Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (49)

48.

Джон видя от прозореца на кабинета си на горния етаж сивото беемве да минава през портата и да се отправя бавно по алеята към къщата. Очакваше друга марка кола, нещо от рода на червен корвет, която да влети с бясна скорост, разпръсквайки чакъла от пътя и събаряйки цветовете от дърветата. Този образ отговаряше на спомените на Джон за най-добрия му приятел от детинство.

Сърцето му се сви. Зачуди се дали Христос е почувствал нещо подобно, когато е видял Юда да влиза в градината в деня на предателството?

Трей паркира на мястото за гости. Вратата се отвори и човекът, когото на времето смяташе за свой брат, слезе от колата. Не изглеждаше много по-различно от предишния Т. Д. Хал. Беше малко поостарял, леко оплешивял на темето, дрехите му бяха малко по-хубави от тези, които му купуваше леля Мейбъл. По същия начин носеше панталона си вдигнат високо горе на кръста, и по същия самоуверен начин въртеше главата си. Въпреки завладялото го чувство, че змията е влязла в рая, Джон не можа да потисне радостта, която изпита. Можеше да се закълне във всичко свято, че се радваше да го види отново.

Излезе на верандата още преди Трей да изкачи стълбите към къщата. Двамата се заковаха на място за миг, втренчени един в друг. Сетне се засмяха и прегърнаха, тупаха се по гърбовете, сякаш се радваха на трудно постигната победа.

— Здрасти, тигре — изхриптя Трей, гласът му бе прегракнал от чувствата, които напираха в него. — Как си, дяволите да те вземат?

— Не мога да се оплача — отвърна му също толкова дрезгаво Джон. Погледнаха се с насълзени очи, нито един от двамата не се помъчи да скрие сълзите си.

— Никога не се оплакваш — изтъкна Трей. Хвърли леко подигравателен поглед към дрехите, които Джон бе облякъл — риза и дънки. — Защо така? Без расо и кръст за покаялия се грешник?

— Каква е ползата?

Трей се засмя.

— Изглеждаш добре, тигре. Може би си малко по-слаб от необходимото, но така е с всички ревностни католици. Предполагам, доказва вашата искрена вяра.

— А ти все още сигурно разбиваш сърцата на момичетата. Какво ще кажеш да пием по бира преди обяд?

— С най-голямо удоволствие. Да си взема ли сака?

— Остави го за по-късно. Моите стаи са на горния етаж. Тук долу става малко шумно. Децата сега не са на училище. Ще пуснат телевизора да гърми в съседната стая. Качи се горе, а аз ще отида да взема бирите от кухнята.

Трей направи каквото му каза. Джон го завари да седи пред груповите снимки на футболния отбор от 1985 година.

— Хубав отбор бяхме, нали? — подхвърли Трей със замечтан глас.

— Е, да, имахме страхотен куотърбек.

— И страхотен уайд ресийвър. Ти беше най-добрият, Джон.

— Както и ти.

Трей вдигна рамене.

— Единствено във футбола.

Джон не отвърна нищо, само му подаде бирата.

— Трябваше да донеса халби, но си спомних как обичаше да пиеш направо от кутията. Или това се е променило?

— Не, не е.

Двамата мъже седнаха. Джон се настани зад бюрото си. Светлината проникваше в стаята от прозореца зад него. Трей избра едно кресло с табуретка пред него. Ясно се чу отварянето на кутиите с бира във внезапната тишина, настанила се в накъсания им разговор.

Джон забеляза любопитството и известната насмешка, с която Трей разгледа библиотеките покрай стените, камината, спалнята в съседната стая и балкона.

— Трудно ми е да си представя, че живееш тук — каза Трей.

Джон отпи от бирата си.

— Когато се върнах в Кърси, се настаних да живея в жилището на свещеника към „Сейнт Матю“. По-късно се преместих тук, когато Хърбисънови предложиха на епархията къщата им да служи за сиропиталище, на което аз да съм управител. При нас има десет деца, които иначе щяха да живеят в приемни семейства. Това е допълнително натоварване за мен, така че ми е по-лесно да работя, ако живея тук.

