Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (53)

52.

В лабораторията по криминалистика към Отдела за обществена сигурност в Амарило шериф Ранди Уолас счупи печата и изсипа съдържанието на кашона с улики в присъствието на Дик и Чарлс Мартин.

— Май не трябва да питам какво точно шило те боде под седлото, Дик? — попита го Ранди.

— Засега не — отвърна Дик. Взе отрязаната лапа и я допря до препарирания рис, който бе донесъл. Съвпадаха идеално. — Аха! — възкликна той без сянка на изненада. След това взе двете малки пластмасови торбички, в които се намираха все още неидентифицираните отпечатъци, и ги отдели от онези на Дони, взети от тялото му, на Лу Хърбисън и на останалите. В едната торбичка, която бе отбелязана със знака Х, се намираха отпечатъците, които бяха свалени от списанията и шнура. А в другата, която бе маркирана с У, бяха отпечатъците на друго лице, които бяха открити единствено върху примката, но не и върху порнографските списания.

Дик подаде отпечатъците на Чарлс.

— Хайде да проверим дали някои от тях ще съвпаднат с пръстовите отпечатъци върху купата.

Сложи си ръкавици и извади от хартиената торба месингова футболна купа. Чарлс и Ранди се вгледаха в надписа, който гласеше: „Трей Дон (Т. Д.) Хал — най-добрият спортист гимназист за 1985 година. От спортните журналисти на Тексас“. Ранди подсвирна.

— Пресвета Дево! Сигурно се шегуваш?

— Страхувам се, че не — отвърна Дик. Беше извадил купата от една стъклена витрина с надеждата, че Мейбъл Чърч никога не беше бърсала прах от нея.

— Добре, да видим — каза Чарлс. Заведе мъжете в една стая, пълна с компютри, копирни машини и друга апаратура за анализ. След като извърши процедурата по снемането на отпечатъците от купата, прекара ги през специално устройство, за да ги сравни с останалите три образеца. След секунди само се чу пиукане. Това значеше, че има съвпадение.

— Май си прав, поне за отпечатъците Х — каза Чарлс. — Няма никакво съмнение, че човекът, който е пипал списанията и шнура, също така е държал и тази купа.

— Горещо! — изджафка Дик.

— Но освен това — продължи Чарлс, като посочи и към отпечатъците, отбелязани с У, — на купата има и следи от пръстите на У.

— Какво? — извика Дик.

— Виж сам. — Той отстъпи встрани и остави Дик и Ранди да разгледат сами снимките на компютърния екран. Линиите от отпечатъците на У съвпадаха съвсем точно с тези, които свалиха от купата.

— Милостиви боже! — възкликна Дик. „Значи Трей е имал съучастник, вероятно някой съученик! Не е бил сам във фермата на Хърбисън!“

— Хайде, Дик, кажи ни за какво става дума? — помоли го Ранди.

— Съжалявам, но не мога да си позволя да ти кажа, преди да съм напълно сигурен. Има още няколко детайла.

Чарлс също гледаше с недоумение.

— Двайсет и две години са много дълъг период от време. Ако Т. Д. Хал се е забъркал в нещо тогава… На колко ли години е бил? На седемнайсет?

— Точно така — потвърди Дик.

— За бога, Дик! — възкликна Ранди. — Като изключим убийство, какво друго е можел да извърши Хал на седемнайсет години, та да си струва да ме викаш чак до Амарило в петък следобед, тъкмо когато се канех да пийна по бира с момчетата?

Лицето на Дик остана напълно непроницаемо. Започна да прибира уликите в кашона, а останалите мъже си размениха шокирани погледи.

— Боже мой — промърмори Ранди.

Когато се качи в колата си, Дик започна да разработва нов план за действие, който вече включваше предположението, че Трей не е действал самостоятелно. Той дори се изненада, че досега не му е хрумвала възможността да са замесени две момчета: едното да държи животното, а другото да го дере с лапата. Трей вероятно дори е искал да подели риска и опасността с някой свой приятел, който да потвърди историята, когато по-късно тръгне да се хвали с извършеното.

Следователно трябваше да открие кой е другият и да намери негови отпечатъци. Ранди се съгласи да не се намесва и да даде на Дик възможност да работи през уикенда, следвайки интуицията си. Съучастникът вероятно бе играл във футболния отбор през 1985 година, някой съотборник, когото Трей е можел да води за носа, което се отнасяше за всички, с изключение на Джон Колдуел. Не бе възможно Трей да убеди Джон да участва в номер, при който ще пострада животно. Реши да поговори с Рон Търнър и да научи кои са били готови да направят всичко за звездата на своя отбор. Повечето от футболистите, които играеха в отбора през 1985 година, отдавна бяха напуснали Кърси, но той щеше да вземе адресите им от Мелиса, която организираше събирането за двайсетгодишнината от завършването.

