Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tumbleweeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Лийла Мийчам

Заглавие: Тръни в пустошта

Преводач: Александра Главанакова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538

История

  1. — Добавяне

30.

Джон подпря с рамо входната врата и я побутна. Ключът се превъртя, но вратата заяде, защото не бе отваряна от дълго време. Явно баща му отдавна не бе намирал причина да идва. Дървото изскърца, а миризмата на необитаема къща, която дълго е стояла заключена, го лъхна веднага щом влезе. Остави вратата отворена и вътре нахлу студеният ноемврийски въздух.

— Татко? — извика.

Отговор не последва. Джон сложи на земята брезентовия чувал с багажа си, прекоси хола, мина покрай малката трапезария, която не бе използвана от смъртта на майка му насам и влезе в кухнята. До мивката бяха оставени да съхнат измити чинии, на масата нямаше вестници или опаковки от храна, печката също бе почистена. Кърпата за чинии бе закачена на мястото си. В кофата нямаше нито боклук, нито празни бутилки от алкохол.

Празната къща някак бе различна от другите пъти, когато баща му отсъстваше за по-дълго време, и това го накара да влезе в стаята на Бърт. Не бе стъпвал там от деня, когато завари непозната жена да лежи в леглото на мястото на майка му. Отвори гардероба. Странно, но не се изненада, че го намери празен, с изключение на няколкото огънати закачалки. Чекмеджетата на бюрото също бяха празни. Леглото бе оправено, но като повдигна завивката, установи, че под нея няма чаршафи.

Намери бележка на възглавницата в стаята си, върху листчето бе надраскано следното:

Тръгвам си. Няма смисъл да оставам. Ти реши какво да правиш за тока и водата. Виж на мястото, където майка ти криеше едно време пари за черни дни. Б. К.

Бърт Колдуел. Никакво „баща ти“ или „татко“. Сега вече знаеше.

В двора Джон махна няколко тухли от основата на беседката — убежището на майка му, където тя обичаше да чете. Това бе единственото хубаво нещо в сивия, покрит с бурени заден двор на къщата. На това скришно място Джон намери метална кутия. В нея имаше плик с десет стодоларови банкноти и нотариалния акт за къщата, която баща му си бе направил труда да прехвърли на негово име.

За миг Джон не изпита нищо, докато стоеше прав под небето на Панхандъл с разрошени от вятъра коси в слънчевия, но студен ноемврийски Ден на благодарността. Човекът, когото наричаше свой баща, си беше отишъл, вероятно завинаги от живота му. Сега държеше в ръката си единствената ценност, която Бърт някога бе притежавал. Обхвана го необяснима тъга. Навремето този мъж бе обичал майка му. Джон имаше смътни спомени как нежно я прегръщаше с омазнените си от нефта мазолести ръце. Имаше смътни спомени и за недодяланата обич, която бе проявявал и към него. Семейството им бе достатъчно щастливо едно време. Но всичко това се бе променило, когато Джон стана на четири. Сега той осъзна, че когато майка му бе признала за изневярата си, за Бърт Колдуел вече е било невъзможно да продължи да бъде съпругът и бащата, какъвто беше преди.

Колко по-различен щеше да е животът на всички тях, ако тя бе изповядала прегрешението си само пред свещеника.

„Бог да е с теб, тате.“

Джон постави обратно тухлите и се прибра вкъщи с парите и нотариалния акт. С парите щеше да си покрие разходите, а документът щеше да занесе в „Лойола“, за да не го изгуби, докато дойдеше време да се раздели със земните си блага. Щеше да прекара част от почивните дни да заковава дъски на прозорците, трябваше да уреди да спрат тока и водата, преди да си тръгне. Този път щеше да е завинаги, осъзна Джон и сърцето му се сви отново.

Като влезе пак в кухнята, усети колко е уморен, колко му се спи. Бе пътувал цели двайсет и четири часа до дома си. След последната лекция предния ден негов колега го взе в колата си до Шревърпорт, Луизиана. С последните си пари си купи билет и след четиричасово чакане се качи на автобуса до Амарило, където бе пристигнал в седем часа сутринта. Обади се на баща си, но без резултат, не беше получил отговор и на писмото си, с което го уведомяваше, че ще се прибере у дома за Деня на благодарността. Замисли се дали да не помоли леля Мейбъл да го вземе. Тя обаче трудно се оправяше с трафика в Кърси. Едва ли щеше да успее да стигне до автогарата в центъра на Амарило сутринта по време на най-натовареното движение. Кати сигурно беше на работа в закусвалнята, но баба й вероятно бе затворила библиотеката за почивните дни. Въпреки това той не искаше да я разкарва цели петдесет мили с ръждясалия й стар форд. Затова не му оставаше друг избор, освен да метне брезентовия сак на рамо и да тръгне пеша, с надеждата Бог да го пази и да му осигури някак транспорт навреме.