— Не точно това имах предвид.

— Знам — тихо промълви Джон. — Исках просто да ти обясня с какво се занимаваме. Трей, защо се върна?

Трей надигна кутията с бира. Отпи бавно, а по устните му останаха капки.

— Вече ти казах. За да опразня къщата на леля Мейбъл.

— Само за това ли?

— Този продължителен свещенически поглед, който ми хвърли, иде да подскаже, че нещо друго се върти в ума ми?

— Не си играй игрички с мен, Т. Д. Това съм аз, Джон.

— Помня. — Трей затвори очи за миг. След малко започна да говори, гласът му звучеше много уморено. — Помня, че виждаше какво чувствам аз, сякаш четеше отворена книга. Никога не можех да те заблудя. По някакъв начин това бе най-голямата ми утеха, докато растяхме — да знам, че най-добрият ми приятел ме познава толкова добре и въпреки това го е грижа за мен. А и ти винаги се досещаше, когато се канех да извадя някой нечестен коз, нали, тигре? — Трей се усмихна бегло, усмивката веднага се стопи и лицето му помръкна. — Ето какво. Умирам, Джон. И не друг потвърди това, а старата приятелка на Кати — и твоя, както разбирам — Лора Рейнландър. Имам тумор в мозъка в четвърти стадий. Лора ми каза, че ми остават единайсет месеца живот, когато се обърнах за помощ към нея. Половината от това време вече изтече.

В стаята се чу отчетливо тиктакането на часовника на бюрото, преди Джон, изпаднал в пълен шок, да успее да осъзнае какво му казваше. Трей умира? Невъзможно. Та това е Т. Д. Хал, суперзвездата — непобедимия, неразрушимия! За бога, та той бе едва на четирийсет! Не може да е смъртно болен. Ала беше така. Тъмните кръгове под очите потвърждаваха думите му. Усети пронизваща болка заедно с горчивия вкус на бирата.

— Затова ли се прибра у дома? За да ми кажеш?

— Дойдох, за да си призная греховете.

— Пред мен като свещеник?

— Не, падре. Пред теб като приятел. И пред останалите. Дойдох, за да изчистя съвестта си и да мога да умра в мир със себе си. Сигурен съм, че добре разбираш за какво става въпрос.

Наистина разбираше. Думите му извикаха в съзнанието на Джон привидение, което сякаш се надигаше от гроба след много години. Завладя го тревожно безпокойство, което удави съчувствието му към Трей и зае мястото на тъгата, която бе изпитал преди малко. Ето че бе имал основание да се тревожи от завръщането на Трей у дома. Бе дошъл да си купи душевно спокойствие за сметка на Джон.

— Смешното в случая е, че винаги съм смятал, че ти ще ни издадеш на полицията — продължи Трей. — В началото на кариерата си дори живеех в постоянен страх, че гузната ти съвест няма да ти даде мира и ще изпееш всичко. Но спрях да се тревожа, когато облече расото.

Джон го изгледа студено.

— Защо?

Трей бе изненадан, че приятелят му не разбира очевидното.

— Ами, как защо? Заради всичко това — описа кръг с ръка. — Имаш да губиш толкова много, колкото имах да губя и аз преди, ако не запазиш мълчание.

— Да, така е. Но никога ли не ти е минавало през ума, че запазих мълчание, защото ти бях обещал, за да не наруша дадената дума?

Трей се изчерви леко.

— Разбира се, че ми е минавало през ума. Но ще ми простиш, че се почувствах по-сигурен в това, когато ти се обрече да служиш на църквата. — След кратка неловка пауза добави: — Кажи ми, Джон? Намери ли каквото търсеше?

— Каквото търсех ли?

— Като стана свещеник. Това донесе ли ти душевния мир, за който копнееше?

Джон се поколеба, преди да му отговори. Погледът на Трей не бе подигравателен. В очите му видя единствено надежда. Трябваше обаче да го разочарова.

— В някои моменти — отговори Джон.

