Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (6)

5.

— Какво толкова казах, че тя се разплака, Джон?

— Мисля, че беше заради думата „сирак“, Т. Д. Може би, докато не я изрече, тя не е осъзнала наистина, че родителите й са починали. И на мен ми трябваше време, за да осъзная, че майка ми си е отишла. Просто се събудих една сутрин, разбрах, че е мъртва и че повече никога няма да я видя.

— Помня онази сутрин — кимна Трей. — Търчеше наоколо, сякаш те гонеха стършели.

— Това е най-ужасното чувство на света.

— Ех, да му се не види, Джон, не исках да я накарам да се почувства така.

— Разбира се, че не си искал. И тя го знае.

— Ще ми се да направя нещо хубаво за нея като вид извинение.

— Какво например? Да й набереш цветя?

— О, за бога, Джон, откъде ще намеря цветя посред зима?

— Можеш да й купиш.

— С какво? Вече съм си похарчил джобните.

— Джон! Трей! Стига сте говорили, внимавайте! — Заповедта беше на треньора Майер, който ръководеше отбора по футбол на девети клас. Застанал пред черната дъска, той почукваше с показалка тук и там върху диаграми, илюстриращи отделни игрови комбинации. Училищната програма на Джон и Трей бе подредена така, че да могат да посещават часовете по физическо на юношеския отбор по футбол, в който влизаха ученици от седми до девети клас. Беше си напълно безсмислен час, предвиден за допълнително теоретично обучение на футболистите. В дългата история на успешни спортни постижения на училището Джон и Трей бяха най-младите ученици, едва в шести клас, които бяха включени в този клас. Големи бяха очакванията към тях заради техните физически данни и проявен талант.

Момчетата млъкнаха и се съсредоточиха върху черната дъска, ала Трей започна да барабани с дългите си и вече възлести пръсти по бюрото, което, Джон знаеше, бе сигурен знак, че е потънал в мисли. Това можеше да е хубаво, ала можеше и да е лошо. Едно нещо Джон бе разбрал със сигурност, а именно, че Трей си е паднал сериозно по Катрин Ан — по Кати — Бенсън. Но кой не би? Тя приличаше на малък ангел с русите си къдрици, сини очи и сладките трапчинки, които се появяваха, когато се усмихнеше. Ала сега това едва ли щеше да се случва често. След сутринта, когато Джон бе осъзнал, че майка му си бе отишла завинаги, неговият свят потъна в тъмнина за дълго. Щеше да мине време, преди двамата с Трей да видят отново тези трапчинки.

— Знам какво да направя! — щракна с пръсти Трей. — Ще й вземем кученце — прошепна той. — Джил Бейкър ми каза, че колито на Улф Мъжкаря е родило цяло котило миналата седмица.

Джон забеляза, че треньорът ги гледа намръщено, и затова написа в тетрадката на Трей: „А мислиш ли, че той ще ни даде куче?“.

— Защо не? — произнесе Трей само с устни.

За съжаление треньорите не разпуснаха класа дори и след свършването на часа, който бе последен за днес, и Кати вече си бе тръгнала, когато те се озоваха пред кабинета по икономика, за да я придружат до шкафчето й. С изключение на часовете по спорт тя щеше да бъде с тях по всички други предмети, а и обедната й почивка бе по същото време, така че имаха възможност да наблюдават всяко нейно движение през целия ден. Стори им се самотна, изгубена, не търсеше ничия компания, не разговаряше с никого и съвсем малко с тях, но всички вече знаеха за новото момиче в училище и че те двамата с Трей се грижеха за нея. Когато най-сетне ги освободиха, те се втурнаха по коридора да я пресрещнат, преди да си тръгне, но успяха само да зърнат шапката й и русите къдрици, когато излизаше през вратата заедно с мис Ема.

— Катрин Ан! — извика Трей с тъжен глас, който се изгуби в глъчката след края на часовете.

На Джон му стана жал за Трей. Досега никога не го беше виждал така увлечен по някого. Днес в стола на обяд дори му бе станало неудобно заради вниманието, което Трей проявяваше към Кати.

— Удобно ли ти е тук, Катрин Ан?

— Какво искаш да пиеш? Ще ти го донеса.

— Ако искаш, изяж десерта ми. Също и бисквитката.

А на Джон каза, след като обядваха:

— Видя ли как чисто се храни, Джон? И колко чисти са ноктите й, като малки бели лунни сърпове.

Всъщност Кати бе изяла само няколко хапки от големия сандвич, който мис Ема й бе приготвила, и нищо от останалите неща, които бе сложила в раницата й, но безспорно се хранеше с изискани маниери, ръцете й бяха красиви и нежни и изглеждаше някак неподходящо облечена в бархетната риза. Яката на ризата бе твърде широка за тънкото й вратле. Явно мис Ема бе купила по-голям размер, в случай че ризата се свиеше при прането или може би очакваше Кати бързо да порасне. Мис Ема не бе богата като леля Мейбъл и вероятно нямаше възможност да купува на Кати нови дрехи, щом старите й умалееха.

