Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tumbleweeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Лийла Мийчам

Заглавие: Тръни в пустошта

Преводач: Александра Главанакова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538

История

  1. — Добавяне

16.

Джон беше наясно още от мига, в който Трей му съобщи по телефона за идването си, че е намислил нещо. Защо му е да идва в дома на Джон без Кати в предстоящия студен и сив неделен следобед, когато можеше да е в топлата и уютна къща било на леля Мейбъл, било на мис Ема, където и самият Джон можеше да се отбие? Не помнеше кога се бе случвало да не прекарва неделния следобед или у едната, или у другата и дори да остава у тях за хубава вечеря.

Никога не бе виждал Трей толкова напрегнат преди мач, както сега заради предстоящия мач срещу Делтън. Трей бе убеден, че цялото му бъдеще, бъдещето на всички тях — неговото, на Кати и на Джон — зависи от победата им над Делтън в петък вечерта, с което щеше да бъде премахнато и последното препятствие пред тях за спечелването на районния шампионат и им отваряше пътя директно към щатското първенство. Как можеше човек, който обикновено запазваше хладнокръвие и умът му сечеше като бръснач под ледения дъжд на футболното поле, да се изнерви толкова много, да се гърчи като червей, попаднал върху въглени? Всичко се развиваше чудесно. В началото на октомври ги посети лично треньорът Сами Мюлър. Изглеждаше доста богат, дойде със самолет до Амарило, нае кола до Кърси, където си запази стая в хотел, за да може да остане и да се запознае с бащата на Джон и с леля Мейбъл, за да ги убеди с какво нетърпение самият той, останалите треньори, както и целият отбор на „Хърикейнс“ очакват Трей и Джон да облекат екипите в оранжево, зелено и бяло. В мачовете досега „Бобкетс“ водеха с 9 на 0, след като бяха победили своите противници светкавично. Единствената причина за тревога си оставаха Делтън, които досега също не бяха претърпели загуба, но по мнението на Джон „Рамс“ бяха надценявани твърде много. Имаха добра защита и един дребен играч — кавгаджия, който все налиташе на бой, но като капитан на отбора хич не го биваше на игрището. Не можеше да се сравнява с Трей, когато ставаше въпрос за защитата на отбора, той променяше стратегията си само за секунди, когато видеше на игрището ситуация, която не му харесваше. Трей вземаше правилното решение всеки път. Те двамата с Джон бяха на път да бъдат избрани за най-добрите играчи от местните отбори в своите позиции, а ако късметът бе на тяхна страна, щяха да бъдат избрани и в категорията най-добрите играчи на щата.

Току-що Трей бе предложил абсурдна идея на Джон, която можеше да сложи край на всичките им чудесни перспективи.

— За бога, Т. Д., какви ги говориш? Да не си полудял?

— Ни най-малко, тигре. Виж само как това може да обръсне и бебешко дупе, без да го събуди от сън — и Трей му демонстрира, като прокара машинката с батериите по ръката си. — Виждаш ли? — Обърна я с острието нагоре, за да покаже на Джон космите, захванати вътре, и колко гладка бе кожата му без тях. — Нищо не усетих.

— Откъде я взе? Да не си я откраднал от офиса на доктор Грейвс?

— Не съм я крал. Взех я назаем. Ще я върна, когато си свършим работата.

— Ние ли? — Джон го погледна втрещен. — Не и този път, Т. Д. Не искам да участвам в това, което си намислил. Ако искаш го прави, ако не искаш — недей. Ти си нашият куотърбек, за бога. Куотърбекът не прави такива номера, каквито ти предлагаш.

— Затова и никога няма да ни заподозрат. Хайде, Джон! Представи си само физиономиите на ония палячовци, когато видят своя талисман!

— Представям си физиономията на Търнър, когато ни разкрият.

Трей бе предложил да избръснат овена, който служеше за талисман на отбора на Делтън, така че да прилича на надран с ноктите на рис. Бе разбрал, че за овена се грижи Дони Хърбисън, момче на тяхната възраст, когато леля Мейбъл го бе изпратила да вземе яйца и зеленчуци от майката на Дони. Хърбисънови живееха в голяма фермерска къща в покрайнините на Делтън. Джон се познаваше бегло със семейството, защото те бяха католици и ходеха в същата църква като него. Трей беше абсолютно сигурен, че обръснатите ивици ще подействат деморализиращо на „Рамс“, и затова искаше да направят номера следобеда на следващия ден.