Дик погледна часовника на таблото. Беше почти три. Можеше да стигне до Кърси за час, ако караше много бързо, и да хване Рон, докато е все още трезвен.

 

 

Стигна за нула време до къщата на Търнър с червените тухли и красивите колони в коринтски стил. С тъга установи настъпилите промени. Навремето голямата двуетажна сграда бе истински бисер на архитектурата, разположен сред идеално поддържаната градина — гордост за града. Жената на Рон имаше доста пари, когато се ожениха, а впоследствие наследи и още. Днес обаче, ако се съдеше по занемарените цветни лехи и неокосената трева, избуялия жив плет и напукания асфалт на алеята, мястото тънеше в разруха.

„Колко жалко“ — помисли си Дик. Рон Търнър бе един от най-добрите треньори по футбол в гимназията, но животът му се срина, когато дъщеря му почина малко преди да навърши деветнайсет от спукан апендицит. Продължи с треньорската работа още около пет години след смъртта й. Правеше каквото можеше с посредствените отбори, но тогава почина жена му и той се отказа от всичко. Говореха, че пие сериозно и живее като клошар в собствената си къща.

Дик намери телефонния номер на Рон в указателя на Кърси, който държеше в колата си, и му се обади, за да се увери, че си е у дома.

— Разбира се, ела, но не очаквай да те посрещне иконом — изкиска се Рон в слушалката. Отвори входната врата почти в секундата, когато Дик натисна звънеца.

— Я гледай ти, шериф Тайсън! Нямам представа защо си дошъл, но много се радвам да те видя.

— И аз теб — каза Дик.

— Хайде де! — махна с ръка Рон. — Аз съм си нещастен самотник и ти добре го знаеш. Ела в кухнята. Сложил съм няколко бири да се изстудяват.

Дик го последва покрай тъмните стаи със спуснати завеси на прозорците до разхвърляната кухня, в която имаше отделен кът за хранене, доста уютен и с голяма камина. Миризмата обаче беше особена. Издаваше, че тук живее сам мъж, който често забравя да изхвърли боклука.

— Сядай, сядай! — покани го Рон, като избута от един стол купчина вестници. — Какво те води насам?

— Трей Дон Хал — отвърна Дик.

Рон бавно се изправи. Само за миг воднистите му, зачервени от пиенето очи станаха ясни и бистри като кристал.

— Трей ли?

— Искам да ти задам няколко въпроса за седмицата, когато се игра мачът за районния шампионат през 1985 година.

— Защо? Това е стара история, шерифе.

— Позволи ми все пак да ти ги задам. Бас държа, че помниш всеки миг от онази седмица.

— Тук не бъркаш. — Рон се затътри към хладилника, откъдето извади две бутилки бира. — Но не мога да си представя защо ще те интересува след толкова години.

— Страхувам се, че не мога да ти кажа. Ще съм ти много благодарен и ако запазиш в тайна моето посещение при теб и нашия разговор.

— Не се тревожи — подхвърли Рон. — И без това вече не разговарям с никого. Ти беше шериф по онова време. Да не би Т. Д. да има някакви неприятности, свързани с онзи период?

Дик взе едната бира.

— Възможно е. Надявам се ти да ми помогнеш да разбера. Информацията, която ще ми дадеш, може да помогне да се поправи една неправда и да се облекчи страданието на добри хора, които достатъчно дълго страдаха.

— Сигурно нечии родители — предположи Рон и отпи от бирата. — Обикновено добрите хора, които страдат дълго време, са родителите. Какво искаш да ти кажа?

Дик остави бутилката и извади бележника си.

— Спомни си седмицата, която започна на 4 ноември 1985 година. Било е понеделник. В който и да било от дните преди четвъртък можеш ли да си спомниш нещо по-особено във връзка с Трей Дон?

— Разбира се — отвърна Рон. — Трей и Джон Колдуел се разболяха в понеделник. Бяха много зле, когато дойдоха на тренировката в понеделник следобед.

— Какво? — Дик остана с отворена уста. — И Джон Колдуел?

— И двамата. Уплашиха ме до смърт, право да си кажа.

— Какво им имаше?

— Бяха яли нещо на обяд. На учениците от горните класове им бе разрешено да се хранят извън училището. Пусках моите момчета да ходят с другите навън само в понеделник. През останалите дни трябваше да си носят обяда и се събирахме в салона на приказка, докато хапваме. Съжалих, че не ги държах затворени през цялата седмица. Джон и Трей пипнали някакъв стомашен вирус в онази мазна дупка, в която сервираха хамбургери, преди Кати Бенсън да я купи.

— Сигурен ли си, че е било стомашен вирус?

