Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (58)

57.

Служителите на „Морган Петролиум“ трябваше да останат на работа до шест часа следобед дори и в петък, заедно със секретарката, въпреки че всички останали в света на бизнеса си тръгваха много по-рано. Затова не беше обичайно Уил Бенсън да си тръгне още в пет и половина. Линда, секретарката, която не спираше да проявява любопитство към живота на красивия млад инженер, го попита:

— На среща ли отиваш, Уил? — когато той се сбогува с нея и с другия новоназначен колега.

— Може и така да се каже.

— Може? Та ти не знаеш ли? — засмя се сподавено колегата му и намигна на Линда.

— Не очаквам топло посрещане — промърмори Уил и се разписа в присъствената книга.

Ако караше бързо, можеше за около час да стигне до Хърбисън Хаус, но за съжаление се наложи да спре, за да налее бензин. Щеше да пристигне във фермата към шест и половина, около половин час след като майка му стигне там, за да си уреди най-накрая сметките с оня мошеник, баща му. Не можеше да си представи къде другаде може да е отишла по това време в петък, за да остави Биби да се оправя сама с тълпите клиенти от целия окръг, които се стичаха да хапнат в нейния ресторант. Майка му го разтревожи с обаждането си преди известно време. Помоли го след литургията да дойде в дома й, там щял да бъде и отец Джон. Не му каза причината за тази среща. Но в гласа й се долавяше и вълнение, и напрегнатост.

— Просто го направи — настоя.

— Той обади ли ти се? — попита я Уил.

— Не, сине, вече не очаквам да ми се обади. Повярвай ми и ти недей да чакаш такова обаждане.

Думите подсказваха, че е научила нещо ново за баща му, но тя затвори, преди да успее да я разпита. Когато й позвъни няколко минути по-късно в заведението, за да й поиска обяснение, Биби му съобщи, че си е тръгнала около един на обяд и че повече нито е идвала, нито се е обаждала. Позвъни в дома й, но никой не вдигна. Опита се да се свърже с нея и на мобилния, но се включи гласовата поща. Затова реши да си тръгне от работа по-рано. Нямаше да остави майка си да се изправи лице в лице с Трей Дон Хал сама.

Уил не можеше да я вини, че тя иска да го види отново, дори и само за да му даде да разбере колко го презира. Цял следобед, щом спреше някоя кола или звъннеше телефонът, Уил си мислеше, че може да е баща му, който иска да се види с него. Можеше да поиска да го види дори само от чисто любопитство. За Уил това нямаше абсолютно никакво значение. Поне така си казваше, въпреки че всъщност щеше да има огромно значение. Това щеше да е възможност да му каже, че го смята за пълен кретен. Да му покаже какво е да те отхвърлят и изоставят, нали така бе постъпил той с него и майка му през всичките тези години.

Вече в късния следобед Уил осъзна, че баща му нито щеше да се обади, нито да го посети. Щеше да си замине, без дори да го е видял. С изненада установи, че това отношение отново го учудва. Дори преди да се обади майка му, той вече бе взел решение да не остави баща си да се измъкне толкова лесно. Трей Дон Хал щеше да се срещне със сина си, да види как изглежда той, да разбере колко много го мрази. Вече бе решил, че сам ще отиде до Хърбисън Хаус.

Беше почти шест без петнайсет, когато забеляза колата на майка си на кръстовището с шосето, което водеше към сиропиталището. Беше напълнил резервоара на джипа си с бензин и тъкмо сгъваше касовата бележка, когато я видя да спира на светофара. Майка му се огледа и в двете посоки, преди да поеме към Кърси. Направи го някак крадешком, помисли си Уил, сякаш не искаше никой да я види. Стресна го пребледнялото й изпито лице. Все едно бе преживяла ужасен шок.

