Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (51)

50.

Дик Тайсън не можеше да си намери място. Едва хапваше от обяда, приготвен от Мелиса в чест на покупката на къщата. Умът му бе далече, много далече в миналото.

— Какво се е случило, тате? — попита го Мелиса. — Не се храниш. Не ти ли харесва печеното?

— Харесва ми, харесва ми — увери я Дик. — Просто умът ми е зает с нещо друго.

— Надявам се, че не съжаляваш за къщата — намеси се Паула.

— Не, не. Къщата ми харесва. Мисля, че е идеална за нас. — Дик набучи на вилицата си парче от печеното пилешко с престорен ентусиазъм. Чудеше се как да им съобщи, че му се налага да се измъкне за остатъка от уикенда. Трябваше да се върне в Амарило и да занесе за изследване в лабораторията по криминалистика нещо, което можеше да се окаже свързано със смъртта на сина на Лу и Бети.

— Ако не знаех, че отдавна си скъсал с полицейската работа, бих казала, че изражението ти е същото, както при разследването на някой заплетен случай — отбеляза дъщеря му.

— Да не би да има нещо общо с онзи препариран рис, който прибра в багажника? — попита Паула.

— Я млъквай! — нареди й Дик. — Не е нужно да разправяш наляво и надясно каквото знаеш.

Всички на масата се сепнаха от изненадващото и нетипично за Дик избухване. Паула разбра, че нещо става със съпруга й още в мига, когато той издърпа риса от купчината разпадащи се ловни трофеи.

— Абсолютно си прав — каза тя, без да се обижда, след като първа се съвзе. — Понякога много дрънкам. Печеното е прекрасно, Мелиса. Какво трябва да направи майка ти, за да й дадеш рецептата?

— Мелиса, помниш ли Дони Хърбисън? — внезапно попита Дик.

Дъщеря му вдигна въпросително вежди.

— Дони Хърбисън ли? Не беше ли онова момче от Делтън, което почина при нещастен случай?

— Да. Знаеш ли дали Трей Хал го е познавал?

Мелиса вдигна вежди още по-високо.

— Съмнявам се. Бяха в различни училища, които си съперничеха помежду си. А и Трей бе от спортистите и дружеше с другите като него, като Джон Колдуел. Дони свиреше в оркестъра. Дори и да учеше в същото училище, за Трей щеше да е невидим.

Паула сложи длан върху ръката на мъжа си.

— Защо задаваш тези въпроси? — полюбопитства тя. Дик открай време ставаше неспокоен, заговореше ли се за смъртта на момчето.

— О, без причина — махна той нехайно с ръка. Отговорът му изобщо не удовлетвори любопитството й, но засега Паула остави нещата така. Явно Дик не искаше да издава пред другите своите подозрения.

— Виж, сигурна съм, че не са се познавали — каза Мелиса след кратък размисъл. — Училищните отбори — „Бобкетс“ и „Рамс“ — не движеха заедно в онези дни.

Дик възкликна и дръпна салфетката от врата си. „Бобкетс“… и „Рамс“… За бога, това беше връзката! Той скочи от стола си.

— Извинявам се много, но се налага да се върнем в Амарило.

Зет му се опита да възрази, а внукът му изплака от изненада. Очакваше дядо му да го заведе на риба след обяда.

— Така ли? — ахна Паула.

— Но защо, тате? — разстрои се Мелиса. — Та вие току-що дойдохте!

— Щом баща ти казва, че трябва, мила… — рече Паула и стана. Хвърли на дъщеря си поглед, който сложи край на всички дискусии. После хвана с ръка брадичката на внука си. — Ще се върнем през седмицата, съкровище. А сега дай една целувка за довиждане на баба.

— И защо всъщност трябваше да потегляме за Амарило, сякаш ни гони тълпа да ни линчува? — попита го Паула в колата.

— Трябва да отида до една лаборатория по съдебна медицина, преди да е затворила — обясни й Дик. Докато Мелиса им слагаше в кутия парче от шоколадовата торта, която бе направила за десерт, той вече бе завъртял няколко телефона. Първо се обади на Чарлс Мартин, който завеждаше лабораторията по криминалистика. Докато беше областен шериф, Дик се запозна с Чарлс, който по онова време бе новоизлюпен технолог. Чарлс каза, че си спомня случая отпреди години, когато Дик го бе помолил да провери какви отпечатъци има върху едни порнографски списания и върху един шнур, и да ги сравни с отпечатъците на тийнейджър — предполагаема жертва на самоубийство. За негово изумление се оказа, че жертвата дори не е докосвала изследваните предмети.

Сега разбираше защо отпечатъците на Дони липсваха по списанието и шнура.

После се обади на Ранди Уолъс, който бе в момента шериф на област Кърси.

— За какъв дявол ме караш да се ровя във вехториите? — попита шерифът.

— Виж, ако не беше важно, нямаше да те моля, Ранди.

— Да, знам. Е, добре, кажи ми какво пише на кашона с уликите и ще отида да го потърся.