Нямаше нищо против да повърви. Ранната утрин бе много студена, но постепенно с напредването на деня студът хапеше все по-малко, а свежият въздух и тишината сред прерията му бяха особено приятни след дългите часове, които бе прекарал свит в претъпкания и претоплен автобус, без да може да заспи от хъркането, кашлицата и бебешкия рев. Радваше се на възможността да се наслади на сътвореното от Бога обширно и потънало в тишина пространство. Любимият му сезон в Панхандъл бе есента. Слънчевите лъчи проникваха в тревата и превръщаха прерията в море от злато. Кати с нейната безкрайна любознателност бе научила имената на всички есенни цветя и храсти от този район, след което ги бе показала на Джон и Трей, за да ги разпознават. Градински чай, коило, астралевис, бял равнец, монарда… Джон се чудеше дали Трей ги помни. Тя ги бе научила на толкова много неща, които иначе никога нямаше да узнаят. Един ден минаваше покрай музикалната зала в университета и от един отворен прозорец до него долетяха звуците на „Лунна светлина“ от Дебюси. Спря и се заслуша. Светът внезапно бе притихнал. Спомни си следобедите, когато Кати им свиреше това произведение в баптистката църква, докато те двамата с Трей си подхвърляха топката на централната пътека. Понякога тя изсвирваше нотите кресчендо точно в мига, когато Трей хвърляше топката към Джон, тя политаше високо във въздуха, преди да се озове в ръцете му, сякаш акордите й даваха допълнителна сила.

Дали, когато нещо неочаквано извикаше спомена за нея и Трей усещаше, че сърцето му спира? Дали помнеше магията?

На Джон му липсваше старият червен пикап. Често му се налагаше да върви пеша, но в ден като този нямаше нищо против. Покоят над есенните поля и Божието присъствие, което той долавяше на това място, го изпълваха с мир и затвърждаваха решението му да стане послушник в края на годината. Когато се записа в университета, намерението му бе първо да завърши следването си, след това дори да поработи малко, преди да даде обет. Но чувстваше все по-силно влечението да обвърже живота си с религията. Обсъди въпроса в големи подробности със своя духовен наставник, който накрая с въздишка му каза:

— Джон, обикновено се опитвам да разубедя младежите да изгарят всички мостове, които биха ги отвели обратно към предишните им желания, но за теб виждам, че изборът на друг път в живота би бил сериозна грешка.

И така Джон подаде документи и бе приет в програмата за послушници — първата стъпка за всеки, който имаше желание да стане йезуит. Това не го задължаваше по никакъв начин. Целта на първите две години бе да се помогне на послушника чрез дълбок размисъл, оценяване и изследване на собствената си личност да се увери в желанието си да стане част от Обществото на Исус. Едва в края на този двугодишен период послушникът даваше обет за бедност, целомъдрие и послушание, с който поставяше началото на пътя си към ръкополагане. Целият този процес можеше да отнеме от дванайсет до четиринайсет години.

— За бога, Джон — му бе казала Кати, след като разбра колко много години са необходими, за да станеш йезуитски свещеник, — за това време може да станеш лекар.

Първият семестър от обучението му щеше да започне през януари. Нямаше търпение да дойде този момент.

Бе изминал доста голямо разстояние пеша и вече усещаше умора, когато молитвите му бяха чути и пристигна нужният му транспорт. Една полицейска кола спря до него и шофьорът свали прозореца.

— Искаш ли да те откараме, Джон? — попита го шериф Тайсън.

Сърцето на Джон спря за миг.

— Не бих имал нищо против — успя да отвърне той и се качи.

— Прибираш се за Деня на благодарността?

— Да, сър. Благодаря ви, че ме взехте. Тъкмо бях започнал да си мисля, че ще закъснея твърде много за вечерята у леля Мейбъл. Продадох пикапа си, когато пристигнах в „Лойола“.

— Имаше нужда от пари, така ли?

— Да, сър.

— Май баща ти не ти е много от помощ в това отношение?

Джон се изчерви. Шерифът нямаше високо мнение за баща му.

— Така е, сър, обаче аз се оправям.

— Свикваш ли с „Лойола“?

— Да, сър. Там ми е мястото.

Дик Тайсън му хвърли бърз поглед.

— Личи си. За повечето хора заминаването ти за католическия колеж беше истински шок. Колко жалко, казваха, но аз си помислих, че сигурно знаеш какво правиш.

Джон се почувства неудобно и впери поглед навън.

— Оценявам доверието ви в мен.

— Неизбежно е да ти задам един въпрос. Липсва ли ти футболът?

— Ще излъжа, ако кажа, че не ми липсва.

Дик Тайсън се усмихна накриво.

— Е, сега обаче е недопустимо да играеш, нали?

— Да, сър.

— Предполагам, че липсваш и на Т. Д. Хал.

— Явно се справя много добре и без мен.

— Какво разправя?

— Нищо, за съжаление.

