Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (52)

51.

Трей Дон Хал си подремваше. Джон настоя да си легне, след като Трей повърна обяда си. Когато по-късно надникна в стаята, го видя дълбоко заспал. Клепачите му бяха синкави, лицето бледо, ръцете скръстени на гърдите, като че репетираше за реалното събитие, което му предстоеше. Джон спусна щорите, за да не блести вътре обедното слънце, и излезе от стаята.

Върна се обратно в кабинета си и се отпусна на стола до бюрото. Радост и страх се бореха за надмощие в душата му: радостта, че момчето, което бе обичал като свой собствен син, бе наистина негова плът и кръв, и страхът, че утре можеше да загуби всичко, на което бе посветил живота си. Трей бе убеден, че Хърбисънови ще изпитат такова облекчение, като научат истината за смъртта на сина си, че ще погребат скръбта и ще преживеят оставащите им дни в мир и светлина.

Но Джон не бе толкова убеден. Да, те можеха и да изпитат удовлетворение, че са намерили отново мир и покой, и да оставят нещата както сега. Вероятно щяха да искат да си спестят всички неприятности, свързани с повдигането на обвинение срещу Трей. Едва ли биха искали и да се разчува, че са скрили от църквата как точно са намерили тялото на Дони, за да получи детето им християнско погребение.

Ала Джон познаваше добре Бети. Тя вероятно нямаше чак с такава готовност да погребе мъката, която я терзаеше вече двайсет и три години, без да поиска възмездие. Лу навярно нямаше да има нищо против да остави нещата както си бяха, но Бети нямаше да прости така лесно. Когато Джон дойде да живее при тях, той се молеше всекидневно да намери начин да се освободи от бремето на угризенията, без да ги нарани и без да издаде Трей, но с годините бе стигнал до заключението, че Бог го бе изпратил при тях като един вид подарък. Дълго време се чувстваше неловко, че те се грижат всеотдайно за него, но с времето осъзна нуждата им да го обичат като сина, когото бяха загубили. Любовта никога не е пропиляна независимо колко е недостоен човекът, когото обичаш.

Но до ден-днешен снимката на Дони — малък олтар, посветен на него — се криеше на една полица в кухнята зад вазата с цветя. Джон понякога заварваше Бети да стои пред нея свела глава в молитва към Господ да се смили над безсмъртната душа на сина й. Много често следобед тя отиваше в църквата, за да запали свещ. Неведнъж Джон се изкушаваше да се остави на нейната милост, да й признае всичко, но естествено, така и не го направи.

Неприязънта, която Бети изпитваше към Трей, можеше да се разгори в истинска омраза. Тя можеше да поиска той да бъде публично разобличен и наказан за стореното, за мъката и страданието, които им бе причинил, и да докладва на властите.

Ако нещата се развиеха в тази посока, то разследването щеше да извади на показ и участието на отец Джон в престъпното деяние.

Той се изправи, стомахът му бе свит на топка от тревога. Излезе на терасата. Мина му през ума дали да не каже на Трей какви са възможните последствия от неговото признание, но като свещеник знаеше, че не е редно да го прави. Не можеше да поиска от Трей да се откаже от тази последна възможност да изкупи вината си и да пречисти душата си. Преди малко, докато го завиваше с едно одеяло, Трей сграбчи ръцете му в своите и се разплака. Сълзите му се стекоха по бръчките около очите му, издълбани от болестта, и по посивелите му бакенбарди.

— Моля те, прости ми за това, което сторих на теб, на Катрин Ан и на момчето, Джон. Аз съм понесъл своето наказание. След като заминах за Маями, повече никога не успях да създам такива отношения, каквито имах с теб и с Кати — на красота, сигурност и нежност. Никой друг не дойде да ме спаси от мен самия.

Джон знаеше, че това е вярно.

— Разбирам — отвърна.

— Сърцето ми остана тук. Затова никой не успя да го намери, дори и аз самият.

— Знам, Т. Д.

— Ще кажеш ли това на Кати?

— Да, ще й кажа.

Трей пусна ръцете му. Скръсти ги на гърдите си и затвори очи. От бледите му устни се откъсна тиха въздишка. Джон понечи да излезе от стаята.

— Тигре?

— Да, Трей?

— Аз те обичам, човече… и теб, и Катрин Ан. Винаги съм ви обичал, както и да ви е изглеждало отстрани моето отношение.

— Знам — каза Джон, потупвайки скръстените ръце на Трей. — Заспивай сега. Почивай си.

— А ти прощаваш ли ми?

— Прощавам ти.

— Ти си моят човек, Джон.

