Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (39)

38.

Кати с мъка извъртя глава към пътеката и се усмихна на Уил, който седеше от другата страна. Самолетът току-що бе пуснал колесника си, подготвяйки се да кацне на международното летище на Ню Орлиънс. Това беше първото пътуване със самолет на сина й. Момчето й отвърна с усмивка. Наведе се към нея и понеже бе вече почти един и осемдесет висок, закри почти изцяло Мейбъл, която седеше зад него.

— Как е вратът ти?

Кати разтри мястото около лявата сънна артерия. Беше се събудила сутринта схваната.

— Боли ме, по дяволите. Да се надяваме, че до утрешната церемония ще се оправи.

Не искаше да пропусне нито една подробност от службата по ръкополагането. Джон трябваше да влезе от задната част на църквата и тя възнамеряваше да проследи внимателно всяка стъпка от процесията. Двамата с Уил щяха да бъдат на първия ред и щеше да се наложи доста да проточва врата си, за да успее да види всичко.

Ема, която седеше до нея, каза:

— Джон ще се изненада колко е пораснал неговият кръщелник от последния път, когато го видя.

Оттогава бе изминала почти година. През това време чертите на лицето и фигурата на Уил бяха започнали да се оформят. Кати виждаше въздействието на хромозомите на Трей в тъмната коса на сина си, в дълбоките му кафяви очи, в атлетичната стойка. Но на Уил липсваха променливите настроения и самонадеяността, които на тази възраст караха баща му да се отличава от останалите момчета. Момичетата вече се заглеждаха по него, беше отличен ученик, водач в класа си, невероятен бейзболист, но с нито едно от тези неща Уил не се перчеше. За разлика от баща си притежаваше една рядка комбинация от качества — скромност и вяра в себе си.

Миналия юни Джон се бе прибрал у дома за няколко седмици след завършването на магистратурата по теология и преди лятното му назначение като свещеник на една енория в Чикаго. Уил не можеше да се нарадва на компанията му. Беше през лятната ваканция и двамата с Джон прекараха времето си заедно — било в салона на училището да хвърлят обръчи, било на бейзболното игрище, където Уил се упражняваше да удря бързите топки на Джон. Обикновено се отбиваха в ресторанта при нея да хапнат по сандвич за обяд и след това отново се отправяха нанякъде — да яздят или да се катерят из каньона Пало Дуро, да карат лодка и да ловят риба в езерото Меридиан, все занимания, с които запълваха времето си Джон и Трей, когато бяха на тази възраст.

Двамата бяха хванали тен и обикновено се чувстваха напълно изтощени, когато сядаха около масата на Ема като едно голямо семейство. След вечеря гледаха телевизия, докато станеше време Джон да тръгне за дома на отец Ричард, където беше отседнал.

Уил тъгуваше, след като Джон си замина. Кати разпозна познатото чувство на самота, което може да изпита само дете, което е било изоставено или чиито родители са починали — тъгата по залез-слънце, така я наричаха едно време с Джон и Трей, защото най-много усещаха самотата по здрач. В такива моменти Кати с радост би извила врата на Трей. Известно време изобщо не бяха споменавали името му, дори и Мейбъл. Кати се чудеше дали Уил се сещаше за него, дали понякога си представяше какво би било да пораснеш като желания и припознат син на Т. Д. Хал.

Веднъж поговори с Джон по въпроса.

— Уил знае, че вие двамата с Трей сте отраснали заедно. Някога разпитвал ли те е за баща си?

— Не. Нито веднъж.

— А ти говорил ли си му някога за него?

— Не.

Някои говореха пред Уил за успехите на баща му, който извеждаше отбора „Чарджърс“ на Сан Диего до плейофите на НФЛ година след година. Правеха това, с цел да видят каква ще е реакцията му, но Уил беше железен и изобщо не коментираше казаното. След като стана на девет, Кати повече не го чу дори да споменава името на Трей.

— Осъзнал е как стоят нещата и ги е приел — отбеляза Ема.

— Ще ми се да знаех какво става в главата му. Чувствата му са дълбоки, но споделя много малко. Не искам да мрази баща си или да се озлоби заради него, но какво бих могла да му кажа, как да му обясня защо Трей се е отказал от него?

— Единственото, което можеш да направиш, е това, което вече правиш — да не наливаш повече масло в огъня и да го накараш да разбере, че в крайна сметка ще стане такъв, какъвто е, без значение кои са родителите му.