— Ти си добър човек — каза Дик.

— Радвам се, че мислиш така.

Всички сетива на Дик бяха изострени докрай като на куче, надушило следа. От самото начало не беше убеден, че Дони Хърбисън е бил сам в деня, когато е починал, или че пък смъртта му е настъпила по начина, по който подсказваше намереното тяло. Последвалото разкритие, от което му бе настръхнала косата, че отпечатъци на момчето няма върху нито един от предметите, иззети от мястото, бяха затвърдили съмненията му още повече. Някой друг ги бе пипал. Това доказваше, че човекът, разпръснал списанията по земята и завързал примката, е бил или виновникът за смъртта на Дони, или друг участник в експеримента.

При разследването, което проведе впоследствие съвсем дискретно в гимназията на Делтън, Дик не можа да открие заподозрян по нито една от двете версии. Дони нямаше врагове, а нито той, нито приятелите му изглеждаха като момчета, които биха експериментирали с извратен секс.

Според училищния дневник Дони присъствал във всички часове в понеделник — деня, в който неговите родители заминали за Амарило. Следващите три дни отсъствал. Тялото му бе намерено късно следобед в четвъртък. От състоянието на тялото и поради общото мнение, че Дони не би пропуснал за нищо на света репетицията на оркестъра, Дик заключи, че момчето е починало късно следобед в понеделник.

Дик разпита и няколкото ученици от Делтън, които бяха отсъствали от училище през въпросните дни, но не откри нищо необичайно, а и никой от приятелите на Дони не спомена, че му е ходил на гости след репетицията на оркестъра.

Другата неразрешена загадка бе липсващата риза на момчето. Тя така и не се намери. Лу съобщи на Дик, че когато Бети прегледала нещата на сина си, тя не успяла да открие никъде синята памучна риза, която Дони получил за рождения си ден.

По-нататъшното разследване на Дик относно автоеротичната асфиксия му даде допълнителни основания да се усъмни, че смъртта е настъпила именно по този начин. Той научи, че когато се практикуваше тази техника на сексуална възбуда, обикновено въжето се връзваше по особен начин, за да може човек лесно да се измъкне при нужда. А шнурът около врата на Дони бе вързан доста непохватно. Освен това практикуващите този вид секс използваха специални подплънки под въжето, за да няма следи, синини или одрасквания по врата. Ала в този случай под гумения шнур не бе поставено нищо.

Разбира се, съществуваше възможност това да е бил първият път, когато момчето е опитвало техниката. Дик допускаше и това. Така че въпреки инструкциите, които се даваха в списанието, Дони не е усвоил все още някои от тънкостите.

Записаните както на лента, така и на хартия интервюта, които Дик бе направил тогава, се пазеха в архива на полицейското управление, заедно с подробните му бележки, лапата на риса, списанията, шнура и доклада от специалистите по съдебна медицина. Ранди Уолас се съгласи да донесе в лабораторията именно запечатания кашон, в който бяха всички улики, за да може доказателствата да не бъдат повредени по някакъв начин, а при нужда да бъдат допуснати в съда. Все още измъчван от професионалното чувство на вина, че не бе провел следствие в случай, в който вероятно се касаеше за убийство, Дик искаше да се увери, че кутията няма да изчезне, когато той самият вече няма да е шериф. Затова бе написал отгоре й с големи черни букви НЕ ПИПАЙ! В полицията приеха случая за приключен, тъй като заключението бе, че смъртта е настъпила при нещастен случай. Но за Дик не бе така. Почти не минаваше ден, докато все още бе на работа, а и след това, като го освободиха от служба, без да съжалява за решението си да се откаже от аутопсията. След време вината му понамаля. Все изтъкваше пред себе си различни разумни аргументи. Какво толкова щеше да разкрие аутопсията? Нямаше да посочи кой е извършителят, нали така? Кой точно бе удушил Дони, а след това бе направил да изглежда така, че смъртта е настъпила вследствие на сексуален експеримент, проведен не както трябва? Или пък ако наистина бе починал от автоеротична асфиксия, то кой е бил неговият съучастник? Трябваше да се вземат отпечатъци на всички в Делтън, за да се установи чии са тези върху списанията и шнура. А през това време сензационните подробности около неговата смърт щяха да станат всеобщо достояние и католическата църква можеше да откаже да го погребе по християнски обичай. В крайна сметка Лу и Бети щяха да бъдат опозорени, което бе причината Дик да се съгласи да прикрие случилото се.

Затова не направи нищо, не каза нищо, просто продължи да се надява въпреки всичко, че някой ден, някъде, нещо ще изскочи, някаква улика за това, което наистина се бе случило във фермата на Хърбисън в деня, когато Дони е починал.

