Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (15)

14.

— Сигурна ли си, Катрин Ан? Можем и да почакаме — попита Трей с тревожно събрани вежди и съмнение, затаено дълбоко в очите му. — Май трябваше да ти кажа предварително…

— Радвам се, че не го направи — отвърна тя. Сърцето й биеше чак в петите.

— Щеше ли да ми… откажеш? — Въпросът му увисна някъде между надеждата и отчаянието.

Стояха пред вратата на стаята, която той бе запазил за тях. Кати се бе изгубила в обятията му. Главата й едва достигаше до папийонката му. Той държеше в ръка ключа от стаята, пропуска към този съдбовен момент в техния живот, от който тя знаеше, че няма да има връщане назад. Преглътна с мъка и поглади с пръст брадичката му в опит да се поуспокои.

— Ти изобщо даваш ли възможност на някого да ти откаже? — каза с лека усмивка. — Но аз нямаше да ти откажа. Просто щях да си взема някои неща.

Той, изглежда, се разстрои.

— О, изобщо не се сетих. Аз донесох… четка за зъби и паста.

— Не вярвам да ми трябва нещо друго.

Той бе наел стаята по-рано, дори бе взел ключа, за да не й се налага на нея да чака в колата под силната светлина на входа на мотела, докато той урежда нещата с нощния рецепционист. На масата имаше цветя, а на леглото — няколко от декоративните възглавници на леля му, на които Кати подпираше учебниците си, когато учеха у тях.

— Леля ти няма ли да забележи, че липсват? — попита тя.

— Ще измисля какво да й кажа. Реших, че така ще се чувстваш… повече като у дома си.

— Много мило от твоя страна, Трей.

— Катрин Ан, аз… — Той се приближи до нея и тя видя как мускулите на врата му се опъват, докато се опитваше да произнесе думите.

— Какво, Трей?

— Аз те обичам. Обичам те с цялото си сърце. Обичам те от първия миг, в който те видях да излизаш тичешком от къщата на баба ти, за да погледнеш пак снежната кралица. Просто искам да ти покажа колко много те обичам.

— Добре тогава — отвърна тя и обви врата му с ръка. — Защо не започнеш.

— Не ми се иска да те пусна — прошепна Трей, като обхвана с ръце лицето й пред дома на мис Ема часове по-късно. Страстните силни емоции, преживени през последните часове, все още караха лицето му да гори, а очите му да гледат трескаво.

— Знам — каза Кати тихо, — но трябва да се прибирам. Сигурна съм, че баба не спи.

— Мислиш ли, че ще ме убие, когато те види? Обещах й, че ще те върна у дома по-красива, отколкото преди, но имах…

— Знам какво имаше предвид и аз наистина се чувствам по-красива отпреди.

— И си. Ако изобщо е възможно. Значи не съжаляваш?

— Не, Трей. Не съжалявам.

— А дали някога ще съжалиш?

— Никога. Лека нощ, mon amour.

Тя свали ръцете му от лицето си след дългата целувка и пълния със съжаление поглед, че трябва да се разделят. Кати влезе в къщата, преди той да е успял да я целуне отново на осветената веранда, където всеки, който бе буден в три часа сутринта, можеше да ги види. На външната врата имаше малко декоративно стъкло. След като тя затвори вратата, той притисна длан към него и Кати допря своята отвътре. Тя не изгаси лампата на верандата, докато не чу шума от мотора на мустанга да се отдалечава.

Руфус се втурна да я посрещне, като въртеше опашка, а големите му очи я гледаха въпросително, сякаш я питаха добре ли е минало всичко. Тя се засмя, коленичи сред облаче шифон, за да обгърне врата му.

— Да, да, всичко мина добре — лееха се от нея думите в прилив на щастие.

Къщата бе тиха. В кухнята светеше и там тя намери чайника, чаша за чай, чинийка и лъжица в мивката, ясен знак, че баба й я бе чакала до късно. Кати бе доволна, че не я заварва будна. Прическата й бе съсипана, гримът й го нямаше. На сутринта щеше да отговаря на много въпроси, знаеше си го, но през остатъка от нощта искаше да остане сама и да се наслаждава на спомените.

В стаята си се съблече бавно, докосвайки се там, където доскоро бяха ръцете на Трей, усещайки го още топъл и жив в себе си. Знаеше, че това щеше да се случи рано или късно, но не предполагаше, че ще е след абитуриентския бал и в мотелска стая.

