Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (40)

39.

Така започна неговата служба.

— Къде искаш да служиш като свещеник, сине? — го попитаха. Джон искаше да им каже, че предпочита църквата „Сейнт Матю“, за да бъде близо до Кати и своя кръщелник. Следващата зима Уил щеше да навлезе в пубертета и имаше нужда от човек, който да му бъде баща, а Ема и Мейбъл бяха вече възрастни, болнави и немощни жени към края на жизнения си път. Скоро Кати щеше да остане съвсем сама. След няколко години само и нейният син щеше да замине в колеж.

Но той се беше посветил на много по-голямото семейство на Бог, за да изпълнява завета на Игнацио Лойола към йезуитите: „Пътувайте по света и помагайте на тези, които са в нужда“. Затова Джон отвърна:

— Изпратете ме там, където имат нужда от мен.

И се оказа, че имат нужда от него в щатския затвор „Пеликан Бей“ с максимално строг режим. Той се намираше до Кресънт Сити, в областта Дел Норт на щата Калифорния. Там бяха затворени едни от най-опасните престъпници на щата. Затворът бе в отдалечен горист район в близост до границата на Калифорния с Орегон, далеч от големите метрополии на щата. През лятото температурата се движеше между 16 и 20 градуса, което щеше да е приятна промяна за Джон в сравнение с влагата и задуха на Ню Орлиънс. Квартирата му в Кресънт Сити на красивия калифорнийски бряг беше удобна. Благодарение на близостта до Тихия океан в района се предлагаха най-разнообразни спортни дейности, с каквито той обичаше да се занимава. Седмица след като пристигна на мястото, вече мислеше, че са го изпратили в ада.

— Идвали ли сте преди в отделението за сигурност, отче? — попита го униформеният надзирател. Отделението за сигурност — това бе модерното название на строгия тъмничен затвор. Състоеше се от бетонни килии без прозорци с размер два на три метра. Светлина проникваше единствено през високия отвор на тавана, покрит с решетки, сив колкото и бетонните стени. Леглото, столът и масата бяха завинтени за пода. Освен тях имаше металната мивка и тоалетна чиния без капак. В дълбоката принудителна тишина на този изолатор не проникваше никакъв друг звук, освен приглушени гласове и пускането на водата в тоалетната. Затворникът, заключен в такава килия, виждаше коридора през няколко разположени на голямо разстояние един от друг отвори с големината на монета в солидната стоманена врата. Храната се подаваше през малка цепнатина ниско долу във вратата два пъти на ден върху пластмасова табла. Така му казаха на Джон.

Побиха го тръпки. Той бе израснал в Панхандъл, щата Тексас. Независимо че бе прекарал годините, в които се подготвяше за свещеник, в един мръсен и кипящ от живот град, в съзнанието му винаги присъстваха синьото небе и обширната прерия на неговия роден край. Спомените за родното му място бяха и като спасение, до което прибягваше често, когато го налягаше чувството, че е притиснат от неизбежните тълпи, бедността и мизерията. Не можеше да си представи по-ужасно наказание от това да си затворен именно тук — в това кошмарно и добре организирано място на електронно задвижвани врати, на стерилен бетон и стомана, без да можеш да направиш повече от осем крачки в едната посока, и да си лишен с години от възможността дори да зърнеш тревата, дърветата и синьото небе.

Насмешливата физиономия на надзирателя показваше, че ужасът, изписан на лицето на Джон, бе дал отговора на въпроса му.

— В това помещение… разбирам, че го наричате „шушулка“, нарушителят се храни, спи и стои по двайсет и два часа и половина на ден. Къде прекарва останалите час и половина, които са определени за свободно време?

— Ей там — посочи надзирателят без дори сянка на обида заради саркастичния тон, с който Джон бе задал въпроса си. Навярно беше свикнал с критиките на разни хора като свещеника, дошли да вършат добро, към условията в затвора, където не съществуваше ни най-малка възможност човек, принуден да живее така, да бъде превъзпитан. Джон последва униформения през врати, които се отваряха дистанционно, до празното пространство, изградено от бетон, чиито размери бяха по-малки от дворно място за куче. Между шестметровите стени имаше метална решетка, през която затворникът можеше да види късче небе. На Джон това място му се стори толкова привлекателно, колкото и изоставена шахта на мина.

— Това е мястото за разходки — обясни надзирателят.

— Не се ли разрешава ползването на фитнес уреди? А нарушителите могат ли да общуват тук?