Джон обходи с поглед прекрасната гледка, разкриваща се от терасата. В нея често бе намирал покой и мъдрост. Дали това бяха последните часове, през които изпълняваше задълженията си като отец Джон — човека, когото всички обичаха и в когото вярваха? Не се тревожеше как неговото паство ще приеме изненадващия факт, че той е бащата на Уил, нито как Уил ще приеме новината. Синът му го обичаше и щеше да е щастлив да се отърве завинаги от сянката на Т. Д. Хал. Ала предстоеше разразяването на друг скандал, много по-потресаващ от разкритието, че Джон е бащата на Уил Бенсън. От този скандал нямаше да се възстанови никога, вече нямаше да бъде пастор на „Сейнт Матю“, нито управител на „Хърбисън Хаус“.

„Така да бъде.“ Открай време бе наясно, че ще дойде денят на разплатата, но смяташе, че това ще се случи пред Бог, след смъртта му. Колко наивно от негова страна да допусне, че Бог ще му позволи да напусне този свят, без да понесе позора за извършения от него грях! Най-сетне сенките се бяха сгъстили над него. Усети присъствието им така осезаемо, както кучетата душат и обикалят около жертвата си. Джон се прекръсти. „В името на Отца и Сина и Светия Дух. Да бъде волята Ти.“ Погледна за последно необятната прерия и запечата тази картина в паметта си. Сетне влезе вътре, за да се обади по телефона. Първо позвъни на Кати в заведението.

— Трябва да се видим — каза й.

— О-о, не ми хареса как прозвуча това.

— Най-добре ще е да се срещнем у вас.

— Давам ти половин час преднина. Ще си бъда вкъщи, когато дойдеш.

Следващото му обаждане бе до помощника му в „Сейнт Матю“, за да го уведоми, че може да се наложи той да отслужи литургията в събота и неделя.

— В града ли отивате? — попита отец Филип с нотка на изненада в гласа.

— Изникна нещо неочаквано, Филип. Може да се наложи да поемеш задълженията ми за известно време.

Следващият телефонен разговор бе с епископа на католическата епархия в Амарило.

— Добре, можем да се видим в три часа днес — съгласи се епископът. — За какво става дума, Джон?

— Ще ви кажа, когато се видим, ваше преосвещенство.

Джон надникна в стаята, за да се увери, че Трей спи спокойно. После свали таблата в кухнята с известно чувство на неудобство, че храната е недоядена. Силната миризма на бульон подсказваше, че за вечеря се приготвяше пилешки пай в гювече. Бети отделяше месото от кокалите на няколко сварени пилета върху кухненския плот. Феликс лежеше в краката й и чакаше дали няма да падне някое парче. Чуваха се виковете на децата навън, те се пръскаха с вода от резервоара.

Завладяха го силни чувства и очите му се напълниха със сълзи. За малко да изпусне таблата. Бети се сепна и я грабна от ръцете му.

— Отче, какво има?

— О, няколко неща, които отдавна трябваше да се оправят.

— Заради него е, нали? — Посочи към горния етаж с глава. — Той те разстрои. Разбрах го още като се качих при вас.

— Не го вини, Бети. Той е болен, а и отдавна трябваше да дойде тук. Оставих го да спи. Когато се събуди, погрижи се да изпие малко бульон, който мирише толкова хубаво. Повърна си обяда, въпреки че беше вкусен.

Бети изплакна купите от супата.

— Виждам, че и ти не си ял много, въпреки че е било много вкусно. Излизаш ли? — Тя забеляза, че бе облякъл отново свещеническата си риза, въпреки че никой не бе звънял да го вика по работа.

— Да — отвърна й — и ще се върна късно вечерта.

— Какво не е наред, отче? — Тревожният й поглед се впи в очите му.

— Бети — подхвана той, но остави неизречени думите, които искаше да й каже. Те и без това нямаше да означават нищо за нея, ако се сбъднеха най-големите му страхове. Побутна нагоре очилата й, замъглени от вдигащата се от тенджерите пара.

— Да, отче?

— Исках само да ти кажа, че Трей ще си замине утре сутринта. Самолетът му е по обяд.

Бети остана права до кухненския плот, след като Джон излезе. Вече беше съвсем сигурна. Нещо ставаше и то бе предизвикано от появата на Трей Дон Хал в тази къща. Можеше да се хване на бас, ако си падаше по облозите, че не беше на хубаво. Възможно и да бе свързано с болестта му, но той изглеждаше добре, когато им занесе обяда. Не беше се променил чак толкова от деня, когато на прага й се появи красивото му лице с нафукано изражение. Държеше се така, сякаш за него е голям тормоз, че леля му го е изпратила да вземе зеленчуците и яйцата от фермата. Сякаш той не дължеше всичко на леля си, която го отгледа, а когато стана богат и известен, я захвърли като непотребна вещ.