— Надявам се, че това ще помогне.

— Така е.

Но понякога не беше така сигурна. Веднъж, когато Уил бе на десет години, тя намери списанието „Спорт илюстрейтед“ под дюшека му. На корицата имаше снимка на Трей Дон Хал в класическата поза на куотърбек — едната ръка назад в готовност да хвърли пас, а другата изпъната напред. От екипа му личеше колко ожесточен е бил мачът. Една трета от статията, която заемаше цели четири страници, бе посветена на изключителната му издръжливост и късмета му, благодарение на които вече седма година играеше в НФЛ, без да получи нито едно нараняване. Описваха се и репликите, които разменяше с пресата. Особено хаплив бе спрямо жените репортери, които завираха микрофони в лицето му по време на почивката или след мачовете. По мнението на Трей „жените нямат работа на футболното игрище, освен ако не е да въртят задници и помпони“.

— Т. Д., ще ни кажеш ли как се чувстваш?

— По отношение на какво?

— Е, на резултата. (Печелещ или губещ.)

— Не мога да кажа нищо. А вие?

— А по време на последното разиграване, Т. Д., какво точно се въртеше из главата ти?

— Този въпрос много ме затруднява. А какво се въртеше из твоята?

Кати не можеше да не се засмее.

В статията също се описваше свободният му стил на живот, страстта му към платноходството и увлечението му по манекенките брюнетки. Имаше подробности и за жилището му за пет милиона долара в Карлсбад, на шейсет километра на север от Сан Диего — едно от най-скъпите места за живот в щата. Синът й бе чел и за трите платноходки на Трей, за многото му коли, бе видял негови снимки в компанията на най-различни красиви жени. Тя откри списанието по времето, когато благодарение на успеха на ресторанта можеха да повишат стандарта си на живот, но Уил със сигурност бе направил сравнение между богатството на баща му, спечелено през годините, и финансовите затруднения на майка му, когато събуждайки се нощем, я заварваше да седи разтревожена над счетоводните книги в кухнята. Извънредните разходи свързани с лекарствата на баба му, ремонтите на колата, новия покрив за къщата и подобренията в заведението, оставаха малко непохарчени пари за коледни подаръци и за разходки до Дисниленд.

А и Кати бе сигурна, че Уил не е пропуснал предпочитанията на Трей към високи жени. Като майка, усещаше как я свива сърцето. Можеше ли Уил да не изпита негодувание и яд към бащата, който предпочиташе несериозното, пълна противоположност на Кати, и който печелеше милиони, докато тя с къртовски труд свързваше двата края?

Чудеше се дали Уил бе обърнал внимание и на останалата част от статията, където представяха Трей като „човек, който се отнася към нещата като към хвърляне на чоп“. Трезвомислещ, упражняващ пълен самоконтрол и с образцово поведение — такъв го описваха на терена. „Извън игрището може да си съперничи с най-големия инат сред животните във вашата ферма“, коментираше репортерът. Но добавяше, че наблюдава Трей Дон Хал от много години и е останал с впечатлението, че куотърбекът от Сан Диего вече се е уморил от славата, богатството и жените, но не и от играта. „Само на игрището, докато играе футбол, проличава истинската личност на Трей. Извън игрището виждате само ролите, които той играе. Сякаш позира за корицата на лъскаво списание и навира в лицето ви тази поза, сякаш казва: ей, хора, това съм аз! Като жена, чието истинско лице е скрито под грим. Човек се чуди до каква степен костюмите на «Армани», обувките марка «Берлучи» и часовниците «Ролекс», обсипани с диаманти, могат да изградят образа на един мъж, който се радва на пълноценен и щастлив живот.“

Кати си спомни думите на Джон:

— Никога няма да разбере, че нещо липсва в живота му, докато не получи всичко.

Тя пъхна списанието на същото място, където го намери, и не спомена за него. След това съжали, че бе пропуснала възможността да накара Уил да каже открито това, което мислеше за баща си. Не се появи друга такава възможност Уил да наруши своето упорито мълчание по отношение на Трей Дон Хал.

Стюардесата мина по пътеката, за да събере боклуците за последен път преди кацане.

