Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (65)

64.

— Струваш ми се малко… отслабнал — отбеляза Дик с известна изненада, когато отвори вратата.

— Личи си значи — каза Джон. Лесно слабееше, а и без това не можеше да си позволи да губи още от теглото си. За последен път се бе опитал да хапне нещо в петък вечерта, но не бе успял да отдаде дължимото на лазанята на Кати и на нейния чийзкейк. Оттогава почти нищо не бе ял. Знаеше, че изглежда уморен и изпит в черните си дрехи. Един божи служител, който сякаш бе загубил вярата си.

— Имаш вид на човек, който не е спал няколко нощи. Да не говорим, че си пропуснал и да се нахраниш.

— Наблюдателен човек си, Дик Тайсън. Здравей, Паула.

Паула бе застанала зад гърба на мъжа си. Тя също изглеждаше изненадана. Джон си спомни, че се бяха виждали за последно на едно кръщене през май в църквата, когато животът бе светъл и слънчев, преди да ги сполети тази злочеста беда.

— Не обръщай внимание на безцеремонния ми съпруг. Мога да се хвана на бас, че би си хапнал от страхотното пилешко печено по рецепта на дъщеря ми, което съм приготвила за обяд.

— Паула, скъпа, не мисля, че Джон е дошъл тук, за да обядва.

— Е, добре, какво ще кажеш тогава за чаша от моя хубав градински чай? — попита тя, след като схвана от израженията на двамата мъже колко сериозен разговор им предстои.

— Да, благодаря — прие Джон.

Седнаха в претрупания кабинет на Дик.

— Благодаря ти, че се съгласи веднага да се срещнем — започна Джон.

— Доста напечено стана в Кърси, а, отче?

— Много. Кати трябваше да затвори ресторанта за неопределено време. Днес сутринта е предварителното изслушване срещу Уил. В града има цели тълпи репортери. Одел Улф наби един от тях с камшика си и сега той ще повдигне обвинение срещу него. А човекът е на шейсет и пет години!

— Мислех, че Одел вече не прибягва до стария си приятел.

— Така беше, но сега го пусна отново в действие. Поне докато Ранди не го конфискува. Но най-отвратителното — това, което най-много ме разочарова — е отношението на хората като цяло. — Джон не можа да прикрие погнусата си. — Всички знаят колко много Трей нарани Кати и Уил, но с лекота ги приемат за убийци.

— Никак не ме изненадва. Хората вече рядко могат да ме изненадат, Джон. Понякога — да, но много рядко — обясни Дик.

Джон долови нещо неизказано в думите му, но преди да успее да ги анализира, Паула влезе с табла с кана студен чай и две чаши.

— Наздраве, момчета — каза и потупа окуражаващо Джон по рамото, преди да излезе от стаята.

— Имаш чудесна съпруга, Дик — рече Джон и взе чаша в ръка.

— Най-добрата. За какво искаше да говорим?

Ето го пак, помисли си Джон. Острият, почти враждебен тон, който бе доловил още по време на телефонния им разговор по-рано тази сутрин. Значи не беше му се сторило така. Щеше по-късно да разбере на какво се дължеше. Посочи разпръснатите на бюрото статии и изрезки от вестниците.

— Хубаво е, че следиш развитието на случая.

— Засега.

— Именно. Този случай не се разследва както трябва въпреки доказателствата, които са събрани и които уличават Уил.

— Тъкмо това казах и аз на Ранди по-рано днес. Срещу него има улики, но не са достатъчно убедителни като доказателства.

Джон въздъхна с облекчение и се поотпусна малко, кръстоса крака и отпи от чая си. Добре направи, че дойде при Дик. Той щеше да стигне до истината. Надяваше се, че ще успее да го убеди да проведе собствено разследване.

— Намерих добър адвокат за Уил. Ти имаш ли някаква идея кой може да го е извършил?

— Никаква. Въпросът, на който все още търся отговор, е кой знаеше, че Трей е отседнал в Хърбисън Хаус?

— И Ранди ми зададе точно този въпрос. Смята, че единствените хора, които са имали мотив да убият Трей и които са знаели къде могат да го намерят, са Кати и Уил. Но представи си, че някой друг е видял Трей в града в петък и го е проследил, а по-късно е отишъл с колата си да го застреля?