— Няма да ни хванат — настоя той. — Госпожа Хърбисън каза на леля Мейбъл, че ще бъдат извън града до четвъртък. Техният загубен син ще ходи на репетиция с групата си след училище в понеделник. Ако избягаме от часа по английски, ще успеем дори да се върнем навреме за тренировката.

— Аз не искам да бягам от час.

— Ще кажем, че ни е станало много лошо от нещо, което сме яли в „Хамбургерите на Бени“, и затова се налага да пропуснем часа по английски. И че отиваме да полегнем в кабинета по домашен бит и икономика. Нима няма да ни повярват?

— Но овенът ще изглежда остриган, а не надран от риса, така че „Рамс“ вместо да се уплашат, ще бъдат още по-решени да победят.

Трей стана ядосано от леглото. В стаята на Джон нямаше много място да се крачи. Две легла, бюро и стол заемаха почти цялото пространство, а двете едри момчета почти изпълваха останалото.

— Хайде да излезем навън! — предложи Джон. — Имаш нужда от чист въздух.

— Имам нужда от твоята помощ, тигре. От нея имам нужда. — Ядосаното изражение и гневният тон на Трей се изпариха и на тяхно място се появиха умолителен тон и поглед. — Нима не разбираш колко е важно? Повярвай ми, ще сме мъртви за треньора Мюлер, ако не спечелим още няколко мача след районния. Нима искаш всеки да тръгне по собствен път, ако не ни предложат стипендиите в Маями? И да видиш как Кати заминава сама, без мен? Това ли искаш? — Направо изглеждаше отчаян.

— Успехът ти стига, за да те приемат в Маями, Т. Д. Не е нужно да го превръщаш в такава мелодрама. Дори стипендия не ти е необходима.

— И да отида да уча без теб?

Каза го така, сякаш самата идея бе немислима за него. Джон усети как го свива стомахът. Понякога си мислеше за силната връзка между тях, чак нездрава, но и той не можеше да си представи живота си без Трей и Кати. Те бяха неговото семейство. Бяха единствените на света, които го обичаха и които той обичаше. Тримата толкова отдавна планираха да се запишат заедно в университета в Маями, че бяха изключили всички други учебни заведения като алтернатива.

— Освен това — продължи Трей — без стипендия не ми е удобно да моля леля Мейбъл да плати високата такса там, след като мога да постъпя в също толкова добър университет в Тексас. Единствената причина да отида в Маями е престижът, на който се радва техният футболен отбор, а ако играем в него, това ще ни отвори вратите към Националната футболна лига.

Джон се стараеше изражението му да остане непроницаемо, но Трей ясно виждаше, че думите му оказват сериозно въздействие върху него. Седна до приятеля си на леглото.

— Каквато и подкрепа да получим в петък вечерта, ще ни е от полза, тигре, и аз вярвам, че трябва да обмислим добре всяка идея, която ни хрумне и би могла да ни осигури предимство. Представи си какво ще си помислят играчите от техния отбор, като видят своя талисман да се разхожда край игрището в петък вечер? Обръснатите ивици ще ги накарат да се побъркат от страх.

— О, Трей…

— Ако ти не ми помогнеш, ще накарам Джил Бейкър да дойде с мен. Сам няма да се справя.

Джил Бейкър? Джил Бейкър, един от техните нападатели, който не можеше да си държи устата затворена, дори и да я зашият с конец. Щеше да се раздрънка, да се фука със стореното, новината щеше да се разнесе из целия град още преди да са стигнали до училището във вторник сутрин. Треньорът им нямаше да се поколебае да ги изхвърли и двамата от отбора, защото си беше такъв. И как тогава щеше да изглежда Трей в очите на Сами Мюлър? Тяхната на вид дребна лудория можеше в един момент да се окаже нарушение на закона, а тогава Трей щеше да си има работа с шериф Тайсън.

Ала Джон познаваше Трей. Когато веднъж вземеше решение, с никакви логически доводи не можеше да бъде разубеден.

— Обещавам, тигре, че ако направиш това за мен, повече никога няма да те моля да вършиш нещо, с което не си съгласен.