Беше млада и красива и отправи на Уил специална усмивка. Кати се обърна въпреки болката, за да провери дали коланът му бе закопчан, и тогава забеляза веселата усмивка на лицето на Рон Търнър, който седеше до него. Беше хубаво да го види да се усмихва. Търнър не бе имал повод за такава радост откакто неговият отбор спечели щатското първенство. Той бе понесъл изключително тежко смъртта на дъщеря си през есента на следващата година, а и съпругата му почина няколко години по-късно от болест на сърцето, от която страдаше отдавна. Все по-лошо изпълняваше задълженията си на треньор и след няколко поредни години на загуби бе принуден да се пенсионира, за да не го уволнят. Парите не бяха проблем за него, но усещането за личен провал и разочарованието му от живота личаха в горчивината в поведението му и в отпуснатата му стойка. Може би това пътуване до Ню Орлиънс за ръкополагането на любимия му футболист бе точно това, от което се нуждаеше, за да започне наново.

Джон ги чакаше на летището. Високата му фигура се забелязваше отдалеч сред тълпата посрещачи. Сърцето на Кати подскочи, когато го видя за първи път облечен в черния костюм със свещеническата яка, както се изискваше от него.

— О, боже мой — прошепна с възхита Мейбъл. Натоварени с багажа си, те всички спряха на няколко метра от него, впечатлени от прекрасното му излъчване.

— Не знаем дали трябва да коленичим, или да те прегърнем — пошегува се с него Кати.

Джон се усмихна широко и очите му грейнаха.

— Прегръдката ще свърши работа. Добре дошли на всички ви в Ню Орлиънс. — Той прегърна Кати и двамата за кратко останаха така, без да продумат. После се насочи към Ема и Мейбъл, Рон и отец Ричард. Уил стоеше зад групата и чакаше безмълвно да дойде неговият ред. Гледаше Джон стеснително и боязливо, сякаш изведнъж бе станал непознат.

— Здравей, Уил — поздрави го Джон с тих глас.

Момчето сякаш не забеляза протегнатата към него ръка.

— Как да се обръщам към теб? — попита несигурно, като хвърли поглед към майка си.

— Както винаги си се обръщал към мен — просто Джон.

— А не отче?

— Само ако искаш. И то само след като ме ръкоположат.

— Отче. Така искам да се обръщам към теб — рече Уил с разтреперан глас и без дума повече се спусна да го прегърне.

 

 

„Пресветото име на християнската католическа църква“ беше впечатляваща постройка в неоготически стил, построена през 1918 година и вдъхновена от Кентърбърийската катедрала в Кент, Англия. За Кати олтарът бе една от най-впечатляващите гледки, които някога бе виждала. Всъщност мнението й не беше от значение, тъй като почти през целия си живот не бе напускала Кърси. От единайсетгодишна възраст, помисли си с известна доза горчивина. Все пак и най-преситеният от гледки турист би оценил богато украсената маса от чист бял мрамор в олтара. Джон й бе казал, че мраморът бил специално избран от основния дарител на църквата, за да символизира захарта, която неговото семейство произвеждало от години от захарна тръстика. На парапета, обточващ масата, висеше на видно място белият епитрахил, който по-късно щяха да поставят на раменете на Джон.

Зад гърба си Кати чуваше все повече гласове на хора, които бяха дошли за церемонията. Това бе показателно за уважението към Джон. Сред тях имаше негови състуденти от „Лойола“, преподаватели, професори, послушници, духовници, енориаши, негови ученици и техните родители. Имаше и бездомници, седнали сред тези, които имаха подслон над главите, имаше и некъпани, които щяха да седят на църковната пейка до тези, които току-що се бяха изкъпали. Всички те бяха дошли, за да почетат Джон, както й бе казал духовният наставник по време на малкото тържество предната вечер. Джон бе докоснал сърцата на мнозина от най-различни прослойки на обществото. Той беше обичан.

— Той е и изключително талантлив учен — каза й наставникът, — но не е толкова известен с научните си постижения, колкото със способността си да общува с хората и да поддържа връзка с тях, независимо какъв е човекът — дали е студент или колега, духовник или мирянин, високопоставен или най-обикновен човек. Умее да общува с хората.

Цялата група от Панхандъл, с изключение на отец Ричард, който щеше да участва в самата церемония, се настани на първия ред вдясно от пътеката. На Кати й се искаше да хвърли бърз поглед към хората в църквата, за да види дали присъства един определен човек, но вратът я болеше твърде много, за да се обръща назад.

