневери.

— Пък и вече не съм шериф — обясни Дик. — Вече съм просто Дик Тайсън.

— Добре тогава, просто Дик Тайсън, хайде да влезем вътре и да видим как ще се разберем.

Още се прави на тарикат, помисли си Дик, припомнил си характерната му крива усмивка, но по някаква причина Трей му се стори по-мил именно заради своята прословута своенравност.

— След теб — каза и пусна Трей да влезе пръв в дома на своето детство.

Дик беше любопитен да види каква ще е реакцията му, когато влезе в къщата, в която не беше стъпвал от двайсет и две години. Със сигурност добре познатите стари предмети, снимките в рамки, бродираните на ръка от леля му възглавници — все неща, които тя бе обичала, щяха да имат някаква стойност за момчето, отраснало тук. Дик се позабави малко на прага на къщата, за да остави време на спомените и на призраците от миналото да се втурнат да посрещнат отдавна изгубеното момче. И за момент му се стори, че точно това се случва. Трей застана неподвижно в хола, в който витаеше миризма на мухъл, а тялото му някак се напрегна, сякаш чуваше гласове от далечното минало.

— По-малка е, отколкото я помня — каза.

— Обикновено така ни изглеждат къщите, в които се връщаме, след като сме пораснали — обясни с тих глас Дик. Чу се радостното възклицание на Паула, която бе открила нещо в другия край на къщата. — Извини ме за момент, но ще отида да доведа жена си. Тя е тук някъде.

— Можете да задържите каквото поискате — изведнъж предложи Трей, като направи широк кръг с ръка. — На мен нищо от тези неща няма да ми трябва.

— Така ли? — попита учтиво Дик. Изостреният му нюх на полицай долови нещо особено в думите му. — Това означава ли, че ще се местиш на някое друго място в района на Сан Диего?

— Точно така. И малко неща ще взема със себе си.

— Май възнамеряваш да правиш сериозни промени?

— И така може да се каже.

— Ами, това е много щедро от твоя страна — каза Дик. Хвърли поглед из стаята, натъжен, че за момчето нямат никаква стойност вещите, които са били част от живота му. — Има някои хубави предмети тук, а ти още не си минал по другите стаи. Може би все пак ще поискаш да задържиш нещо?

— Не, няма — поклати глава Трей, — и ще съм ви благодарен, ако ме освободите от това задължение. Ако нещо не ви трябва, можете да го продадете или подарите.

Паула стоеше на прага с онова добре познато на Дик неодобрително изражение. Тя не харесваше грубите масови спортове като футбола. Нямаше и особено високо мнение за професионалните спортисти с ужасното им поведение и още по-лош морал, на които им плащаха цяло състояние, докато дъщеря й получаваше съвсем мижава заплата като учителка в държавно училище. Паула и без това не бе харесвала много Трей, но той падна в очите й още повече, след като се отнесе така с Кати.

— А таванът? — попита тя с леден тон. — Обикновено когато момчетата напуснат дома си, техните неща се качват на тавана. Предполагам, че Мейбъл е направила същото и с твоите вещи. Може би там ще откриеш нещо, което би искал да задържиш.

Трей й хвърли своята типична дяволита усмивка. Очевидно студенината й го забавляваше.

— Здравейте, госпожо Тайсън. Радвам се пак да ви видя. Не се сещам да ми трябва нещо. Единствените неща, които помня, че леля държеше там, бяха препарираните ловни трофеи на чичо Харви. Предполагам, че вече са в ужасен вид и са за боклука.

— Все едно — махна презрително с ръка Паула и сложи край на разговора. — Но помни, че това, което няма да задържим, или ще го изхвърлим, или ще го подарим. Да не решиш след година да ни питаш за нещо, което вече няма да е тук.

— Мога спокойно да ви уверя, че това няма да се случи — отговори й Трей. — А сега, шерифе, защо не излезем навън и да сключим сделката?

Свършиха работа за по-малко време, отколкото му трябва на човек да изпие чаша кафе. Дик му връчи чека, а Трей даде нотариалния акт. Едно мускулче пулсираше на лицето му. Дик бе доволен, че момчето съжалява поне малко, че продава къщата.

— Ще се връщаш ли в Сан Диего, или ще поостанеш? — го попита, когато Трей пъхна чека в горния джоб на ризата си.

— Смятам да замина утре сутринта, след като се погрижа за някои работи. Ще отседна при Джон Колдуел в Хърбисън Хаус.

— Това е хубаво — каза Дик. Дали Кати Бенсън и синът й бяха сред работите, за които Трей възнамеряваше да се погрижи? — Децата много ще ти се зарадват. Никога през живота си не са виждали на живо суперзвезда.

Трей шеговито замахна с юмрук към шерифа.

— Шерифе, и ти остаряваш, затова пък знаеш, че тези деца са твърде малки, за да имат и най-малката представа кой съм. Наслаждавайте се на къщата с госпожа Тайсън — подаде му ръка Трей. — Радвам се, че я оставям на вас. Леля ми също би била доволна.

— Ще ми се да я поогледаш, преди да си тръгнеш. Купите от училище със сигурност са още в стаята ти.

— Това е минало — каза Трей. — И без това не мога да ги взема с мен на новото ми място. Довиждане, шерифе. Беше ми приятно.

Дик го изпрати с поглед до колата, пъхнал ръце в джобовете и наклонил каубойската си шапка назад. Чувстваше се някак странно потиснат. Трей Дон Хал му се стори много тъжен. Не беше за завиждане сега, когато кариерата му бе приключила, нямаше пари, нито любяща съпруга, която да го чака у дома, нито пък деца, от които да му се родят внуци. Не можеше да разчита на сина си, когото бе оставил изцяло на грижите на Кати. Уил Бенсън и без това не искаше да има нищо общо с Трей Дон Хал. Поне така се говореше из града. На Дик този факт му се стори особено тъжен, още повече че момчето бе пораснало и станало толкова свестен млад човек.

Но… Трей сякаш не го интересуваше, че оставя най-ценното, което можеше да притежава, точно както се отказваше и от ценните вещи, принадлежали някога на леля му.

Дик въздъхна и се присъедини към Паула, която настоя да разгледат тавана. Само тук не бяха се качвали досега. Предварителният основен оглед на къщата бяха оставили на зет си, който бе строител. Като по чудо една от крушките светна и добави допълнителна светлина към фенерчето на Дик.

За малко да не го види. Както спомена Трей, на тавана откриха най-вече препарираните ловни трофеи на покойния съпруг на Мейбъл. Бяха струпани на купчина в единия край, събираха прах и съхнеха с времето. Дик освети за кратко с фенерчето си животните и тъкмо се канеше да продължи нататък, когато се сепна и пак насочи светлината към тях.

— Какво видя? — попита жена му. Дик изсумтя и я остави, за да разгледа отблизо видяното.

Без да й отговаря, той се разрови из купчината препарирани екземпляри и измъкна един сив рис, готов за скок — с див поглед, оголени зъби и нокти. Само едно нещо не бе наред в заплашителната му поза — липсваше предната му лапа.