Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (66)

65.

На паркинга пред участъка на Кърси все още имаше доста журналисти, когато Джон и Дик пристигнаха. И веднага надушиха, че има пресен хляб за предстоящите новинарски емисии, щом се появяват известният в целия район свещеник и бившият шериф. Мъжете едва бяха затворили вратите на колите си, когато в лицата им навряха куп микрофони. Джон и Дик ги отблъснаха встрани и се отправиха към двойната стъклена врата, повтаряйки:

— Без коментар.

Ранди изслуша самопризнанието на Джон с отворена уста в състояние на пълно изумление. Кашонът с уликите, събрани от Дик през 1985-а, се намираше на бюрото му, тъй като все още не бе го върнал в архива. Освен него на разговора присъстваше единствено Дик. Другите двама полицаи бяха отишли на обяд.

— Всичко е тук, нали, Дик? — попита Джон и посочи кашона.

Дик направи гримаса и кимна.

Ранди бавно се окопити.

— Чакай да видим дали съм разбрал. Сега ти правиш самопризнание, че си застрелял Трей Хал, така ли, отец Джон?

— Точно така. Разполагате с всички нужни доказателства, за да ме арестувате. Имам мотив. Имах и възможност да го извърша. Уил Бенсън е невинен.

— Твоят син.

— Моят син.

Ранди стисна устни.

— Къде е пушката?

Дик се заслуша внимателно. Очакваше този въпрос.

— Кое?

— Пушката. Оръжието, с което е извършено убийството. Къде е?

— Аз… я изхвърлих.

— Къде?

— Някъде в прерията.

— Ти си притежавал пушка с 30–30 калибър, така ли, отче? За какво ти беше?

Джон изглеждаше объркан. Дик и Ранди се спогледаха.

— Ще ти кажа какво ще направим. — Ранди се изправи и се изпъчи, сякаш му трябваше въздух, за да може да диша. Намести колана си с пистолета. — Ще отида до лабораторията в Амарило, за да сравнят отпечатъците ти, и после ще се върна. — Той постави книжната торба с доказателствения материал, включително и църковния потир в кашона. Дик го бе донесъл, за да спести неудобството на Джон да му вземат отпечатъци в кабинета на шерифа. — Ако се окаже, че отпечатъците отговарят на версията, която ни разказа за смъртта на Дони, няма да успея да приключа с всичката бумащина и да поискам заповед за ареста ти преди утре по обяд. Мейвис Бартън си прави косата и маникюра в сряда сутрин и Бог да ми е на помощ, ако по някакъв повод се опитам да смутя спокойствието на нейно величество съдията. Ти се прибери у дома, отче, докато ние оправим тази каша с районния прокурор.

Дик дръпна Ранди встрани, когато Джон излезе в коридора.

— Относно разговора ти с прокурора, шерифе — подхвана с тих глас Дик, — ще съм ти благодарен, ако не споменаваш нищо за самопризнанието на Джон пред обществеността, докато не стане абсолютно наложително.

— Повярвай ми, така и ще направя. Направо ми призлява от цялата тази история. Джон може и да е имал някакъв мотив, но ако той е убиецът, тогава направо съм готов да се закопая. Неговата история е съшита с бели конци. Искам обаче да ти покажа нещо. Трей го е написал малко преди да умре и го е оставил на бюрото на Джон. — Той отключи едно чекмедже и извади оттам пластмасов плик, в който имаше бележка. Дик прочете краткия текст: „Това е за децата. Тръгвам си, тигре. Размислих и реших да не го правя. Надявам се, че и ти ще запазиш мълчание, както досега. Да не се петни името ми. Ще се радвам, ако се молиш за мен. Ще те обичам винаги, Трей.“

— Боже милостиви! — възкликна Дик.

— Тази бележка потвърждава показанията на Джон. Като прибавим към доказателствата, които ти си събрал, че и отпечатъците му съвпадат с тези на шнура… — Ранди доби измъчен вид. — Въпреки че има и други двама заподозрени, които са признали, че са извършили убийството…

— Джон ще увисне на въжето — довърши Дик.