Всичко бе станало толкова естествено, точно както пчелата намира своята роза. Не се чувстваха притеснени или неудобно, докато се събличаха един пред друг. Не отместиха поглед един от друг, докато не свалиха всички дрехи от себе си и тогава той я сложи на леглото, поглъщаше я с очи, но погледът му бе изпълнен с уважение и грижовност.

— Катрин Ан… — мълвеше той отново и отново като молитва, докато я държеше в обятията си и я галеше. Неговото тяло й се струваше толкова съвършено и толкова на място точно до нейното, че тя почти не усети кратката остра болка в мига, когато океанът заля брега, така че пясък и море станаха едно. Бе толкова прекрасно, че след това тя с изумление — и ужас — усети влага по бузата си и като се извърна към него, видя сълзите на лицето му.

— Трей! — възкликна, а сърцето й се сви. — Какво става?

— Нищо — отвърна той, като я притисна силно до себе си. — Нищо не става. Просто… вече не се чувствам като сирак.

Ема чу, когато Кати се прибра, и отиде на пръсти по коридора до стаята й. Бе стояла будна цяла нощ, а щорите на прозореца й бяха дръпнати, за да може да вижда звездите. По някаква причина обсипаното със звезди небе й действаше успокояващо. Имаше навика да ги наблюдава, когато бе разтревожена, както се чувстваше и сега. Беше се случило. Бе сигурна в това. Внучката й вече не бе девствена. Една баба долавяше тези неща. Кати и Трей не бяха отишли на закуската, давана в „Киуанис Клуб“ след бала. Един от спонсорите се бе обадил, загрижен, че най-красивата двойка на бала отсъства. Ако наистина бе станало това, което Ема си мислеше, в понеделник сутрин без никакво отлагане тя щеше да уговори час при доктор Томас, за да предпише хапчета против забременяване на Катрин Ан.

Мейбъл Чърч провери колко е часът. Три и петнайсет сутринта. Трей тъкмо се бе прибрал. Спалнята й се намираше точно до гаража, така че чу колата. Чувстваше се потисната. Когато го нямаше, тя често претърсваше стаята му за скрити неща, като наркотици, мъжки списания, алкохол, дневници с пикантни подробности, с единствената цел да разбере какво става в живота на племенника й. Преди време бе открила кутия с презервативи, забутани в едно чекмедже на бюрото, и бе въздъхнала с облекчение. Трей не бе откликнал на молбите й да отиде да си направи тестовете, които доктор Томас бе препоръчал, и Мейбъл за първи път почувства колко малко влияние има върху племенника си.

— Когато съм готов — бе й отвърнал той, но поне вземаше мерки срещу благоприятната прогноза. От време на време броят на презервативите намаляваше, но никога след като бе излизал с Кати. А тази вечер липсваха няколко.

Надяваше се Трей да е нежен с Кати и да продължи да я обича така, както винаги я бе обичал, но нейният племенник имаше такъв променлив характер. Кати обаче имаше огромно влияние над него, което едва ли някога друго момиче щеше да придобие. Кати бе единствената. Тя бе неговата половинка. Двамата образуваха едно цяло.

Джон влезе у дома и в носа го блъсна миризмата на мазна манджа, както винаги когато баща му си бе вкъщи. Бе оставил да свети лампата над печката и тя огряваше в тигана на котлона пържения бекон, останал след вечерята му. Джон хвърли поглед към опръсканата с мазнина печка, пълната с мръсни чинии мивка, към изцапаната кухненска кърпа, която висеше на вратичката на фурната, към чорапите на дупки и протритите ботуши на баща си, които той бе събул и оставил под масата, и почувства как му прилошава — усещане, с което се бе борил цяла вечер. Охлаби вратовръзката и мина през кухнята, без да си вземе нещо за пиене, въпреки че гърлото му бе пресъхнало. Легна в стаята си, без да се съблича изобщо, преплете ръце зад главата си и се вторачи в тавана.

Реши, че ще отиде на литургия още сутринта. От известно време не беше ходил. Когато майка му бе жива, никога не пропускаха неделната литургия в „Сейнт Матю“, но напоследък ходеше само когато тя му липсваше и изпитваше нужда от спокойствието, което му даваше църквата. Този път щеше да отиде, за да потърси друг вид спокойствие.