— Няма да умрат от страх, да знаеш. Хубаво, но това е последната глупост, в която ме убеждаваш да участвам, Т. Д., и единствената причина да се съглася да участвам, е за да се уверя, че нищо лошо няма да се случи с овена.

Трей вдигна длан с разперени пръсти.

— Ей това се казва мой човек, Джон.

В понеделник Трей тръгна да изпълнява плана си от мига, в който той, Кати, Джон и Биби се качиха в мустанга, след като обядваха хамбургери при Бени — мазната дупка, както я наричаха, за да се върнат в училище за следобедните часове.

— Не се чувствам много добре — оплака се Трей.

— Какво ти е? — разтревожи се Кати.

Трей се приведе над кормилото, като притискаше ръце към корема си.

— Като че ли… съм пипнал някой стомашен вирус.

— О, боже! Надявам се, че не е предизвикано от птомаин.

— Може и да е това.

Джон завъртя очи и погледна през прозореца.

Когато стигнаха до шкафчетата си, Трей вече бе убедил разтревожената Кати, че е ял нещо развалено в „Хамбургерите на Бени“, от което му е прилошало.

— На теб не ти ли се гади, тигре?

— Да, но не е от нещо, което съм ял.

Остатъкът от деня мина точно според плана на Трей. Двамата с Джон пристигнаха във фермата на Хърбисънови по времето, когато в часа им по английски дискутираха трета глава от романа „Отнесени от вихъра“.

— Фасулска работа — обяви Трей. Наистина всичко се нареждаше много лесно. Бе тих и спокоен есенен следобед, обагрен в синьо и златно. Вятърът едва доловимо шумолеше в клоните. Чуваха се само стъпките им по сухите листа, докато заобикаляха къщата.

Веднага забелязаха кошарата и малкия овен, който ядеше от хранилката. Погледнати с доверчиви очи и изблея. „Колко е дребен и симпатичен“, помисли си Джон.

— Бъди внимателен, Т. Д. — заръча на приятеля си.

— Ще внимавам. — Трей издърпа връвта и отвори портата с машинката в ръка. — А ти го дръж много здраво, Джон.

Сетне се случиха две неща, и то едновременно. Първо, Трей изпусна машинката и извади нещо подобно на котешка лапа от джоба на якето си, а сетне Джон чу да се тряска предпазната мрежа на задната врата. Двамата се извърнаха рязко по посока на звука и видяха Дони Хърбисън, кльощавото момче, да се втурва към кошарата с точилка в ръка.

— Махни се оттам, Трей Хал! — изрева момчето.

Джон погледна стреснато към Трей. Досети се, че лапата принадлежеше на един препариран рис, който се намираше на тавана у леля Мейбъл.

— Нали каза, че няма никого вкъщи.

— Ами, сбъркал съм.

Нататък събитията се развиха твърде бързо, за да могат да осъзнаят добре какво става. Побеснелият Дони стовари с всички сила точилката върху раменете на Трей. Той изпусна лапата, а Джон веднага я сграбчи и захвърли далеч встрани, преди приятелят му да успее да я използва срещу Дони. След това нещата излязоха извън контрол, докато Трей се опитваше да отблъсне ударите на точилката.

— Хвани го, преди да ми счупи ръката, Джон! — изкрещя той и най-сетне успя да хване Дони за гърлото. Момчето с всички сили се опитваше да се отскубне. Двамата се завъртяха в кръг в лудешки, бесен танц.

— Трей, пусни го! — извика Джон и се опита да откопчи ръцете на Трей от гърлото на момчето, изплашен от хриптенето му. Накрая заби рамо в коляното на приятеля си. Трей изпъшка от болка и пусна Дони. И тримата се свлякоха на земята. Чу се силен удар, когато главата на един от тях се блъсна в бетонната маса на двора.

Джон се изправи пръв, след него и Трей. Джон разтръска глава, тъй като всичко му се размазваше пред очите. Трей разтриваше рамото си.

— По дяволите, направо щеше да ме извади извън строя.

— Заслужи си го, Т. Д. — Джон протегна ръка на Дони. — Хайде, дай да ти помогна да станеш — каза и тогава дъхът му секна. — О, боже…

— Какво има, Джон?

— Не мърда.

Двамата паднаха на колене до неподвижното тяло.

— Ей, мой човек — подканяше Трей, като пляскаше момчето по бузата. — Престани с тези номера. Съжаляваме, хайде, кажи нещо!