Все пак Бети се изненада, когато Трей я попита как са те двамата с Лу. Имаше предвид как се справят без Дони, но й се стори по-симпатичен поради проявеното съчувствие към тях. Ала когато Трей се засичаше с Дони у тях на няколко пъти, той се бе държал високомерно със сина й.

Интуицията й рядко я подвеждаше и този път й подсказваше, че нещо много сериозно тревожеше отчето. Лу също го бе усетил.

— Разсеян и сдържан е — така го бе описал тази сутрин, когато отиде да изкара пикапа от гаража. Според нея бе по-скоро разстроен и объркан. Подобен поглед бе виждала у фермерите, които губеха земята си.

Бети натроши костите, които щеше да използва за желатин. Погледна към стаята на горния етаж. Независимо дали бе болен или не, Трей Дон Хал трябваше много да внимава да не създава проблеми на отец Джон. Нито тя, нито Лу щяха да търпят такова нещо.

 

 

Кати гледаше през прозореца в очакване да види колата на Джон. Отпусна нервно стиснатите си юмруци и приглади с длани роклята си. Какво толкова имаше да й казва Джон, какво не можеше да й каже по телефона? Защо не й беше намекнал поне малко за плановете на Трей? Не беше в негов стил да я държи в напрежение, нито пък тя би го заляла с въпроси, когато от тона му ставаше ясно, че трябва лично да говори с нея. Искаше й се обаче поне да бе го попитала дали Трей щеше да го придружи. За всеки случай, макар и с чувство на отвращение към себе си, тя оправи прическата си и си сложи червило.

Колата зави към къщата. В нея видя само Джон. Разочарованието, което усети за част от секундата, се разсея, щом той слезе от колата. Все още имаше гъвкавото и стройно тяло на уайд ресийвър. Черната риза с къси ръкави и бялата якичка по някакъв необясним начин го правеха още по-привлекателен — вероятно това се дължеше на желанието, което винаги изпитваме към непостижимото. Как бе възможно все още да усеща някаква искрица в душата си, щом се сетеше за Трей Дон Хал, при положение, че се влюбваше все повече в Джон Колдуел с всяка изминала година?

Когато отвори вратата, изведнъж я завладя усещането за déjà vu. Тя бе преживяла абсолютно същия миг във вечността. Това беше мигът, когато отвори вратата и на прага видя нещастния Трей Дон Хал. Същото унило изражение имаше сега и лицето на Джон, сякаш я умоляваше да му прости и да го прегърне. В онзи следобед Уил бе заченат. Тялото й бе пронизано от страстен копнеж като от куршум. Но тя се овладя, преди да повтори грешката си от онзи следобед.

— Здравей, отче — поздрави го с обичайния си спокоен тон. — Знам, че е доста рано, но ми се струва, че добре би ти се отразило малко уиски.

— Като че ли да — прие той.

Наля в две чаши и седна до него на дивана. Стори й се, че там трябваше да седне. Джон се вторачи в чашата си.

— Помня, че веднъж пак пихме уиски с теб по това време на деня.

— Така ли?

— Аха. Едно време, когато сърцата ни бяха млади и тъжни.

— А, да — припомни си Кати. — Трей ме бе зарязал. Май се напих до козирката тогава и заспах на леглото ти.

— Този месец стават двайсет и две години оттогава, за да сме точни.

Тя имаше други причини да си спомня месец юни отпреди двайсет и две години.

— Какви неща помним след толкова много време!

Джон отпи от уискито.

— Трей ми каза, че Уил не е негов син. Това е едно от самопризнанията, които е дошъл да направи.

Свят й се зави от гняв.

— Това безсъвестно копеле! Искаш да кажеш, че продължава да отрича, че е бащата на Уил?

— Помниш ли, че Трей се разболя сериозно от заушка, когато беше на шестнайсет?

Едно подозрение, което внесе дълбок смут в душата, дори й се стори зловещо, се оформяше в съзнанието й.

— Да… — потвърди тя. — Помня. Той беше… много болен.

— Заушката е причинила стерилитет. Трей не може да има деца.

Кати постави чашата на масата с отривисто движение, без изобщо да се замисли за следата, която щеше да остави на прекрасната политура.

— Невъзможно е, Джон. Той лъже. Няма как Уил да не е негов син. С никой друг мъж не съм била в онези дни.

С пълно самообладание Джон взе две подложки и ги постави под двете чаши. След това хвана ръцете й в своите.

— Не, Кати, била си и с друг. Беше с мен.