Уил я остави да продължи по пътя си, без да й се обади. Беше облечена в някаква светлосиня дреха, косата й бе лъскава и бухнала, а прическата някак закачлива като на жена, тръгнала на среща с любим, а не с мъжа, за когото се предполагаше, че вече не дава и пет пари. Уил почувства как му става горещо. Защо се е издокарала така? Нима е ходила до Хърбисън Хаус, за да се сдобри с баща му? За да го съблазни? Но явно нещата не бяха минали добре. Трей Хал я бе отпратил отново, бе я наранил отново. Уил стисна зъби. Рязко включи на скорост. Гадното копеле нямаше да може да отпрати Уил.

След пет минути видя трупа. Първо забеляза сивото беемве, спряно до пътя, а после и мъжа, проснат по очи близо до задните гуми на колата. Сърцето му биеше толкова оглушително, че удави вика му. Уил спря на отсрещната страна на пътя, изскочи от колата и се приближи. С широко отворени очи и зинала челюст, Уил се надвеси над неподвижното лице на легендарния Трей Дон Хал, неговия баща. О, боже, не…

Коленичи на песъчливия път и сграбчи ръката на мъжа в своята. Още не бе изстинала. В нея бе останал достатъчно живот, за да усети Уил докосването на баща си, ала баща му не можеше да усети неговото. Разплака се. Сълзите му капеха върху сивата копринена риза, оставяха петна до тъмночервения кръг на мястото, където бе минал куршумът. Завладя го усещането за безвъзвратна загуба. Сега вече никога нямаше да може да опознае мъжа, който му беше баща, мъжа, когото майка му бе застреляла с пушката, която държеше под леглото си.

Като се върна вкъщи, Кати се втурна към шкафа, в който държеше лекарствата, да потърси успокоителното, от което никога не бе пила и на което му бе изтекъл срокът на годност. Ръцете й трепереха толкова силно, че когато най-накрая успя да отвори капачката, шишенцето се изплъзна от пръстите й и съдържанието му се разсипа по плочките на пода. Поемаше си въздух с мъка, а сърцето й биеше толкова бясно, та имаше чувството, че ще се отдели от земята. Взе две хапчета и ги изпи с чаша топла вода от чешмата, за да отпусне малко стегнатите мускули на врата. Като се видя в огледалото, направо ахна. Беше бяла като платно, а очите й бяха облещени като на обезумял човек. Спря чешмата и с ужас установи, че на ръкава на синята й жилетка има тъмно петно. Когато го разгледа отблизо, заключи, че сигурно се е изцапала, когато сложи пръсти на врата на Трей да провери дали още има пулс. Съблече жилетката с бесни движения и понеже не знаеше какво друго да прави с нея, я напъха сред другите дрехи в коша за пране.

Опита се да се успокои, като си поеме дълбоко въздух през носа и изпълни докрай дробовете си. Отиде в спалнята и седна на стола, на който обикновено четеше. Издиша много бавно. Прибра корема си навътре, „чак до гръбнака“, както й казваше баба й. Направи упражненията за намаляване на напрежението, които помнеше от онова време, докато не усети, че мускулите й се поотпускат и че по тях се разлива топлина. Най-накрая, когато тялото й вече не бе така напрегнато, тя се опита да каже нещо.

— Мили боже, Трей — изрече на висок глас, — кой ли ти причини това?

Би дала всичко да може да върне времето назад и да заличи стореното от нея. Ала състоянието на шок, в което изпадна, когато установи, че Трей е мъртъв, я удари в слабото й място. Шокът диктуваше действията и мислите й от секундата, в която забеляза тялото му до колата. Извика името му и се спусна към него, но той не й отвърна. Старите чувства я заляха със страшна сила, сякаш извираха от всички скрити кътчета на душата й, където ги бе държала заключени, когато го видя да лежи неподвижно край пътя, с развята от вятъра коса и разтворена яка на ризата, ей така проснат в пръстта. Онемяла и вцепенена, тя се взря в познатите тъмни очи, невиждащи, с вечно запечаталия се в тях изумен поглед. Искаше да види знак, че той я е разпознал. „Аз съм, Трей. Аз съм!“ Приклекна до него с омекнали колене и допря пръсти до сънната артерия на врата му, ала не почувства никакъв пулс във вкочанените си пръсти. Той бе напуснал завинаги този свят, момчето, което така обичаше живота. Което бе любовта на нейния живот.