Отвори се врата и през нея влезе висшият настоятел от епархията на Ню Орлиънс, богато облечен в одеждите, отговарящи на сана му, и зае мястото си до олтара. След това един зад друг влязоха и всички хористи, които се наредиха на мястото отредено за тях — вдясно от олтара. Хористите бяха внушителна група. Носеха бели роби и наметала със златен кръст. Те взеха в ръце кафявите папки с нотните листа, диригентът зае своето място, замахна с ръце и старият химн „Soli Deo Gloria“ („Слава единствено на Бога“) се разнесе, подет от множеството гласове, редом с акордите, изсвирени на органа, които проехтяха в църквата. Службата по ръкополагането бе започнала.

Кати погледна часовника си. След два часа ще е загубила Джон завинаги. Той щеше да се венчае за Бог. През изминалите години понякога Кати допускаше въображението да рисува картини на живота й, ако бе приела предложението на Джон преди заминаването му за „Лойола“. Разбира се, по онова време тя не изпитваше това, което сега чувстваше към него, а и в церемонията днес нямаше да има момент, когато свещеникът се обръща към присъстващите с думите: „Ако някой знае причина, поради която този мъж да не може да влезе в свещен съюз със своя Бог, да я каже или да замълчи завинаги.“

Тя щеше да замълчи завинаги.

Процесията започна. Събралото се в църквата множество се изправи на крака. Кати видя очите на Уил да се разширяват. За първи път ставаше свидетел на цялата помпозност и пищност на литургията. Джон бе втори в редицата, следван от архиерея. Беше облечен в стихар — дълга, права одежда, символизираща духовната чистота в акта на покръстването на християнина, който „облича Христа“. Колко привлекателен беше само! Кати беше забелязала как жените се заглеждаха по него още на летището. В погледите им се четеше въпросът защо такъв мъж по собствено желание се отказва от плътските удоволствия, които биха били съвсем леснодостъпни за него.

Когато стигна до тяхната пейка, Джон намигна на цялата група, отстъпи встрани и застана до Кати. Трябваше да остане там, докато го отведат до епископа пред олтара. По време на дългите четения от светото писание, по време на проповедта, на рецитирането на веруюто на апостолите, тя се бореше с неистовото желание да го сграбчи за ръката и да извика, така както й се искаше да извика на верандата на баба си след празничната вечеря за Деня на благодарността през 1986 година: „Не си тръгвай, Джон. Остани и се ожени за мен…“

Едно младо момче в черно расо с бял стихар върху него се приближи до Джон. Двамата заедно пристъпиха до висшия настоятел, който го представи на епископа. „Не се обръщай, Джон, и не поглеждай в очите ми. Защото там ще видиш, че сърцето ми е разбито…“ Той не се обърна. Последва помощника, без дори да погледне към нея или да стисне леко ръката й. Сякаш бе пристъпил в свят от светлина и бе оставил всичко от миналото си на църковната пейка зад гърба си. Пред епископа висшият настоятел постави ръка на рамото на Джон и изрече: „Представям Джон Колдуел за ръкополагане като свещеник, след като бе подготвен, изпитан и одобрен за свещеничество. Той бе призован да служи на църквата чрез Обществото на Исус“.

 

 

Трей бе очаквал, че ще се просълзи. Трябваше да полага особени усилия да не се разплаче при по-емоционалните моменти. През по-голямата част от времето успяваше да потисне чувствата, но сълзите избликваха въпреки волята му. Журналистите го наричаха аномалия, тъй като изцяло противоречеше на иначе циничната му природа. Бе седнал в самия край на една пейка по средата на редиците, откъдето виждаше целия първи ред, и отказваше да се премести, дори да стане, за да отстъпи място на новодошлите. Налагаше се да го прескачат, като му хвърлят ядосани погледи. Никой не го позна. Извън сезона той пускаше косата си да порасне. Дългата коса, брадата, която не беше бръснал от месец, както и очилата за четене му служеха за маскировка, за да може да хване самолета до Ню Орлиънс, да наеме кола, да отседне в хотел, да влезе в църквата и да намери къде да седне, без да го разпознаят.

Започна да се просълзява, когато забеляза компанията от неговия роден град, настанена на първия ред — семейството, което бе осиновило Джон. Сърцето му се преобърна, когато видя какви промени бяха настъпили във външността на безстрашната Ема, колко се бе смалила и как се подпираше на бастуна си. И как треньорът Търнър, който бе неговият герой, който му бе като баща, бе остарял без време. Дори и леля си, която бе видял за последно по Коледа, му се стори по-крехка. Но огромният шок от изненадата дойде, когато спря поглед върху русата глава на Кати Бенсън. Тя седеше до сина си, а мястото от другата й страна очевидно бе запазено за Джон. Красотата й бе разцъфтяла с годините. Изпита нежност и задоволство, когато видя, че тя все така държеше гърба си изправен, както се бе научила още като малко момиче.