Сините очи на Дони бяха съвсем неподвижни.

Скован от страх, Джон се опита да намери пулса на момчето, като сложи пръсти на врата му. После допря устни до устата му. Нищо. Ужасен, той повдигна главата на момчето и се втренчи в мъртвите му очи. Студ скова цялото му тяло, сякаш бе скочил в леденостудена вода.

— Той… той не диша, Т. Д.

Лицето на Трей бе тебеширенобяло.

— Как да не диша? Просто е загубил съзнание. Моля те, моля те, събуди се — умоляваше той, като дърпаше Дони за яката на ризата.

Усещайки как струйка пот се стича по гърба му, Джон сграбчи ръцете на Трей.

— Не прави така, Т. Д. Няма да помогне. Мисля… струва ми се, че е мъртъв.

— Просто е загубил съзнание. Не виждам кръв. Не виждам нещо счупено.

— Явно е вътрешно, не може да се види.

— Не може да е умрял. Просто, просто… е в безсъзнание.

Трей заплака и поглади с ръка ризата на момчето сякаш с този жест можеше да го върне към живот.

— Как може да е мъртъв?

— Удари си главата в масата.

Трей погледна укорително виновния предмет.

— О, господи, Джон, не съм искал това да се случи! Той не трябваше да си е вкъщи. Какво ще правим сега?

— Не знам, ще извикаме линейка — промълви едвам Джон. Тръпки разтърсваха тялото му.

Трей изстена и покри лицето си с ръце.

— О, не, о, не…

— Или може би шериф Тайсън.

Трей свали ръце.

— Той ще ме арестува, нали? Ще ме вкара в затвора?

— Не, не, беше нещастен случай.

— Как ще обясним защо сме тук?

Джон не можа да отговори. Челюстта му се беше схванала.

Трей сведе празния си поглед към тялото.

— Погледни го, Джон. Следите от пръстите ми започват да си личат по шията му. Как ще обясним това? Виж ризата му. Има скъсано копче и по земята има следи от борба. Шерифът ще разбере, че сме се били. Ще ме обвинят в убийство.

— Няма, Трей, не и ако им кажем истината. Ти се отбраняваше. Аз ще го потвърдя.

— Ами ако не ни повярват. О, господи, Джон!…

Трей, обвинен в убийство? Джон притисна длани към челото си. Не можеше да мисли. Имаше чувството, че някой е забил дървен кол в мозъка му. Но част от него все пак се подаде на съмненията: може би Трей беше прав. Полицията можеше и да не им повярва, но те не можеха да си тръгнат и да оставят Дони Хърбисън така. Тогава вината за смъртта му можеше да бъде хвърлена върху някой друг.

— Не може ли… не може ли да направим така, че да изглежда, сякаш се е случило нещо друго? — попита Трей — Например като че ли… се е самоубил?

Внезапно съзнанието на Джон се проясни, като че ли някой му бе продухал мозъка.

— Не, Т. Д.! Няма начин! По никой начин! Дони е католик. Католиците вярват, че отиваш право в ада, ако отнемеш собствения си живот. Не можем да причиним това на родителите му — да вярват, че Дони ще бъде вечно в ада.

— Какво друго можем да направим, Джон? — изхриптя Трей, сякаш гръклянът му бе счупен. — Може да не го нарекат предумишлено убийство, а непредумишлено. Помниш ли тази дефиниция от часовете по гражданско общество? Първо, влязохме неправомерно в чужд имот. И дойдохме с цел да вършим бели и да навредим. Ето така ще погледнат на случилото се, особено госпожа Хърбисън. Тя не ме харесва и ще направи всичко възможно да попадна под ударите на закона. Но не и ти. Ти не си виновен. Идеята беше моя, затова и вината е изцяло моя. Затова и ще ме пратят в затвора.

— Не може да си сигурен, че така ще се случи.

— А ти можеш ли да ми кажеш точно какво се случи?

Джон не можеше. Паниката на Трей нарастваше. Вероятно щяха да повдигнат обвинения срещу него. Той бе на седемнайсет. В Тексас седемнайсетгодишните отговаряха пред закона за престъпни деяния.