Трескаво затърси мобилния си телефон, за да набере 911, но тогава, напълно безпомощна, почти парализирана, осъзна, че не може да говори. Единственото, което можеше да направи, бе да се разплаче в своето безсилие. Сълзите й се стичаха по безполезния телефон, който държеше в ръце. Не искаше да си тръгва и да остави Трей, без да го покрие, да го остави на произвола на природните стихии, но трябваше да потърси помощ. Чу някъде в далечината бръмченето на трактор, но не беше сигурна от коя посока точно идваше шумът. По-добре да отиде до Хърбисън Хаус, да опише с няколко думи на лист хартия на Бети какво се е случило, а тя щеше да се обади в полицията. Кой друг би могъл да го направи? Кой друг имаше мотив да го направи, освен тя самата?

О, боже!

От този момент нататък тя бе следвала единствено инстинкта си за самосъхранение. Сама не можеше да повярва на това, което направи. С механична точност обърна колата, спря двигателя, заличи всички следи от своите гуми по отбивката край пътя с малката метла, която използваше да почиства гробовете на баба си и на Мейбъл. Потегли, като остави тялото на Трей там, където си беше, самотно, изложено на вечерния хлад и настъпващия мрак. Но кракът й сякаш се бе слял с педала на газта, а и не можеше да си поеме въздух.

Успокоителните вече бяха започнали да й действат. Кати стана от стола. Стореното — сторено. Съжаляваше за действията си. Бе се държала като човек, който се чувства виновен. Трябваше да съобщи за смъртта на Трей и да се уповава на собствената си невинност. Но вместо това избяга от местопрестъплението. Иначе майката на Уил пак щеше да стане център на общественото внимание и на клюките. А и какви ли приказки щяха да се изприказват по неин адрес, като се разчуеше, че Джон е бащата на детето й?

И без това първоначално подозренията щяха да паднат върху нея. Ранди Уолас нямаше да има друг избор, освен да я разпита, но нямаше как да я свърже с убийството, освен чрез подозрението, че тя сигурно е пожелавала смъртта на Трей много пъти. Когато полицията научи, че Трей се е върнал, за да каже на Джон кой е истинският баща на Уил, какъв мотив би могла да има тя да го убива? Можеше само да изпитва благодарност и възторг, че Трей бе признал истината, преди някой да го убие. Ако се наложеше, един ДНК тест щеше да докаже твърдението му. А и Джон й бе казал вече, че Трей е неизлечимо болен. Защо да убива човек, който и без това знаеше, че умира? Балистичната експертиза щеше да докаже, че куршумът, убил Трей, не е бил изстрелян от нейната пушка. Вярно, липсваше й алиби, но можеше да измисли някоя достоверна история къде е била и какво е правила по време на убийството.

Ранди никога не трябваше да научи, че тя е била на онова шосе, и защо е отишла там. А беше отишла, за да спре Трей, да му попречи да разкрие тайната, която щеше да съсипе бащата на сина й, мъжа, когото тя обичаше. А сега Трей никога вече нямаше да може да проговори. Не биваше да казва и на Джон къде бе ходила този следобед. Той и без това не би и допуснал, че тя може да извърши убийство. Ала знаеше, че бе готова да убива, когато той си тръгна от дома й днес. Нямаше нужда да го тревожи, че полицията с основание ще я заподозре в извършването на това престъпление.