— Дано да си намери добър адвокат.

Преди да излязат от сградата, обсадена с многобройни камери и микрофони, Дик помоли Джон да го изчака малко по-нагоре на пътя, откъдето отчето щеше да продължи за Хърбисън Хаус, а Дик за своята среща с Лоурънс Статън.

Когато мъжът в черни дрехи слезе от колата си, Дик не можа да не го сравни с образа на момчето в коженото яке, чието бъдеще тогава изглеждаше, че ще премине по дебел червен килим. Ако не беше онзи ноемврийски следобед, през който Трей Дон Хал бе оплескал нещата, дали Джон щеше да носи днес черните дрехи и бялата якичка на йезуитски свещеник, или щеше да се радва на трофеите от турнирите за суперкупата?

Вече нямаше значение. Какъвто и път да беше избрал в живота си, Джон Колдуел щеше винаги да върви по червения килим.

— Джон, трябва да ти кажа нещо — рече Дик, когато двамата застанаха лице в лице между колите си. Лицето на Джон бе сгърчено от страдание заради това, което му предстоеше да стори, щом стигне до Хърбисън Хаус. — Заклех се, че ще го пазя в тайна, но сега съм принуден да наруша думата си заради Лу и Бети. Когато Трей научил, че е болен от неизличима болест и му предстои скоро да умре, написал едно писмо до тях. Дал указания на своя адвокат да им го предаде след смъртта му. В писмото прави пълни признания за инцидента и поема цялата отговорност за смъртта на Дони. Изобщо не споменава името ти. Лоурънс Статън им го е връчил. Лу ми го показа. Искаше да ми каже, че съм бил прав като съм се усъмнил в обстоятелствата около смъртта на Дони.

Джон изглеждаше изненадан.

— Трей им е написал писмо? Това обяснява защо Бети и Лу ми се сториха щастливи напоследък. Снимката на Дони преди бе скрита зад ваза. А сега е на видно място на полицата над мивката, така Бети може да я гледа през цялото време.

Дик го погледна с присвити очи, надявайки се, че може да го накара да прояви малко здрав разум въпреки упорството си.

— Не искаха да ти покажат писмото, за да не изгубят уважението ти, когато разбереш, че са скрили от църквата обстоятелствата около смъртта на Дони. Нека да бъдат спокойни, Джон. Вероятно никога няма да узнаят за твоето участие. Дори и да предположат, че Трей е имал съучастник, едва ли ще допуснат, че това си бил ти.

— Не виждам как може да се избегне моето самопризнание.

— Ти си духовно лице, Джон. Имай малко вяра.

— Аз съм виновното лице, шерифе.

— А аз съм вуйчо на магарето. Помисли върху моя съвет. Не бързай да им казваш. Задръж за известно време.

 

 

Час по-късно Лоурънс Статън завинти капачката на писалката, с която подписа всички документи във връзка с продажбата на собствеността на Трей Д. Хал. Сега законният собственик на къщата вече бе Дик. Адвокатът се оказа дребен човек, облечен в морскосин костюм на тънки райета, с копринена вратовръзка с перфектен възел на идеално колосаната яка на бялата риза. Денят беше доста топъл за този сезон. Двамата бяха седнали в едно крайпътно заведение на шосе 40, гонеха мухите, пиеха кафе, а Дик ядеше хамбургер. Адвокатът изглеждаше свеж и отпочинал.

— Е, това е всичко, господин Тайсън — каза му. — Надявам се с госпожа Тайсън да сте много щастливи в тази къща.

— Щяхме да сме много по-щастливи, ако Трей не бе намерил смъртта си по този начин.

— Добре ви разбирам — кимна адвокатът. — И аз щях да съм много по-щастлив, ако можех да го изпратя в последния му път малко по-тържествено, но наистина съм благодарен на неговия добър приятел Джон Колдуел, че се съгласи да извърши опелото на погребението му. Трей имаше изключително високо мнение за Джон. И на мен ми се видя много добър човек.

— Добър човек е, да. Кога е погребението?