— Ще приема, че отговорът ти е „понякога“ — каза Трей и се протегна към бирата си. — Нека да разсея тревогата, която е изписана на лицето ти. Не съм дошъл да опропастя доброто дело на живота ти. Не смятам да те набърквам изобщо в моето признание пред Хърбисънови. Отец Джон и неговият живот са напълно защитени. Става въпрос за мен, само и единствено за мен. За моята съвест, не за твоята. Те ще научат, че в онзи ден аз съм действал съвсем сам. Ти по това време си бил в Кърси, в училище, в кабинета по домашна икономика, защото ти е било лошо. — Отпи глътка, гърлото му бе пресъхнало. Изтри с опакото на ръката влажните си устни и продължи с нови сили. — Не се притеснявай, че Лу и Бети ще кажат нещо на властите. Защо да го правят? Така целият свят ще узнае в какво състояние са открили тялото на сина си. На тях им стига утехата, че синът им няма да гори за вечни времена в ада. Предполагам, че те са свалили тялото му, облекли са го и са направили така, че смъртта му да изглежда като нещастен случай. Иначе шерифът нямаше да остави така нещата.

Джон изпита огромно облекчение. Най-накрая Бети и Лу щяха да научат истината за смъртта на сина си. Мъката им щеше да се уталожи и можеха да изживеят остатъка от живота си в мир, без да узнават каква роля е играл Джон в извършването на това престъпление и така нямаше да загубят втория си син. Но Джон бе живял достатъчно дълго, за да знае, че щом веднъж истината започне да излиза наяве, тя не може да остане скрита наполовина.

— Какво има, Джон? Мислех, че ще изпиташ облекчение, ще се радваш да освободиш душата си от този товар?

— За твоя дял от извършеното. Но моят грях продължава страшно да ми тежи.

— Бих казал, че вече си направил нужното да го изкупиш.

Бети почука тихичко на вратата. Джон, който усещаше, че му става зле на стомаха, й каза да влезе.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, отче, но обядът е готов. Да го донеса ли?

Трей се обърна, възкликна от изненада и скочи на крака.

— Здравейте, госпожо Хърбисън. Как сте двамата с господин Хърбисън?

Бети се втренчи в него, сякаш не можеше да си спомни добре кой е.

— Аз съм Трей Хал. Помните ли ме?

— Помня. Идваше да прибереш поръчките на леля си.

В тона й липсваше топлотата, с която той я бе поздравил.

— Да, така е — потвърди той. — Това ли е единственото, с което ме помните?

— Единственото, с което бих искала — процеди тя хладно. — Да сервирам ли обяда, отче? — обърна се към свещеника.

— Да, Бети.

Когато вратата се затвори зад нея, Джон даде следното обяснение за неприязънта й:

— Двете с Кати са приятелки. Бети много обича Уил. Всяка година за рождения му ден му приготвя от нейните прочути карамелени бисквити.

— И ме мрази заради това, което си мисли, че съм причинил на Кати.

— А не си ли?

Трей отново седна в креслото, този път по-бавно. Под копринената му риза прозираха отслабналите му рамене и Джон отново се сети за болестта му. Когато се намести по-удобно, Трей заговори:

— Преди малко видях Кати. Само я зърнах за няколко минути. Тя не ме видя. Беше спряла на светофара точно до заведението на Бени. По дяволите, Джон, тя изглежда страхотно. По-добре от всякога.

— Преживя всичко. Както и нейният син.

— Уил Бенсън? Той е другата причина, заради която съм тук.

— Така ли? Още едно зло, извършено от теб, което си дошъл да поправиш в последните си дни?

— Бих казал недоразумение, което съм дошъл да изясня.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че през всичките тези години ти, Кати и всички останали вярвахте, че Уил е мой син. Но той не е.

— В името на бога, Трей! — Джон се завъртя със стола си и му обърна гръб. Какво нахалство само! Толкова близо до смъртта, а продължава да отрича, че има прекрасен син, който би накарал всеки баща да се гордее с него. — Тогава чий е?

— Твой — отвърна Трей.