Кати гледаше Трей така, сякаш той бе дошъл от друга слънчева система, но през повечето време просто не му обръщаше внимание. Бяха избрали маса далеч от тази на спортистите, но тя бе точно до масата, на която Сиси Джейн командореше своята загубена групичка. Там се разнесе кикотене и Джон бе сигурен, че причината за кикота им бе Кати.

Интересът на Трей вероятно бе временен, но в момента тя бе центърът на вселената за него. Всъщност това важеше и за Джон.

— Успокой се, Т. Д. Ще я видим утре — каза той и сложи ръка на рамото на приятеля си.

Трей се дръпна, защото не искаше някой да го успокоява.

— По дяволите! Можехме да се приберем с Катрин Ан с колата на мис Ема, ако треньорът Майер беше по съкратил дългите си лекции. Хубаво, хайде да отидем да говорим с Улф Мъжкаря за кутрето.

— Я почакай малко, Т. Д. Тя може би ще предпочете коте — каза Джон и двамата се отправиха към шкафчетата си. — Котките искат по-малко грижи и мога да се хвана на бас, че Сиси Джейн веднага би ни дала едно от нейните. Преди около три седмици нейната котка роди малки и тя сега се опитва да им намери дом.

Трей подскочи.

— Коте ли! Как ли пък не! Котките нямат никаква душа, братко. А кучето има, пък и ще пази Катрин Ан, когато порасне.

— Кати — поправи го Джон. — Тя държи да й казват Кати, Т. Д.

— Повече ми харесва как звучи Катрин Ан.

— Хубаво де, но името й е Кати.

Трей само вдигна рамене.

— Ето ти новина, тигре. Сиси Джейн не ще даде, тоест няма да даде, никакво коте за Катрин Ан.

— Откъде знаеш?

— Не видя ли как я гледаше, когато седяхме с Кати на една маса на обяд? В ония ми ти зелени очи направо гореше огън, искам да кажа, онези зелени очи.

— Защо непрекъснато сам се поправяш? Много е дразнещо — рече Джон.

— От сега нататък трябва да внимавам как говоря. Не е хубаво да се осакатява езикът, както постоянно ми повтаря леля.

— Сиси ревнува, Т. Д. Тя вече не е най-хубавото момиче в класа — върна се Джон към темата.

— Не е лъжа. А и Катрин Ан е много по-умна и много по-приятна компания, отколкото Сиси. Личи си. Просто знам, че много ще се зарадва на едно кученце. Колитата са толкова любвеобилни и обичат да се гушкат. Сигурен съм, че сега много би се зарадвала, ако си имаше едно, което да гушка.

Джон се съгласи с него. Да гушкаш куче е много по-добре, отколкото да прегръщаш възглавница. Той би трябвало да знае това най-добре, но не беше сигурен дали мис Ема ще иска куче в къщата.

— Не мислиш ли, че трябва първо да питаме мис Ема дали има нещо против да вземем куче на Кати? На колитата много им пада козината.

— За бога, Джон, защо винаги мислиш по този начин? Ако питаме мис Ема, тя веднага ще ни откаже. Ако обаче го занесем просто така и Катрин Ан го хареса, ще трябва да го задържи.

Трей беше прав както обикновено, въпреки че такава постъпка не би била съвсем почтена.

— Ето какво ще ти предложа — каза Джон. — Хайде да кажем на леля ти. Тя познава мис Ема по-добре от когото и да било. Ако тя смята, че няма нищо лошо в това да подарим куче на Кати, ще отидем при Одел Улф и ще го помолим да ни даде едно от кутретата.

Лицето на Трей се озари. Вдигна ръка и двамата плеснаха длани.

— Ето така те искам, тигре!

Трей го наричаше „тигре“ най-често когато Джон се съгласяваше с него. Бе го нарекъл така за първи път, когато бяха малки и играеха футбол. След един пас на Трей Джон бе успял да изпрати топката далеч отвъд голлинията, като увлече и двамата играчи от противниковия отбор, които се опитваха да му я отнемат.

— Така те искам, тигре! — бе изкрещял Трей.

Джон добре разбираше, че Трей си бе наумил да прокара през леля си идеята за кучето, а не просто да я пита за мнението й. Винаги постигаше своето с нея, но може би този път това бе в реда на нещата. Леля Мейбъл вече им бе казала, че мис Ема не е на себе си, щом стане въпрос за внучката й, а сърцето й било „като стар ръждясал сандък, чийто капак се е отворил“. Навярно щеше да се съгласи с всичко, което би направило Кати щастлива.