— Не. Изолацията е изключително строга. Повечето от тях правят коремни преси или се разхождат от едната стена до другата в килиите си. Тук най-вече излизат да се разтъпчат и да подишат малко чист въздух. — Следващият коментар на надзирателя се стори на Джон особено противен. — А и, отче, не бих нарекъл мъжете, които изпращат тук, „нарушители на закона“. Всъщност този, в чийто дом ще се превърне шушулката, която току-що ви показах, е убил петчленно семейство, включително и едно бебе на два месеца.

— Как ще се грижа за духовните нужди на тези мъже, как ще изслушвам изповедта на всеки от тях и ще му давам причастие без никакъв човешки контакт?

Надзирателят се захили подигравателно.

— Ако изобщо някой прояви интерес, това ще става през пролуката за храна.

Проявиха интерес. Те го търсеха не толкова, защото имаха нужда от духовни напътствия, както Джон скоро осъзна, а защото той бе единственият, с когото затворените в изолатора можеха да осъществят човешки контакт, единственият, с когото можеха „да се ръкуват с малкото си пръстче“, като го провираха през дупките на вратата. В тези дни, през които напътстваше затворниците на строг режим, и другите, които бяха на общ режим, Джон изслуша много от техните отвратителни признания, осъзна какво покварено и зло същество можеше да бъде човек. Не бе подготвен за това от своите учебници по психология. Служебната му ангажираност с убийци, изнасилвачи и педофили подложи на изпитание вярата му в разбирането на свети Игнаций, че Бог може да бъде открит във всичко и всеки.

— Вярваш ли, че човекът е създаден по подобие на Бог, отче?

Джон си представи окования сериен убиец на малки момиченца, подигравателната му усмивка, насмешливия поглед в очите му, докато му задаваше този въпрос. Не виждаше и ни най-малък лъч надежда за спасението на душата на този мъж. Той бе истинско чудовище. По някаква причина Джон се сети за Трей, който също следваше естествените си инстинкти, съзнавайки, че не беше справедливо да прави такава асоциация.

— Така е поставено началото — отвърна Джон.

Ако низостите и греховете, с които се сблъскваше всеки ден, можеха да разклатят вярата му, че доброто у човека ще надвие злото, то упованието му в Бога не подлежеше на съмнение. Наистина много неща не бяха както трябва в този свят, но Бог наистина съществуваше. Мисията на Джон се състоеше именно в това да покаже на хората, че благодарение на Божията милост и ако те го желаеха, беше в техните възможности да се променят, дори и в този отдаден на насилието, пълен с воюващи банди затвор, където добрината можеше да просъществува така трудно, както и слънчоглед сред токсични отпадъци.

Един ден, почти година откак бе дошъл на работа в затвора, хазяйката му обяви, че изненадващо му е дошла гостенка.

— Лекарка е — каза му. — Поканих я в хола. Болен ли сте, отче?

Джон прочете визитката й. Лора Райнландър, невролог. Името му прозвуча познато. Ами, да, това бе приятелката на Кати от детските й години. Знаеше, че те двете все още си кореспондират, и се гордееше с Кати, че бе продължила да поддържа връзка с приятелката си, успяла да осъществи мечтата, от която Кати бе принудена да се откаже. Спомни си, че Лора бе специалист в диагностицирането и лекуването на мозъчни тумори и че бе станала доста известна в своята област, както му бе споменала Кати. Беше му предложила да отиде да се види с Лора, която работеше в Сан Диего, но само името на града, където бе отборът на Трей, му вгорчи вкуса в устата. Кати сигурно бе дала адреса му на Лора.

Той се зачуди дали да не свали якичката и да смени ризата си, но нямаше търпение да види човек, който не е свързан със затвора, а и освен това познава Кати.

— Не, не съм болен — успокои той хазяйката си. — Тя е просто приятелка на моя приятелка.

Влезе в хола с пламнало лице, развълнуван от предстоящата среща.

— Лора?

Тя се обърна към него и той разпозна в жената момичето с бадемовите очи и коса с цвят на кестен, което имаше слабост към модата. Тя му се усмихна малко плахо.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се появявам без предупреждение. Не знаех дали ще имам достатъчно време да те посетя до вчера сутринта.

Джон разбираше кога хората са преуморени. Предположи, че тя вероятно е решила да се махне за малко от болните и така се е сетила за него.

— Радвам се да те видя — отвърна той, подчертавайки радостта си с широка усмивка. — Очарован съм.

Тя носеше обувки с нисък ток, въпреки че облеклото й предполагаше нещо по-стилно.

— Нека да се поразходим — предложи й. — Ще можеш да ми разкажеш за изминалите деветнайсет години.

Каза му, че от четири години насам работи в раковата клиника в Сан Диего.

— Така чух и от Кати. Виждаш ли се с Трей Хал?

