Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (61)

60.

Убийството с ловджийска пушка на известния в цялата страна футболист Трей Дон Хал имаше предимство пред всички останали случаи, които се разследваха в лабораторията по криминалистика на Лъбок, както и пред плановете, които патолозите имаха за съботния ден. Същото важеше и за Чарлс Мартин от лабораторията към отдела за обществен ред в Амарило. С общи усилия направиха аутопсията и анализираха уликите, събрани на местопрестъплението, така че до обяд Ранди Уолас вече имаше на разположение докладите и на двата отдела. Трей Дон Хал бе застрелян с ловджийска пушка с калибър 30–30. Ясните отпечатъци от друг човек, освен от тези на жертвата, бяха открити върху кожената каишка на часовника му, вероятно бяха оставени там от убиеца, когато той или тя бяха скръстили ръцете на гърдите на Трей Дон Хал. ДНК анализ бе направен на следите от сълзи, открити върху копринената риза на жертвата близо до входната рана от куршума. Освен това направиха отливки на следите от гумите на джипа, който бе спрял на срещуположната страна на пътя, срещу трупа. За момента резултатите от анализите не се съобщаваха на пресата.

Медиите направиха незабавен десант в града. Изскочиха като плъхове от всякакви дупки, напълниха всички мотели в района, тълпяха се в „При Бени“, пред полицейското управление. Ранди и неговият заместник Майк си сложиха бейзболни шапки вместо униформените, когато тръгнаха да разпитат Уил Бенсън, взеха и личната кола на Ранди от паркинга на участъка, за да не ги разпознаят „папараците“, както ги наричаха с погнуса, и да не хукнат след тях.

Отиваха при Уил по една проста причина. Той бе единственият човек в града, който притежаваше джип и който имаше причина да убие Трей Дон Хал, колкото и несъществен да беше неговият мотив. Майка му също имаше мотив, но тя не караше джип. Ранди обаче не можеше да си представи, че някой от тях двамата е способен на убийство. Кати Бенсън бе една от най-уравновесените жени на света, а Уил бе може би едно от малкото момчета, отраснали в този край, което не ходеше на лов и вероятно не притежаваше и пушка. Успехът им бе най-сладкото възможно отмъщение. И майката, и синът бяха постигнали значителен успех в живота си, въпреки че този мъж ги бе изоставил. Така че по-скоро щяха да го оставят да се спука от яд. Защо им беше да го убиват?

Но все отнякъде трябваше да се започне. А и той имаше няколко причини да посети Уил тази сутрин. Първата бе свързана с джипа. Втората, че рано сутринта бе събудил от съботния й сън Линда Хадли, секретарката в „Морган Петролиум“, за да я попита по кое време си бе тръгнал от работа Уил Бенсън предния ден. Позвъни й с неохота, защото Линда бе най-голямото плямпало в целия град и със сигурност щеше да пусне слуха, че шерифът разследва Уил. А момчето и без това бе преживяло достатъчно във връзка с клюките по негов адрес в областта. В случая Ранди следваше логиката на Дик Тайсън. Ако Уил си беше тръгнал както обикновено в шест часа, то той просто щеше да го задраска от списъка на заподозрените и нямаше да си губи времето да го посещава.

Но, за зла врага, Линда му каза, че Уил си тръгнал в пет и трийсет, нещо което било необичайно за него, тъй като той стриктно спазвал правилата на фирмата. Това означаваше, че е имал предостатъчно време да стигне до местопрестъплението по времето, когато Трей е бил убит. Линда му бе съобщила и още един интересен факт. Каза му, че Кати Бенсън неочаквано посетила сина си предния ден по обяд. Ето това вече наистина бе странно. Ранди обикновено обядваше в „При Бени“ и не можеше да си спомни да е имало друг случай Кати да отсъства от ресторанта по това време на деня. Ранди попита отец Джон кой друг е знаел, че Трей е отседнал в Хърбисън Хаус, отговорът на Джон бе, че не може да каже със сигурност.

— Ами тогава ми кажи тези, за които си сигурен — рече Ранди.

— Дик Тайсън и… Кати Бенсън — отвърна Джон неохотно. — Бети разбра, че Трей ще дойде, едва днес по обяд.

— А Кати кога научи новината?

— Тази сутрин.

Беше логично да предположи, че Кати ще отиде лично да предаде на сина си шокиращата новина, че баща му ще дойде в града. Също така бе логично да се допусне, че Уил ще поиска да се срещне с него. А и освен това — тук Ранди отново установи, че мисли като Дик Тайсън — ръцете на Трей Хал бяха скръстени на гърдите му, а по ризата му имаше следи от сълзи. Да скръстиш така нечии ръце и да се разплачеш над трупа — това не беше ли нещо, което един син, който все още изпитваше синовни чувства към баща си, би направил, след като го застреляше?

— За какво ли му е на такъв хубав ерген като Уил Бенсън да си наема жилище чак тук, когато може да си живее живота в онзи нов жилищен комплекс в града? — зачуди се заместник-шерифът, докато паркираха пред ранчото, което сякаш бе построено по времето на индианците и волно пасящите стада от бизони.

— Предпочита да живее на място, където може да държи коня си и където кучето му може да тича на воля — отвърна Ранди. Ранчото отговаряше и на някои особености на характера на Уил. Харесваше тишината и усамотението, както и да прекарва време с животните вместо в шумни компании.