Рон вдигна рамене.

— Те така казаха.

Дик пишеше трескаво в бележника.

— Тренировката започва веднага след часовете, нали?

— Точно на минутата.

— Трей и Джон дойдоха ли навреме?

— Не, точно това бе проблемът. Закъсняха. Никой не знаеше къде са. Някои от момчетата казаха, че изобщо не били и в последния час. Оказа се, че отишли да полегнат в кабинета по домашен бит и икономика. Там имаше легло, на което момичетата се учеха как да застилат чаршафи. Представяш ли си сега да се преподава нещо подобно?

Дик имаше чувството, че някой излива кофа ледена вода по гърба му. „Джон Колдуел? Отец Джон Колдуел, пасторът на енорията «Сейнт Матю» и управител на Хърбисън Хаус?“

— А някой друг от отбора разболя ли се?

Рон поклати отрицателно глава.

— Не, слава на бога.

— А някой друг дали е ходил да яде този ден бургери?

— Дик, как, по дяволите, бих могъл да помня такова нещо след двайсет и една години? Хайде, кажи ми сега за какво точно става въпрос!

— Помниш ли името на учителката по домашен бит и икономика?

— Телма някоя си. Стара мома. Премести се във Флорида, след като се пенсионира.

Дик записа малкото й име. Мелиса щеше да си спомни останалото. Вероятно разполагаше и с нейния адрес. Щеше да я открие, за да я пита дали момчетата са били в нейния кабинет през онзи следобед.

— Помниш ли колко закъсняха за тренировка?

— Бих казал, почти цял час. Бяхме се вече поразгорещили на терена, когато те се появиха, бледи като луната. Изпратих ги да се приберат рано вкъщи.

Дик рязко си пое въздух. Можеше да заложи и последния си долар, че Трей Хал и Джон Колдуел изобщо не са били в кабинета по домашен бит. Тръгнали са си от училището преди последния час и са планирали да се върнат навреме за тренировката. Не са предполагали, че убийство или нещастен случай ще ги забави, ще провали плана им или ще им попречи на храносмилането. Времето обаче не съвпадаше. Щеше да им отнеме не повече от час, за да отидат и да се върнат от фермата на Хърбисън. Дори и останалото да им бе отнело половин час — сборичкването, да занесат тялото в плевнята, да заравнят земята, и няколко минути да повърнат на тревата, момчетата би трябвало да са си тръгнали много преди Дони да се прибере от репетицията за оркестъра и да седне да си приготвя закуска. Щеше дори да им остане време да се преоблекат в екипите си за тренировката.

— Не искам да подлагам на съмнение паметта ти, Рон — каза внимателно Дик, — но може ли някой друг от треньорския състав да потвърди думите ти?

— Боби Тъкър, той е главен треньор сега — каза Рон. — Тогава беше начинаещ. Питай го, ако не ми вярваш.

— Съжалявам, но така и ще направя.

Рон се изправи на крака.

— Тази бира не струва. Ще отида да си сипя нещо по-силно. Ти искаш ли?

— На мен бирата ми стига. — Дик чу Рон да изхвърля празна бутилка при останалите в един чувал на пода. — Ти поиска ли учителката по домашен бит и икономика да потвърди версията на момчетата?

Рон си наля чаша „Джак Даниълс“ от шишето на плота.

— За какво да го правя? Те не бягаха от часове. Сериозно се отнасяха към ученето си, особено Джон. А и личеше, че наистина им е лошо.

Разбира се, че им е било лошо, помисли си Дик, но не от нещо, което са яли. Трябваше да разбере как се беше случило всичко във времето и тогава вече щеше да разполага с нужните доказателства. Стана, за да си ходи, и тогава забеляза една снимка на съпругата и дъщерята на Рон на полицата над камината.

— Благодаря ти за помощта.

— Щеше ми се да ми кажеш какво точно става — каза треньорът. — Ако става въпрос за Трей, може да се очаква всичко.

— Ти харесваше ли го?

— Да, харесвах го. Опитвах се да му бъда като баща. Открих и други достойнства у него, освен таланта му да играе футбол, но момчето можеше да те предаде и за един сребърник. Погледни как постъпи с леля си, с Кати Бенсън, с Джон Колдуел.

Дик кимна.

— Вярно — съгласи се той, доловил горчивината в думите на Рон и дълго потискания гняв в очите му. По-добре да не споменава, че Трей е отседнал в Хърбисън Хаус. В състояние на пиянско умопомрачение Рон можеше да му се обади, а Дик не искаше Трей да разбира, че шериф Тайсън е идвал да разпитва за него. Взе си довиждане и си тръгна, като остави Рон да се напива пред студената камина под погледа на жена си и дъщеря си.