— Виждам го само по телевизията, когато играят „Чарджърс“, и веднъж в един ресторант. Беше с приятели. Не ме позна, а и аз не му се обадих. Страхувах се, че може да го наръгам с нож. А ти? Опитвал ли си се да се свържеш с него откакто си в Калифорния? — Тя се усмихна и добави извинително: — Кати ми каза, че сте се скарали.

— Мислил съм си понякога да го направя, но не предприех нищо — отвърна Джон.

Когато дойде времето да го прехвърлят на друго място, съжали, че напуска Северна Калифорния единствено заради Лора. Бяха се сприятелили. Сан Диего бе на два дни път от Кресънт Сити и той бе добро оправдание за нея да се махне от жестокото отчаяние, което й носеше професията й, както и тя му предлагаше кратко бягство от неговата. Тя бе от най-чувствителните и деликатни хора, които някога бе срещал. Един февруарски следобед дойде с колата си направо от Сан Диего до Кресънт Сити, когато научи новината, разпространена по националните медии, че в затвора предния ден бил избухнал бунт на расова основа. Наложило се надзирателите да използват пушки, за да усмирят мелето, продължило повече от трийсет минути, при което един затворник бил прострелян и после починал, трийсет били ранени и поне петдесет пострадали от боя. Сред тях имало и от „енориашите“ на Джон. С чувство на безпомощност, ужас и примирение Джон бе наблюдавал тази сцена на опустошение през оградата на затвора.

— Помислих си, че може да имаш нужда от приятел точно сега — каза Лора, щом той влезе в хола на хазяйката. Тя посочи кошницата, пълна с неща, които той обичаше да похапва, когато ходеха заедно на пикник.

Лора му помогна да открие прелестите на сърфирането, печеното с миди, хляба от квас и калифорнийските вина. Той от своя страна бе готов да я изслуша и да й окаже подкрепа в този мрачен период от живота й след развода — съпругът й бе концертен пианист, когото тя все още обичаше.

— Между нас просто не се получи сцепление — казваше тя. — Работата ни пречеше.

Времето, прекарано в затвора, бе последвано от относително по-спокоен период, когато Джон живя заедно с други йезуити, които през годините бяха построили много училища и църкви. Там Джон помагаше на правителството за подобряване на образованието и жилищата на бедните. След това през 2002 година го изпратиха отново в Гватемала със задачата да помага за възтържествуването на социалната справедливост — същата задача, която му бе възложена и преди ръкополагането му, когато бе помогнал за подписването споразуменията, сложили края на трийсет и шест годишната гражданска война в страната. Въпреки отбелязания напредък според Джон в страната продължаваше да цари насилие. Дейността му като защитник на човешките права все още се помнеше от някои, които сега заемаха високи военни постове. Убийства по политически причини, отвличания, кражби, трафик на наркотици, бунтове в затворите — те бяха всекидневие, а „само през месец декември умряха 426 души, което прави по 13 на ден“, писа Джон на отец Ричард с изричното указание да не споделя новините за опасното положение в страната с Кати и останалите. На Кати той описваше единствено крайната мизерия, причинена от бедността в „тази прекрасна страна, забравена от света“.

Мечтаеше да го изпратят някъде в Щатите, но вместо това го изпратиха в крайбрежната енория „Свети Петър Клавър“ в Белиз, малка съседна държава, за да помага на йезуитите от провинция Мисури в оказването на хуманитарна помощ на маите в района. Ураганът Айрис ги бе оставил в още по-бедстващо положение. Част от работата му продължаваше да е да търси храна и подслон за тълпите бедни от местното население, да помага за тяхното образование и обучение, да се труди за подобряването на социалните и икономическите им условия на живот. В тази част на света, която на пощенските картички приличаше на уханен тропически рай, на Джон му се налагаше да моли настоятелно и непрекъснато да досажда на медицинските заведения за помощ в лечението на болести, причинени от голямата популация на насекоми преносители на различни зарази, както и от лошите санитарни условия. Работеше с чук и трион, садеше и копаеше, преподаваше и проповядваше, противопоставяше се и заклеймяваше тиранията на неколцината привилегировани срещу множеството тънещи в лишения. През лятото на 2004 година вече можеше спокойно да чете и да говори на местния език, да лови риба с копие като майте, да измайстори кану, да усети отровната пепелянка, свита в засада на някое дърво, готова да се метне върху жертвата си, минаваща отдолу. Кожата му бе добила цвят на полирано дърво, а теглото му бе с десет килограма под нормалната му тежест. Не беше се прибирал у дома от пет години. Беше на трийсет и шест.

И тогава един ден получи комюнике от висшия настоятел на йезуитската провинция на Ню Орлиънс. Отец Ричард се пенсионираше. Искаше ли Джон да поеме енорията „Сейнт Матю“ в Кърси, щата Тексас?