Двамата с Уил щяха да дойдат след по-малко от час. Трябваше да се държи все едно не знае, че Трей е мъртъв. Трябваше да подготви тази щастлива и незабравима вечер, в която Уил най-сетне щеше да разбере кой е баща му. Нямаше да позволи на Трей в смъртта си да направи това, което бе правил толкова често приживе — да съсипе този скъпоценен момент в техния живот. Когато Ранди дойдеше да я разпита, тя щеше да каже, че си е тръгнала по-рано, за да приготви вечеря за сина си и за отец Джон в чест на техния специален повод. Откъде полицаят можеше да знае, че нейната прочута лазаня и чийзкейкът, които се приготвяха с часове, бяха отдавна сготвени и замразени в един зимен ден, когато Кати бе в настроение да готви?

Дик с изненада установи, че църквата е почти пълна за вечерната литургия този петък. Той самият бе презвитерианец и ходеше на църква само в неделя. Петъчните вечери бяха за разпускане у дома или за забавления.

Беше закъснял. Службата беше започнала. Джон Колдуел бе отляво на олтара в белите си одежди. И се изуми, когато го видя да влиза в църквата. За един дълъг миг очите им се срещнаха. Погледът на Джон бе изненадан, а на Дик — открит и прям. Отецът му се стори поостарял, откакто го видя за последен път.

Скоро след това свещеникът започна своето слово — проповед, както по-скоро се наричаше, спомни си Дик.

Дик веднага осъзна, че юнското пълнолуние нямаше нищо общо с масовото посещение на хората. Привличаше ги свещеникът, застанал на амвона, силата на неговото просто, но въздействащо послание. В църквата, в която ходеше Дик в Амарило, богомолците не ги свърташе на едно място, лесно се разсейваха, понякога дори разговаряха. Но тук не беше така. Единствено тихо прокашляне можеше да се чуе сред смълчаното множество, което внимателно попиваше думите на отец Джон, завладяно от искреността на гласа му.

Дик започна да се чувства неудобно. Как можеше някой да заеме мястото на отец Джон? Как можеше хората от неговата енория изобщо някога да повярват на друг божи служител, ако загубеха своята вяра в сегашния си духовен водач? В тези времена вярата беше изправена пред изпитание. Католическата църква и без това се тресеше от скандали за сексуален тормоз от страна на свещеници, за корупция и алчност, довели до загубата на доверие и в най-уважаваните правителствени ръководители и финансови институции в страната.

Това не беше негова грижа, напомни си Дик, като пренебрегна внезапното угризение, което изпитваше. Колкото и да е бил млад по онова време, независимо какво е било оправданието му тогава, Джон Колдуел е помогнал да се укрие извършването на убийство или на нещастен случай и бе обрекъл родителите на починалото момче на адски мъки тук на земята.

Ето че дойде моментът, който чакаше. Отец Джон извади кристалния потир и пи от него. Върна го на мястото му, преди да вдигне ръце високо над главата и да се обърне към събралото се множество.

— Нека Бог ви даде мир и покой — произнесе той напевно.

— И на теб — отвърнаха му богомолците.

Дик разбра, че в тази част от службата енориашите си пожелават мир и покой, поздравяват се един друг, като се ръкуват или прегръщат. За негова изненада отец Джон пристъпи към него.

— Нека Бог даде и на теб мир и покой, шерифе.

— И на теб, отче — отвърна Дик. Бе развълнуван. Погледът на Джон извика в съзнанието му образа на Юда по време на Последната вечеря. „Аз ли, Господи?“, и отговора на Исус: „Ти го каза!“.

Службата приключи най-накрая. Отец Джон благослови паството си от амвона. Сетне тръгна по централната пътека навън, за да изпрати своите енориаши. Докато множеството се разотиваше, Дик остана на пейката. След малко се оказа съвсем сам в църквата. Никой не видя как бившият шериф на областта Кърси с два подскока се озова до олтара, взе потира, от който бе пил отец Джон, и бързо се измъкна през страничната врата.

Едва на следващата сутрин, когато дойдоха жените, за да почистят църквата, установиха, че липсва потирът на отец Джон.