Дик изсумтя в знак на съгласие.

— Възможно е. Боби Тъкър ми спомена, че видял Трей в града по обяд, а и моята мила дъщеря не е запазила в тайна факта, че ще купувам къщата на Мейбъл Чърч и че имам уговорена среща с Трей. Когато я разпитах, тя ми каза, че не помни на кого точно е съобщила новината, но аз лично не съм споменавал нито пред нея, нито пред Паула, че Трей е отседнал при теб.

— Ами щом като и други от града са знаели за срещата ти с Трей, не трябва ли Ранди и неговите служители да се опитат да установят кои са тези хора и да съберат допълнителна информация, която би могла да разкрие други факти?

— Така бих сторил аз.

Джон се наведе към него.

— Дик, всички знаем, че Трей не може да не е имал врагове. Може убиецът да не е местен човек, нали? Как може да сме сигурни в това? Може да е някой от Сан Диего или от Санта Фе, или откъдето и да било, на когото Трей е споменал, че ще идва тук. Този човек го е проследил и го е убил. Не е ли това работата на полицията — да разпита внимателно дали някой в града не е видял непознат, в мотелите дали някой не е наел стая само за ден-два, колкото да има време да свърши работата?

— Струва си да се пробва — кимна Дик.

— Знам… че това е като удавник да се хваща за сламката, шерифе — продължи Джон, малко обезкуражен от липсата на ентусиазъм, — но може ли да са наели някого да очисти Трей?

По устните на Дик пробяга сянка на усмивка.

— Платен убиец, който да ползва пушка 30–30 калибър, отче?

— Размишлявах и върху това. Струва ми се доста хитро да използваш оръжие, с което си служат хората от фермерските райони. Това ще накара полицията да заключи, че убийството е дело на някой местен човек.

Дик му хвърли леко насмешлив поглед над чашата с чай.

— Моят опит показва, макар и да не е от първа ръка, че обикновено наемните убийци не се интересуват от това да хвърлят върху някого вината за убийството, стига те самите да не бъдат обвинени.

Така е, помисли си Джон и се почувства глупаво.

— Е, добре, предположението ми може и да е малко изсмукано от пръстите, но ми се струва, че има още факти, за които Ранди и хората му могат да се поразтърсят.

Погледна към Дик, но той не реагира на предложението му. Пак се отчая. Къде да търсят, кого и защо? Тези въпроси не му даваха мира вече четири дни, и той се чувстваше напълно безпомощен пред тях. Беше дошъл да получи отговорите от Дик, но подозираше, че дори такъв находчив и съобразителен човек като шериф Тайсън едва ли ще има по-голям успех в намирането на убиеца от Ранди и неговите хора. Убиецът завинаги щеше да остане неразкрит. А синът му щеше да бъде обвинен в убийство, което не е извършил, сянката на съмнението щеше да съпътства и майка му през остатъка от живота й.

Той се отпусна на стола. Усети как го напускат силата, вярата и надеждата. Не можеше да мисли вече, защото съзнанието му бе завладяно от отчаяние. Умолително погледна към Дик.

— Имаш ли изобщо някакви други идеи, шерифе?

— Ще поогледам, ще поразпитам. Както казах вече, днес следобед имам среща с адвоката на Трей. Ще го разпитам за познатите на Трей и кой може да му е имал зъб.

— Адвокатът му знаел ли е къде ще отседне?

— Може би, но със сигурност е знаел, че Трей умира, Джон.

Дик бе доловил надеждата, прокраднала се в гласа му, бе прочел мислите му. Засрамен от себе си, Джон промълви:

— Така е. Задраскай адвоката от списъка на заподозрените. Като служител на църквата наистина се чувствам ужасно да мисля за тези неща, но не мога място да си намеря, докато не разбера как мога да спася едно невинно момче от затвора, а майка му — от позора.

— Разбирам те — каза Дик и отпи от чая си.

Ето пак този тон — рязък и пренебрежителен, — някак не бе присъщ на Дик, който винаги се бе отнасял към него с особено уважение и симпатия. Беше дошъл тук с надеждата, че ще усети топлина и подкрепа, но вместо това бе получил хладен прием. Нещо не беше наред.