Майк безмълвно посочи джипа марка „Вранглер“, паркиран под навеса до къщата. Ранди кимна. Изкачиха се по изтърканите стъпала до верандата, която обикаляше цялата къща. Вратата се отвори още преди да беше почукал на нея.

— Заповядайте, шерифе — покани ги Уил. — Чух колата. В известен смисъл… ви очаквах.

Момчето изглеждаше така, сякаш изобщо не бе мигнало цяла нощ. Ранди също не бе спал.

— Извинявай, че те притесняваме през уикенда, Уил, но трябва да ти зададем няколко въпроса.

— Така и очаквах.

— Съжалявам за загубата, каквото и да означава тя за теб.

— Не много — отвърна Уил и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Искате ли кафе?

— Аз няма да откажа — обади се заместникът.

Ранди кимна.

— Добре.

Мъжете седнаха. Едно куче се приближи безшумно, размахвайки опашката си. Беше синеоко сибирско хъски. Помириса ботушите им, сетне последва Уил от хола в кухнята. Скоро домакинът се върна с три димящи чаши кафе. Ранди пое своята внимателно. Съзнаваше, че не може да я вземе без разрешително, но вече бе измислил как да се снабди по законен начин с отпечатъци от пръстите на Уил.

— Уил — подхвана той, като извади носна кърпичка от задния джоб на панталона си, — излиза, че ти и майка ти сте единствените хора в града, които биха имали някакъв мотив да убият баща ти.

— Разбирам това, но майка ми не би убила и гърмяща змия, а пък аз ще съм ви благодарен, ако не наричате Трей Хал мой баща. — Уил седна, а в силните си ръце — ръцете на батсман с добре оформени пръсти — стисна чашата с кафе.

— Хм, виж, трудно ми е да повярвам, че имаш нещо общо, но работата ми е такава, затова се налага да попитам къде беше вчера между шест и седем следобед. Извини ме за секунда… — Той остави чашата си и кихна гръмогласно в носната кърпа.

— Бях у майка си — отвърна Уил, след като на Ранди му мина кихавицата. — Беше ни поканила на вечеря с отец Джон.

Ранди се изкашля, покривайки уста с длан.

— През цялото това време ли?

— През повечето време.

— Така ли? По кое време си тръгна от работа?

Ранди, който се канеше да кихне отново, забеляза кратката пауза, преди Уил да му отговори.

— Тръгнах си по-рано. Някъде около пет и половина.

— Защо?

— Бях разстроен. Мама дойде при мен да ми каже, че Трей Хал е в града, и аз се надявах, че той може да поиска да се видим или да ми се обади, но така и не го стори.

— От работа отиде направо у майка си, така ли?

— Не, дойдох си тук. Нахраних животните, преди да отида при мама. Предполагам, че съм бил при нея някъде към седем.

Ранди разхлаби черната вратовръзка на униформата си.

— Някой може ли да потвърди, че си идвал тук?

Уил поклати глава и погледна кучето, което лежеше на пода до стола му.

— Никой друг, освен Силва. Шерифе, добре ли сте?

— Добре съм — изфъфли Ранди, въпреки че очевидно не беше. Премигваше, сякаш го щипеха очите. — А майка ти? Тя у дома ли си беше?

— Разбира се. Приготовлявала вечерята цял следобед.

Ранди му смигна приятелски над кърпата, с която си бършеше носа.

— И нищо не е взела от ресторанта?

Уил му отвърна също с широка усмивка.

— Всичко беше приготвила сама в кухнята си — и лазанята, и чийзкейка.

— Добре тогава, това е засега. — Ранди понечи да стане, но се хвана за гърдите, а чашата с кафе се изтърколи на пода. Кучето и Уил скочиха на крака. — Не, не! — изхъхри на хъскито, за да не скочи върху него. — Махай се!

— Ранди! — извика заместникът. — Да не получаваш инфаркт?

— Не! Не! Аз съм… алергичен към кучета.

— Ама защо не казахте? — притесни се Уил. — Какво да правим сега?

Ранди се закашля силно.

— Вода. Трябва ми вода. Гърлото ми гори.

— Изкарай Силва навън, докато аз му донеса чаша вода — помоли Уил Майк и се втурна към кухнята. Чу се силната струя вода от чешмата и само след секунди младежът беше отново при него с пластмасова чаша вода в ръка. Ранди я сграбчи за дъното и изгълта цялото й съдържание.

— Съжалявам, Уил — каза, дишайки тежко. — Мислех, че вече съм преодолял тази алергия. — Отправи се към вратата, като че ли отчаяно се нуждаеше от свеж въздух.

— Да извикам ли лекар? — попита Майк, когато вече бяха навън.

— Не, просто трябва да се махна от кучето. — Шерифът хвърли ключовете на Майк. — Ти ще караш. Уил, благодаря ти за отделеното време. Сигурен съм, че няма да се налага пак да те безпокоя.

Когато потеглиха, Майк подхвърли:

— Не знаех, че си алергичен към кучета.

— Много неща не знаеш за мене, синко — ухили се Ранди, който се бе напълно възстановил от пристъпа. Държеше внимателно с кърпата си за нос пластмасовата чаша.