Джон не можеше да си представи най-добрият му приятел, който му беше като брат, да бъде хвърлен в затвора. Самата мисъл, че Трей е зад решетките, без всякакво бъдеще, че целият му живот е съсипан, накара Джон да усети ужасен вкус в устата си, толкова противен, че се изплю, а после започна и да се дави. Това щеше да убие и Кати. Пък и ако той самият не се бе опитал да ги разтърве, може би Дони нямаше да падне и да си удари главата. Трей не беше споменал тази подробност. Не би го и направил. Джон затвори очи и се опита да си спомни случката от лятото, когато бяха на девет години. Един бик тогава се втурна след Джон, когато двамата с Трей минаваха през пасището. Трей започна да вика и да хвърля камъни, за да отклони вниманието на бика, който в крайна сметка се насочи към него. Трей успя да прескочи през оградата в мига, когато рогата на бика закачиха задната част на дънките му. Трей винаги правеше така… Той би влязъл и в пещера, пълна с мечки, ако се наложеше, заради Джон.

Малкият овен блееше печално. Беше се престрашил да излезе от кошарата си в двора, за да види какво става. Сега се вглеждаше в своя пазач, който лежеше неподвижно на земята. Стомахът на Джон се преобърна. Дони бе мъртъв… Нямаше начин да го съживят. Ала Трей бе жив. „Прости ми, господи, за това, което смятам да предложа.“

— Какво ще кажеш… какво ще кажеш за онзи извратен начин за мастурбация, който Джил Бейкър ни показа в едно списание. При който се възбуждаш, докато се душиш?

— Автоеротична асфиксия? — заекна Трей. Джил бе наврял въпросното списание заедно с още няколко с подобно съдържание в колата на Трей, докато намери място, където да ги скрие от майка си. Те и сега бяха в мустанга му, скрити под седалката.

— Ето, това е отговорът — каза Джон, като му се повдигаше само от мисълта какво ще изпитат родителите на момчето, ако го намерят в такова състояние. — Така ще изглежда, че синът им не е искал да умре. Просто е искал да преживее нещо особено в сексуално отношение.

Трей скочи на крака и изтри сълзите от очите си.

— Това би прикрило и следите от пръстите по шията… Боже мой, Джон, ти си гений.

Като участници в някаква церемония, но без да се бавят, те отнесоха безжизненото момче в плевнята. Трей взе ризата на Дони със себе си, когато изтича до мустанга, за да извади оттам забранените списания. Като следваха инструкциите в тях, направиха примка от един шнур, свалиха дрехите на Дони и наместиха така тялото му, че да изглежда сякаш причината за смъртта му е автоеротична асфиксия. Трей разпръсна списанията около краката на момчето, като остави едно отворено на страницата с инструкциите, докато Джон подреждаше обувките, бельото, дънките и колана на момчето на един стол.

Когато свършиха, Джон рече:

— Трей, трябва да отделим минута за това — и посочи символа на неговата и на момчето вяра — кръста, закачен на една от покривните греди.

Трей кимна, двамата стиснаха студените си и влажни длани и сведоха глави. Джон се прекръсти.

— В името на Отца и Сина, и Светия Дух предаваме тялото на Дони Хърбисън на Теб, Отче, и Те молим за прошка за това, което сторихме.

— Амин.

Джон се обърна бързо, готов да си тръгне, но Трей продължи да държи ръката му.

— Още нещо, Джон. — Трей го дръпна, за да го накара да почака. В полутъмната плевня очите на Трей приличаха на черни парчета стъкло. — На никого не бива да казваме — дори на Кати — какво се случи днес. Съгласен ли си? Това трябва да си остане нашата тайна — завинаги, — иначе ще загазим сериозно.

Джон се поколеба. Завинаги означаваше… завинаги. Родителите на момчето никога нямаше да разберат как точно бе умрял синът им, но Джон се чувстваше длъжен да защити Трей. Никога нямаше да каже истината.

— Добре — отвърна той.

Трей стисна здраво ръката му.

— Ти си моят човек.

Слънчевата светлина гаснеше, тренировката вече бе започнала. В последната минута се сетиха да заравнят земята. Решиха да не заключват кошарата, за да може овенът да излезе спокойно в двора и да пасе там. Взеха машинката, скъсаното копче дори и точилката със себе си, понеже не им хрумна по-добра идея какво да правят с нея. Сетиха се по средата на пътя към вкъщи, че бяха забравили лапата на риса.