— Днес следобед.

— Трей ще бъде погребан днес следобед ли? — изненада се Дик.

— Да. В шест часа. Много скромно, само в най-тесен кръг. Настоях тази информация да не стига до медиите. Патолозите от Лъбок бяха така добри да не уведомяват пресата, че тялото му вече може да бъде взето от моргата. Беше изпратено снощи в погребален дом „Джеймисън“. Ако успея да го погреба без много шум… — Той извади бяла носна кърпа без нито едно петънце на нея, за да избърше очилата си, и втренчи в Дик късогледите си очи. — Дали бихте искали да присъствате на погребението? Знам, че Трей ви е уважавал. Това не може да се каже за повечето хора. Беше много щастлив, че именно вие сте купили къщата на леля му.

— В шест, казвате? — Дик погледна часовника си. Беше четири часът. Имаше достатъчно време да отиде до цветарския магазин и да се върне навреме за погребението. — Разбира се, че ще дойда — каза.

Ръкуваха се и се разделиха. Дик забърза към цветарския магазин на Марта в Кърси.

— Червени карамфили — поръча той, защото смяташе, че на Трей би му харесал червеният цвят. — Нека да е голям венец.

— Нямаме — отвърна Марта със съжаление.

— Нямате ли? Мислех, че червени карамфили винаги се поддържат в наличност във всеки цветарски магазин.

— Не и когато някой клиент изкупи цялата наличност.

— О, разбирам. Ами бели тогава?

Дик пристигна рано на гроба. Лоурънс Статън все още не бе дошъл. Вятърът бе започнал да утихва и жегата да отпуска жарката си прегръдка в този час, нещо типично за юнските вечери в Панхандъл. Залезът щеше да е красив. Това беше хубаво. Дик остави венеца от бели карамфили до отворения гроб точно до мястото, където бе положено тялото на Мейбъл Чърч. На един дървен кръст бе изписано „Трей Дон Хал“ с разкривени ръкописни букви. Кръстът щеше да остане там временно, докато поставят надгробен камък.

Дик седна на каменната пейка. Отслабналият вятър тихо шумолеше в цветята, които близките бяха оставили в специални вази на гробовете или просто върху надгробните плочи. Повечето бяха изкуствени. Някои обаче бяха истински, оставени да вехнат и съхнат на слънцето. На известно разстояние видя два гроба един до друг, отрупани с все още съвсем свежи цветя. А, ето къде са отишли червените карамфили.

Известно време остана загледан замислено в купчината цветя, след това бавно пристъпи нататък. Обзе го познато усещане. Преди да се наведе да прочете имената върху богато украсените надгробни плочи, вече бе почти сигурен, че знае на кого са гробовете, кой беше купил цветята и защо. Картичката, пъхната между карамфилите, показа, че е прав. „Сега, любими мои, почивайте в мир.“

Дик нададе скръбен вой. Глупак, глупак, глупак! Как може да е бил толкова сляп да не види очевидното?

Като луд се спусна към колата си, грабна мобилния си телефон и набра Мелиса. „Дано да си е вкъщи, дано!“

 

 

Беше си у дома.

— Татко? — гласът й звучеше изненадано всеки път, когато разговаряше с баща си тези дни.

— Мелиса, ще те питам нещо много важно. Много неща зависят от твоя отговор. Спомни си лятото след последната година в гимназията и ми кажи дали предположението ми е вярно.

Последва дълго мълчание.

— Татко, ние с мама много се тревожим за теб.

— Мелиса!

Дик зададе въпроса си.

— Да, носеха се подобни слухове — отвърна дъщеря му, — но от уважение към нейните родители ние не споделихме с никого подозренията си. Те страдаха твърде много, а и очевидно всички вярваха, че именно това се беше случило. Питаш дали Трей е имал някога нещо общо с нея? В никакъв случай. Той я ненавиждаше.

О, боже мой, помисли си Дик. В съзнанието му изникнаха единствените думи, които бе запомнил от часовете по литература в училище: „Каква сложна мрежа плетем, щом в лъжите си се оплетем“.