— И тук никой нищо не е чувал за него. Май при Трей важи поговорката: „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Това момче ме разочарова, и не само мен. Леля му Мейбъл загуби почва под краката си, а също и мис Ема. Кати Бенсън ходи с високо вдигната глава. Доказа, че е истински борец, което, впрочем не ме изненадва, но сигурно й е страшно трудно. Тези жени ще ти се зарадват, Джон. Поне могат да разчитат на твоята компания по време на празниците.

— Приятно ми е да се връщам у дома при тях — отвърна младежът.

Джон погледна нотариалния акт и въздъхна. Каква ирония. Беше малко след девет вечерта. Червата му къркореха от глад, мечтаеше си за горещ душ и за сън, но казаното от шерифа за Кати го бе разстроило. Уведоми леля Мейбъл, че ще се присъдени за вечеря и се обади на мис Ема, за да получи информация направо от първоизточника за състоянието на внучката й. В писмата си Кати никога не пишеше нищо за това колко й е трудно. Вместо това описваше по забавен начин истории и случки за хората от района.

— Не, Трей няма да си дойде за празника — каза Мейбъл в отговор на въпроса му. — Негов приятел от отбора го поканил да му отиде на гости. Много съм огорчена, но предполагам, че трябваше да го очаквам. Поне ти ще ни зарадваш с твоето присъствие.

Разочарованието го прободе като с нож, а с него и едно друго чувство. Негов приятел от отбора…

— Ще дойда, лельо Мейбъл — каза й, — но без татко. Ще ти обясня по-късно.

— Добре, тогава ще бъдем само ти, Ема и Кати, и още един гост, който е изненада. По настояване на Ема.

— Кой?

От тона й Джон си представи каква гримаса е направила, когато му каза:

— Одел Улф.

Джон затвори телефона, усмихвайки се. Сърцето му на току-що приет послушник се стопли. „Браво на теб, мис Ема!“ „Докато сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя. Мене сте го сторили.“[1] Веруюто на йезуитите. Той набра телефона на Ема.

— Относно Кати, Джон, мога да кажа, че Бени се държи чудесно с нея. Изцяло се съобразява с бременността й. Направо я обожава. Така че клиентите внимават какво говорят за нея. Много е трудно човек да приеме реакциите на някои от нашите съграждани. Особено на майките на вашите съученици. Съжалението е също толкова лошо, колкото и осъждането, както знаеш, пък и хората вече не проявяват такова уважение към нея както преди, но тя не унива.

Джон прехапа устни, като си представи какви ли обиди всъщност изтърпява Кати.

— Разбрах, че Одел Улф ще идва за вечеря. Как стана така?

— Ами, отчасти аз съм причината. От известно време Одел е друг човек. Идва всеки понеделник в библиотеката и чете на една маса отзад. Един ден го заварих да се мотае покрай задната врата. Той явно очакваше, че ще го изгоня, но вместо това го поканих да влезе. Оттогава всеки понеделник го заварвам да ме чака да отворя библиотеката. Затова започнах да оставям вратата незаключена — само в понеделник — и винаги слагам нещичко за хапване на неговата маса. Преглежда списанията, вестниците и справочниците в неговото ъгълче. Идва и си отива през задната врата, маха се, щом някой друг се появи. Почти не говори, но винаги намирам на бюрото си бележка, в която ми благодари.

— Каза, че е отчасти заради теб. А каква е другата част? — подсказа й Джон.

— Ами, Кати разбрала, че Бени оставя храна на Одел до задния вход, и поела това задължение. Освен за него, дава и за кучето му. Той много я цени, сигурна съм, че ако някой някога постъпи зле с нея, ще усети камшика му.

— Как се чувства тя?

— Дебела, казва, но иначе е добре. Ще се радва да те види, Джон. Имала нещо да обсъжда с теб.

Джон долови вълнение в гласа й, въпреки опитите й да го скрие.

— Няма ли поне да ми загатнеш?

— Не, и без това вече казах твърде много, но то ще те направи истински щастлив.

— Нямам търпение да разбера какво е.

Джон затвори, чувството му за безнадеждност се разсея и изчезна като дим. Какво бе това прекрасно нещо, което Кати искаше да обсъди с него и което щеше да го направи толкова щастлив? Може би някой богат човек, например жената на треньора Търнър, бе предложила да й плати медицинското образование? Или имаше някой нов човек в живота й. Не можеше да си представи, че тя ще се влюби толкова бързо в друг, но все пак не бе невъзможно. Или пък беше свързано с Трей? Дали Трей не й бе предложил отново да се съберат? Слава на тебе, господи, ако това е вярно!

Последното „може би“ измести всички останали вероятности и го накара да си тананика под душа. Едва когато спря водата, усети как надеждата му се стопява. Ако бе прав за Кати и Трей, защо тогава Т. Д. нямаше да си дойде за празника?

Бележки

[1] Евангелието на Матей, 25:40.