— Защо дойде на службата в петък вечер, шерифе? — Въпросът някак му се изплъзна още преди да бе решил, че иска да го зададе. И усети по някакъв мистериозен начин, сякаш чрез крилото на ангел или чрез вилата на дявола, че появяването на Дик в „Сейнт Матю“ вечерта, предхождаща убийството на Трей, бе свързано по някакъв начин със смъртта му.

Дик започна да подрежда изрезките, разпръснати на бюрото, в стегната купчинка.

— Сега това вече няма значение.

— Всичко е от значение. Какво те тревожи? Има нещо. Виждам това съвсем ясно.

— Няма нищо общо със случая.

— Нека аз да реша дали е така.

Дик спря да подрежда за миг и го изгледа строго.

— Повярвай ми, няма да ти хареса.

Джон се изправи. Познаваше Дик от много отдавна. Изпитваше към него огромно уважение, но нямаше да си тръгне оттук, без да разбере защо го гледаше така сурово и изпитателно. Подпря се на бюрото и се наведе към Дик.

— Ако се отнася до Трей, Уил или Кати, трябва да знам за какво става дума, шерифе.

— Ще съжаляваш, че си ме питал, отче. Ще съжаляваш още повече, когато чуеш отговора ми. Нямаше изобщо да ти отговоря, ако не бях сигурен, че думите ми няма да излязат извън тази стая.

Джон пак се отпусна на стола.

— Кажи ми.

Дик отмести стола си назад, опъна крака и скръсти ръце върху шкембето си.

— Добре. Това може да се окаже последната възможност да получа успокоение на своята полицейска съвест, като получа потвърждение.

— Потвърждение на какво?

— На твоята невинност. Сега замълчи и ме изслушай. Ще ти кажа какво предположих, че се е случило, когато открих препарирания рис на тавана на Мейбъл, след като Трей си тръгна. Липсваше предната му лапа — същата лапа, която открих под масата за пикник в двора на фермата на Хърбисън на 4 ноември 1985 година. Родителите бяха открили сина си обесен в плевнята и ме повикаха. Тогава направих оглед.

Устата на Джон зина широко и така замръзна. Очите му щяха да изскочат от орбитите си. Беше се парализирал, но все пак можеше да усети всякаква болка. Отнякъде в къщата долетяха ударите на часовник, който отмери единайсет часа. Прозвучаха му като ударите на барабан, предизвестяващ последните му стъпки към бесилото.

— Лапата бе прибрана като доказателство в полицейския участък на област Кърси заедно с шнура, който бе използван за обесването, и няколкото порнографски списания, открити до краката на провесеното тяло на Дони Хърбисън — продължи Дик. — Всички материали, които събрах тогава, включително моите записки от разговорите с хората, също се пазят. — И ще се пазят до деня, когато ще се появят достатъчно улики, доказващи, че Дони не е починал от автоеротична асфиксия.

В погледа на шерифа нямаше и следа от милост и пощада. Не оставяше и никаква възможност за възражения по въпроса, дори и ако Джон беше в състояние да предложи контрааргументи. Значи все пак не бе надбягал сенките. Смъртта на Трей не му бе донесла очакваното избавление.

— Когато открих лапата и с малко помощ от страна на Мелиса, започнах да навързвам нещата. Взех една футболна купа на Трей от къщата и я занесох в лабораторията по криминалистика в Амарило, за да направят сравнение между неговите отпечатъци и тези върху списанието и шнура. Съвпадаха напълно. Останаха обаче и едни неидентифицирани отпечатъци, но след известно разследване от моя страна успях да се досетя на кого принадлежаха те.

— На мен — каза Джон глухо.

— Ако ти липсва чашата, от която пиеш при олтара, да знаеш, че аз съм виновен. Отмъкнах я в петък вечерта след литургията, за да я занеса в лабораторията.

— И отпечатъците… съвпаднаха с моите?

Дик вдигна рамене.

— Не знам. Така и не се стигна до сравняване, защото междувременно Трей бе убит. Чашата е все още у мен. Искаш ли да ми кажеш какво се случи в онзи ноемврийски ден? Каквото ми кажеш, ще си остане между нас. Обещавам ти.

