Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (32)

31.

Кати обърна табелката с надписа ЗАТВОРЕНО към улицата и завъртя ключа. Притвори очи, обви с ръце нарасналия си корем и уморено се опря на стената, за да облекчи малко болката, която се стрелкаше от гърба надолу по краката й. Струваше й се, че клиентите никога няма да си тръгнат, а и тепърва трябваше да мие чинии и да почиства масите, преди да се обади на баба си да дойде да я прибере.

— Чух те как въздишаш, Кати, момичето ми — чу гласа на Бени.

Кати рязко отвори очи.

— Само да си поема въздух — каза тя.

— Настоявам да направиш нещо повече. Почини си. Върви си вкъщи, вдигни си краката. Аз ще оправя тук.

Милият Бени. В кухнята беше такава бъркотия. Беше уволнил мияча на чинии преди няколко дни заради кражбата на хлебчета за хамбургерите. А Ромеро, другият сервитьор, изобщо не дойде на работа тази сутрин. Отново поставиха надпис, че търсят сервитьор. Въпреки че изчезването на Ромеро щеше да се отрази благоприятно на финансите на Бени, прилошаваше й само при мисълта, че двамата сами трябва да се справят с тълпите клиенти от осем до девет.

Въздържа се да не опре длан в кръста си, но наистина се чувстваше страшно уморена. Синът й днес бе особено буен, а краката я боляха сякаш стъпваше върху въглени.

— Ако не ти помогна, ще пропуснеш мача по телевизията — вяло се възпротиви Кати.

— Не ми трябва телевизия, нали си имам радио? Хайде, обади се на баба си.

— Ще раздигна масите, докато тя дойде — каза Кати. Отказа се да спори повече, изпълнена с благодарност към Бени за възможността да си почине по-скоро.

Бени щеше да й липсва, а и не знаеше как той ще се оправи без нея. И сега почти никога не си почиваше. Бе толкова зает с монотонната си работа всеки ден, че не му оставаше нито време, нито сили, а нямаше и пари за някакви подобрения, които биха повишили печалбата на заведението.

Но не можеше да поставя затрудненото положение на Бени пред необходимостта да осигури по-добър живот на своето дете. Бебето бе най-важната грижа сега. Трябваше да пренебрегне личните си амбиции. Децата се нуждаеха и от двамата си родители през най-важните ранни години на своя живот, нещо, за което Трей бе ярък пример. Синовете имаха нужда от бащи, които да ги възпитават, да ги учат на различни неща. А кой друг би могъл да свърши тази работа по-добре от Джон Колдуел? Джон я обичаше. Кати не се съмняваше, че с времето и тя щеше да го обикне, той го заслужаваше. Не можеше да не стане така. Тревожеше я единствено въпросът дали тя ще съумее да бъде добра съпруга на пастор, защото, въпреки че бракът щеше да попречи на Джон да се обрече на ордена, той със сигурност щеше да иска да служи на църквата. Когато с баба й обсъждаха въпроса, тя я попита:

— А какво ще стане, ако Джон не пожелае да се откаже от плановете си, за да се ожени за теб?

Кати й хвърли поглед на посветен към невежа.

— Бабо, Джон реши да замине, след като аз му отказах да се омъжа за него.

Кати реши, че, най-подходящият момент да предложи на Джон, е след вечерята. Нямаше как да се видят насаме, преди да отидат у леля Мейбъл. Утре трябваше да е на работа, а Джон сигурно щеше да отиде на вечерната служба в църквата. Затова отложи разговора за по-късно, когато Джон ги изпрати, тя ще го покани да поседят на пейката на верандата.

Видя през витрината как фордът се приближава към ресторанта. Тъкмо приключваше с почистването и на последните маси, подреждането на шишетата с подправките и ваденето на листа с ястията за деня от менюто. Щеше да изпита огромно облекчение, когато Джон я измъкнеше от всичко това, но все пак сърцето й не бе изпълнено с радост. В каква различна посока бе поел животът й, колко далеч от плановете й. Лора Райнландър вече бе изцяло погълната от учението в Южнокалифорнийския университет. Пишеше й за следването тактично, съобразяваше се с трудното положение, в което бе изпаднала Кати, но си личеше колко е удовлетворена, че е направила избор, който напълно отговаряше на мечтите й. Теоретично съществуваше възможност и Кати да тръгне по желания път, но тя силно се съмняваше, че е осъществима. Работата на Джон щеше да бъде на първо място — и само господ знаеше къде, — което нямаше да й осигури нужното време и пари да учи за лекар.

 

 

Ема разряза тиквения пай, а Мейбъл наля кафето. Досега никога не бе преживявала толкова тъжен Ден на благодарността. А и още тъга я очакваше до края на вечерта. Усещаше го в мозъка на костите си.

— Дали всички ще искат сметана с пая? — попита Мейбъл с глух и равнодушен глас.

— Има ли значение?