Наблюдаваше я през очилата си, страхувайки се, че тя ще усети влажния му поглед и ще се обърне. Маскировката му нямаше да я заблуди. Едно време тя винаги усещаше, когато той я гледаше. А дали изобщо й минаваше през ума да се запита дали той бе в църквата и дали я наблюдава?

Изненада се и се разочарова, че тя нито веднъж не се обърна назад, за да потърси с поглед познатото лице с кестенявата коса през многото пъти, когато от събралите се, се изискваше да станат на крака. Цялото й внимание бе погълнато от звездата на шоуто. Не беше много трудно да разпознае в мъжа в бялата роба момчето от времето, когато носеха кожени якета. Беше си останал същият. По-възрастен, разбира се, по-зрял, но все пак си беше Джон, излъчващ сила, целеустременост, решителност, увереност. Човек, който се чувстваше добре в собствената си кожа и във вселената. Толкова различен от мъжа, който сега го наблюдаваше.

Настъпи най-вълнуващият момент, за който Джон бе чел толкова много и за който се бе подготвял толкова дълго. Хорът поде „Молитвата на светците“, една прекрасна стара молитва, и Джон застана в средата на църквата. Погледът на Трей се замъгли, когато облечената в бяла роба фигура легна по очи пред олтара и разпери ръцете си под формата на кръст, с което символично изрази своето подчинение пред Бога.

Единствено Трей знаеше какво бе довело Джон тук. Надяваше се, че този акт ще донесе на приятеля му покоя, който жадуваше.

Стегна се, за да не се разплаче, но скоро пак бършеше сълзите си, когато епископът и другите духовни лица положиха ръце върху главата на Джон, с което го провъзгласиха ритуално за един от тях, приемащ Светия Дух и притежаващ свещеното право да изпълнява службата на свещеник, която завинаги го поставяше извън желанията и претенциите на предишния му живот. На Трей му се стори, че службата никога няма да свърши, а предстоеше още ритуалът по обличането — отец Ричард щеше да простре над главата на бившия си помощник в църквата епитрахила и филона, все едно рицар получава своето бойно кръщение. Нито звук не наруши тишината. Дълбоко развълнуваното множество притихна. Трей не бе чак толкова развълнуван. Той смяташе, че отец Ричард бе виновен Джон да се откаже от футбола. Бе се възползвал от уязвимостта на момчето, видима като отворена рана след преживяното през онзи ноемврийски ден. Дали Джон бе признал пред отец Ричард своето участие в случилото се?

Видя профила на Кати, когато тя обърна глава, за да проследи ритуала. Усети пробождане, защото съзнаваше, че е загубил нещо много ценно. Пак изтри сълзите от очите си. Веждата, носът, силната челюст, извитите мигли изглеждаха точно така, както ги бе запечатал в спомените си. Синът й, който бе много привлекателен, вече бе една глава над нея. Държеше раменете си изпънати и главата си високо изправена. Погледът му не се отмести от Джон нито за миг. Трей усети в гърдите си особена болка. Какво ли щеше да се случи, какъв ли щеше да е животът му днес, ако бе изиграл по друг начин последните минути от последната четвърт на своето детство? Дали би бил в състояние да обича момчето като свой собствен син, или щеше да го отблъсне, както бе направил Бърт Колдуел с Джон? Никога нямаше да разбере това. Сбърка, че дойде, но не можеше и да не дойде. Трябваше да се увери, че общата им тайна с Джон нямаше да бъде разкрита. Джон сега бе получил пълномощие да действа in persona Christi — от името на Бога. Каквото и да му струваше да стигне дотук днес, Трей беше уверен, че въпреки гузната си съвест Джон, ръкоположеният в свещеничество член на ордена на йезуитите и защитник на вярата, никога нямаше да разкрие истината за единствения извършен от него грях.

Хвърли последен поглед към онези, които вероятно нямаше да види никога вече през живота си, и се измъкна от църквата, когато всички се изправиха на крака за акламацията на паството, преди Джон да бъде представен на събралите се в църквата като младоженец на своята сватбена церемония.

Реши, че когато се прибере в Карлсбад, ще си вземе куче.