Джон вече не го слушаше. Най-сетне видя светлината да пробива тъмния облак на отчаянието му, когато започна да осъзнава какъв дар му поднасяше Дик в този момент. Тази светлина, всепоглъщаща и ярка, го накара да онемее, заслепи го, изпълни го с такава радост, че бе готов да целуне краката на Дик. Бог не го беше изоставил. Тъкмо когато почти бе загубил вярата си, Бог отново му се беше появил. Показваше му пътя, по който можеше да спаси Сина си.

— Можеш да ми кажеш, Джон. Смятам, че оня гамен Трей е измислил откачения план да отидете във фермата на Хърбисън, а ти си се съгласил да го придружиш, за да не направи някоя беля. Сигурен съм, че и идеята за автоеротичната асфиксия също е била негова, но не ми дава мира как ти, католикът, си оставил Лу и Бети да живеят в агония години наред — да вярват, че синът им е намерил смъртта си по такъв срамен начин.

Джон възкликна радостно и скочи на крака. Изправи рамене и закопча копчетата на сакото си. Вече беше човек, освободил се от товара, който носеше на плещите си. Дик се сепна от внезапната промяна.

— Това зло веднага ще бъде поправено, шерифе. А автоеротичната асфиксия беше моя идея, не на Трей, именно защото съм католик. Възнамерявам да кажа цялата истина на Лу и Бети днес следобед, когато се върна в Кърси.

Дик също скочи на крака, като почти обърна чашата си с чай.

— Не, не е необходимо. Лу и Бети вече знаят истината — или поне част от нея. Не мога да ти кажа как точно са я научили, но знам, че е така. Ще трябва да ми се довериш.

— О, имам ти пълно доверие, шерифе. Затова знам, че ти ще изпълниш дълга си и ще ме арестуваш за убийството на Трей.

— Какво?

— Аз убих Трей. Направих го, за да не намеси и моето име, когато признае на Хърбисънови истината за смъртта на Дони. — Гласът му ставаше все по-силен и уверен. Беше си възвърнал силата. — Трей умираше и не искаше този грях да тежи на съвестта му. Възнамеряваше да каже на Хърбисънови всичко, веднага щом Лу се прибере с децата от литургията. Не можех да позволя това да се случи. Вярата на хората в мен — и в църквата — щеше да бъде съсипана. Щях да загубя всичко, което ми беше скъпо — любовта на Лу и Бети, моята енория, службата ми на свещеник…

Дик се спусна към него.

— Внимавай какви ги говориш, Джон. Помни, че разказваш всичко това на един пенсиониран служител на закона. Защо ми го казваш всъщност?

— Не мога да оставя Уил Бенсън да отиде в затвора. Не мога да оставя сина си да поеме вината за нещо, което аз съм извършил.

Дик го зяпна и ококори очи.

— Твоят син!

— Уил Бенсън е мой син.

Дик загуби за миг равновесие.

— Какво?

— Това бе другата истина, която Трей бе дошъл да разкрие. Не е можел да има деца, защото на шестнайсет се разболя сериозно от заушка. Но запази това в тайна от мен и Кати, остави ни да вярваме цели двайсет и две години, че Уил е негов син. Ние с нея… между нас се случи веднъж по времето, когато Трей беше скъсал с нея. Нали виждаш — имам достатъчно основания да убия Т. Д. Хал.

— Не ти вярвам — изпъшка Дик.

— И не е нужно. Единствено от значение е съдебното жури да ми повярва. Сега, ако Паула няма нищо против, бих искал да ме придружиш, за да мога да се предам на Ранди. Не е нужно да вземаш потира. С готовност ще ти дам да ми вземеш отпечатъците. А и, Дик, знай, че това няма да се отрази на теб и твоето име. През 1985 година не си имал никакво доказателство, че ние двамата с Трей сме виновни за смъртта на Дони Хърбисън.

Дик притича и препречи пътя на Джон към вратата. Вдигна ръце, за да го спре.

— Не мога да те оставя да направиш това. Ти беше в църквата, отслужваше литургията, когато Трей е бил убит. Имаш алиби.

— Но не и за петнайсетте минути преди нея. Отец Филип ще потвърди, че закъснях за службата.

— Но ти не си го убил — изстена Дик.

— Моето самопризнание и доказателствата, които си събрал, ще го докажат.