— Никакво. Слагай на всички.

Бяха такива добри приятелки, затова насаме нито една от двете не трябваше да се преструва пред другата. Мейбъл свали маската от лицето си след дългия и напрегнат ден. Понеже трябваше да внимава много с парите тази година, се наложи да приготви сама вечерята, без помощта на жената, която викаше за по-специални случаи. На умореното й и набраздено от бръчки лице личеше и душевната болка, която изпитваше. Бе разочарована, че Трей не си дойде у дома за празника. Как бе възможно това момче да се държи така с жената, която му беше дала толкова много? Всички знаеха защо, разбира се. Трей Дон Хал нямаше куража да се изправи срещу Кати и Джон — или срещу Ема Бенсън! — така че бе пратил леля си Мейбъл да върви по дяволите.

— Ще остана, след като си тръгнат всички, да измия чиниите и да подредя — каза Ема. — Дала си си доста труд, за да подготвиш тази страхотна вечеря по случай празника.

— Лъжеш най-безсрамно. Вечерята е истински провал!

И беше точно така. Не само заради безвкусната храна (Мейбъл готвеше ужасно), но и заради гостите. По-добре да бяха занесли храна на Одел Улф. Опитаха се да го накарат да се почувства като у дома си, но той не можеше да се отпусне. Откак бе дошъл, горкият човечец седеше като на тръни в купения на старо костюм и стегната вратовръзка.

Другата грешка бе да поканят отец Ричард. Жените бяха потресени, че Бърт Колдуел си бе събрал багажа и бе напуснал Кърси, без дори да си вземе довиждане със сина си и да се обади на приятелите си. Така че Ема предложи да поканят отчето на негово място и за тяхна изненада той се съгласи. Ема предполагаше, че е приел поканата заради послушника от „Лойола“.

Джон както обикновено се държеше много мило, беше толкова висок, толкова привлекателен.

— Здравей, Кати — поздрави я Джон с глас, изпълнен с носталгията на човек, който се среща отново с някого, когото е обичал дълго, ала сърцето му вече принадлежи на друг. На Ема й се искаше да греши, обаче не беше така. Сега Джон гледаше внучката й по друг начин, не както преди четири месеца, когато замина за „Лойола“. Вече се бе изкъпал в кръвта на агнеца. Вече имаше особеното излъчване на човек, посветил се на църквата, което се засили още повече, когато отец Ричард се появи и го обсеби, докато си хапваше от пуйката, гарнирана със сосове от червена боровинка и артишок. Двамата се потупваха по гърбовете като съзаклятници, осъществили успешен заговор.

Ема забеляза, че и Кати бе доловила промяната у Джон. Когато той с голям ентусиазъм обяви, че от януари ще стане послушник, надеждата за бъдещето угасна в очите на внучката й като теменужка, попарена от слана. Кати почти не продума до края на вечерята, докато Джон и отец Ричард разговаряха разгорещено. Добрият отец и младежът се опитаха от учтивост да въвлекат и другите в разговора, но Ема имаше чувството, че ги приемат като външни лица, към които членовете на затворен клуб проявяват снизходителност.

Тя занесе таблата с пая в хола.

— Ще имам ли възможност да те видя по-късно? — чу въпроса на Джон към Кати.

— Да, разбира се. Имаш запазено място на люлката на верандата. Руфус много ще ти се зарадва.

— А ще обсъдим ли онова, което ще ме направи много щастлив?

Кати хвърли обвинителен поглед към Ема.

— Бабо, какво си му казала?

— Само подхвърлих, че искаш да разговаряте — призна Ема, като я изгледа остро, за да й напомни за намеренията й. Но докато слагаше чинията с пай пред нея, имаше чувството, че Джон никога нямаше да чуе думите, които внучката й възнамеряваше да му каже.

Беше късно вечерта, когато Ема най-сетне запали двигателя на своя стар форд. След като и последната чаша и чиния бяха измити, избърсани и прибрани в шкафа, двете с Мейбъл пресушиха заедно по чаша вино. Отец Ричард бе закарал Кати и Джон, така че нямаше за какво да бърза.

— Поне едно добро нещо стана тази вечер — каза Мейбъл.

— И какво по-точно?

— Предложението на отец Ричард да ти продаде енорийската кола. А и Одел обеща да продаде стария ти форд за скрап. Така че ще имаш нова кола и малко пари отгоре.

— Употребявана кола, Мейбъл.

— Подарък, Ема.

— Да. Колко мило, че жената на Търнър подарява сегашния си лексус на енорията. Доколкото разбрах, тя си купува нова кола всяка година.

— Чудя се дали самата Флора ще изкара годината. Смъртта на дъщеря й я съсипа. Не ми се иска да бъда лош пророк, но ми се струва, че смъртта на Тара може да вкара без време майка й в гроба, което момичето не успя да направи приживе. Трудно е човек да си представи как толкова свестни родители могат да създадат такова дете — каза Мейбъл. — Тя е изключение от твоята теория за гените.