И ето че сега Дик бе открил тази улика. Направо не можеше да повярва как е възможно. Целият трепереше, толкова много се вълнуваше, макар да бе и ужасно шокиран, че именно Трей Дон Хал можеше да се окаже замесен. Човекът, който и без това се радваше на съмнителна слава в областта Кърси, беше пълна противоположност на Дони Хърбисън. До този момент Дик не можеше да открие връзката между лапата на риса, която бе открил във фермата, и останалите предмети. Дори когато откри препарирания рис на тавана на Мейбъл и бе твърдо убеден, че намерената лапа е именно негова, Дик не можеше да намери обяснение. Но когато Мелиса направи коментара, че двата отбора „Бобкетс“ и „Рамс“ — на рисовете и овните — не общували помежду си, изведнъж му проблесна за какво ставаше дума. Спомни си и друго нещо за Дони, което според Дик нямаше отношение към случилото се. Момчето се грижеше за талисмана на отбора на Делтън — малкия овен на име Рамзи. Сега вече бе лесно да предположи какво бе станало в задния двор на Хърбисън през седмицата на решаващия мач от районния шампионат между Кърси и Делтън.

— Защо спираме тук? — попита Паула, когато той спря пред дома на Мейбъл Чърч.

— Само минутка ми трябва — каза й. — Ще оставя двигателя включен.

Изтича на верандата, отключи и бързо намери това, което търсеше. Взе го с носната си кърпа и внимателно го пъхна в една книжна торба, която откри в килера. След това бързешком се върна в колата.

— Какво, за бога, става, Дик?

Той се наведе към жена си и я целуна по бузата.

— Ще ти кажа, когато съм сигурен, сладурано.

Но вече беше сигурен. Началото бе поставено от богатото въображение на Трей Дон Хал, куотърбека на отбора „Бобкетс“ от Кърси. На Трей му хрумнала идеята да отреже лапата на един от препарираните рисове на чичо си, за да одере с нея малкия овен, като показно за своите опоненти. Трей узнал отнякъде, че родителите на Хърбисън ще отсъстват от града, вероятно от Мейбъл, която си купуваше яйца и зеленчуци от фермата им. На Дик все още му предстоеше да уточни точно по кое време в понеделник Трей бе извършил деянието, но сигурно е било след репетицията на оркестъра, когато Дони вече си е бил у дома. Момчето хапвало в кухнята, когато забелязало Трей вътре в кошарата на овена и отворената й врата. Дони сигурно е изтичал навън да види какво става, последвала борба. Трей надвил далеч по-дребничкия и по-малко трениран от него младеж. И вероятно го е удушил в пристъп на ярост. Трей бе известен със своята избухливост.

За да прикрие следите си, Трей така нагласил тялото, че да прилича на смърт от автоеротична асфиксия — акт, с който Трей поради далеч по-богатия си сексуален опит сигурно е бил запознат. Разхвърлял наоколо списанията, свалил ризата на момчето, заравнил с гребло земята, за да премахне следите от борба. В бързината си забравил да заключи кошарата. Или не му е останало време да търси лапата в тъмнината под масата, или не е успял да я намери.

Дик не можеше да си представи друг развой на събитията. Какво друго обяснение можеше да се даде за лапата на риса, която намери в задния двор на Дони Хърбисън? Разбира се, всичко щеше да се изясни, когато се идентифицират отпечатъците върху двата предмета, които бяха основните доказателства по случая. И най-вече дали ще съвпаднат с тези върху футболната купа, която бе взел от стаята на Трей. Ако се окажеше, че съвпадат, Дик имаше достатъчно основание да поиска от Ранди да се поднови разследването по случая. Съзнаваше, че това е все едно да отвори кутията на Пандора. Той самият трябваше да дава обяснения за неизпълнението на своите задължения. Ексхумацията на трупа — ако се постигнеше съгласие по въпроса — щеше да отвори наново раната на Бети и Лу, която и без това не се бе затворила напълно. Раната щеше да стане дори още по-дълбока заради чувството на вина, че са скрили фактите около смъртта на сина си не само от властите, но и от католическата църква. Фактът, че дариха къщата си на епархията, щеше да се изтълкува по-скоро като опит за изкупване на вината им, отколкото като щедър жест да осигурят дом за изоставените деца. В крайна сметка вероятно някой хитър адвокат щеше да отърве Трей.

Но сега това нямаше значение. Намерението на Дик бе да събере колкото се може повече доказателства в подкрепа на истината, преди да реши дали да уведоми Ранди Уолас какво е установил.

Каква глупава и безсъвестна постъпка бе извършил Трей Дон Хал въпреки неоспоримата си интелигентност и способности. Това бе седмицата на големия мач — мач, който „Бобкетс“ спечелиха с цели трийсет и пет точки. Ако това момче наистина бе причинило смъртта на Дони Хърбисън, Дик можеше да се закълне, че ще се погрижи да се въздаде правосъдие, дори това да бъде последното нещо, което успее да направи. За непредумишлено и предумишлено убийство законът не предвиждаше давност, а в щата Тексас седемнайсетгодишните извършители ги съдеха като възрастни. „Недей да си правиш планове да се местиш на ново място, Т. Д. Новата ти квартира може да се окаже затворническата килия.“