— А може би не е — възрази Ема. — Може би Тара е наследила гените на някой свой прародител, който е имал същата склонност към безразборни връзки. — Всъщност това обясняваше и характера на Кати. Ема най-накрая бе разбрала откъде внучката й бе наследила невероятната си издръжливост, решимост и честност. Тя беше круша, паднала не до дървото на баща си, а на баба си. Кати нямаше хапливия й език, но Ема вярваше, че на нея дължи вътрешната сила на духа. Затова знаеше и че Кати няма да каже нищо на Джон Колдуел.

 

 

— Е, хайде да обсъдим какво ще ме направи щастлив, Кати. Не мога да чакам повече.

Двамата се бяха настанили на люлката, а Руфус се бе сгушил между тях. Лежеше, затворил блажено очи, докато Джон го чешеше зад ухото.

— Питаше ме как възнамерявам да кръстя бебето — каза Кати.

— Ами да.

— Бих искала да го кръстя Джон, стига ти да нямаш нищо против.

Джон отвори от изненада уста.

— О, Кати… не знам какво да кажа. За мен ще е чест. Сигурна ли си, че го искаш?

— Напълно. Не мога да си представя по-достоен човек, на когото да кръстя детето си, но…

— Но какво?

— Не взех предвид, че може да не искаш синът на Трей да носи твоето име.

— Не говори такива неща. Дълбоко съм развълнуван. Имам чувството, че той е отчасти и мой, като знам, че няма да имам никога собствен син.

— А би ли искал да му станеш кръстник?

— Двойна чест ми оказваш. Това ще е най-близкото до бащинството за мен. — Той протегна ръка над Руфус към корема й. — Може ли?

— Може.

Постави длан с разперени пръсти отгоре и наведе глава към нея.

— Чу ли, малко човече? Аз ще бъда твой кръстник.

Тя сведе поглед надолу към главата с кафяви къдрици и изпита почти неустоим копнеж да го притисне до гърдите си и да му каже: не си тръгвай, Джон, не си тръгвай! Остани, ожени се за мен и отгледай сина ми като твой.

— Джон… — подхвана тя, — сигурен ли си, че искаш да се откажеш от жена и деца, за да… за да направиш това, което смяташ да направиш?

Той се изправи.

— Следващите няколко години ще покажат кое как е, Кати. Това е и целта на този период — да разбера какво означава да живея и да служа на църквата, като спазвам правилата на йезуитите, и какви жертви трябва да направя. В момента само знам със сигурност, че това е правилното решение за мен. Никога не съм бил по-щастлив. Дали обаче ще постигна целта си да стана йезуит или не… ще трябва да почакаме и ще видим — вдигна рамене Джон.

— О, ще постигнеш целта си — каза тя.

Някаква нотка в гласа й го накара да я прегърне през раменете. Руфус вдигна въпросително поглед защо чесането зад ухото така внезапно бе престанало.

— Какво има, Кати? Долавям, че нещо не е както трябва. Не се ли радваш за мен?

Тя се опита да сдържи сълзите си, мигайки в тъмното.

— Разбира се, че се радвам за теб, Джон. Просто… мъчно ми е. Кога ще те видим пак, след като и баща ти не е тук, и къщата е затворена? Ще се занимаваш с мисионерска работа през лятото, както и през останалите лета до твоето ръкополагане.

— Ще се виждаме всеки път, когато ми се удаде възможност. Тук е моят дом. Вие сте моето семейство. Ти, баба ти, леля Мейбъл и бебето. Никога не забравяй това, независимо къде ще ме отведе работата ми и колко дълго ще отсъствам. Аз със сигурност няма да го забравя.

Тя го погледна. В тъмнината очертанията на лицето му и стойката му й напомниха на Трей.

— Бебето трябва да се роди през февруари, около Свети Валентин — каза тя. — Ще ни споменеш ли тогава в молитвите си?

Джон я прегърна през раменете.

— Ти винаги си в молитвите ми.

Накрая дойде време да си тръгне. Нощта бе станала още по-студена, а и тя трябваше да стане рано, за да отвори за закуска. Щеше да остане в заведението до късно вечерта. Джон пък щеше да се занимава със затварянето на къщата. После щеше да отиде на вечерната литургия в „Сейнт Матю“. Бе приел с неохота поканата за вечеря у Лу и Бети Хърбисън от Делтън. Именно те, а не отец Ричард, бяха поръчали да му изпратят справочника за кандидатстване в „Лойола“. Щеше да се сбогува с нея в събота при Бени, преди отец Ричард да го откара до Амарило, за да се качи обратно на автобуса до Ню Орлиънс. Кати помаха за довиждане от верандата на Джон, преди той да се скрие зад ъгъла. Кучето не се втурна след него. Сякаш и то също разбираше, че там, където отиваше Джон, никой не можеше да го последва.