Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tumbleweeds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Лийла Мийчам

Заглавие: Тръни в пустошта

Преводач: Александра Главанакова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-655-365-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3538

История

  1. — Добавяне

26.

— Ще продам къщата — заяви баба й. — Парите от застраховката на Бъди ще бъдат повече от достатъчно, за да се издържаш, докато се появи бебето, а дотогава къщата ще е продадена и ти ще си спечелила друга стипендия. Аз ще се преместя в Маями, за да се грижа за бебето, докато ти ходиш на лекции. И без това трябва да се пенсионирам в края на годината… — Бяха се събрали около масата в кухнята няколко дни преди заминаването на Кати за Маями, за да се регистрира тя в университета. Тревогата им се стелеше из къщата като смог. — Кати, мила, няма друго разрешение…

Кати вдигна ръце в знак, че спорът е приключил.

— Не — каза тя, — няма да ти позволя да продадеш къщата и да се преместиш далеч от приятелите си и от града, в който си живяла през целия си живот, заради моята глупава грешка, всъщност заради двете ми грешки.

Първата бе, че беше забременяла. Втората — решението й в началото на годината да приеме четиригодишната пълна стипендия, която й даде баптистката църква. Получателят на тази стипендия се задължаваше да се откаже от всички останали стипендии, с изключение на националната за отличен успех, която, въпреки че бе изключително престижна, можеше да покрие едва малка част от разходите й за образование. По тази причина Кати се бе отказала от няколкото стипендии, които й бяха предложени и които в този момент щяха да й помогнат да реши финансовите си проблеми. Църквата, която Кати посещаваше от единайсетгодишна, бе оттеглила пълната стипендия по морални причини.

Едно от най-трудните решения в живота й бе да съобщи за своето положение на пастора. Обмисли внимателно какви са плюсовете, ако скрие истината, докато не се установи в Маями и докато бременността не започне да й личи (винаги съществуваше възможността Трей да се вразуми, когато двамата се окажеха заедно в университета). Но ако той не променеше своето отношение, тя щеше да изпадне в сериозно финансово затруднение и щеше да е принудена да се върне у дома по средата на първия семестър, в случай че църквата й отнеме внезапно стипендията. Затова реши да бъде откровена.

Пасторът я попита дали състоянието й вече е обществено достояние. Тя му отговори, че не е.

— В такъв случай се страхувам, че когато уведомя църковното настоятелство за… ъъъ… вашия променен статус, новината… за вашето състояние ще се разчуе, Кати. Хората ще приказват, нали знаете, въпреки че са задължени да мълчат. Членовете на настоятелството се събират в средата на септември. Имате няколко седмици отсрочка преди срещата.

Баба й също бе изпаднала в паника и бе не по-малко объркана от нея. Тя не бе предвидила няколко пречки за изхода, който предлагаше от кризисното положение. Едната от тях бе, че дори Кати да бе проявила достатъчно егоизъм да се съгласи да продадат къщата, това нямаше да реши проблемите им. Къщата имаше нужда от скъп ремонт, преди да я обявят за продан, а те нямаха пари за това. Не беше в най-добрия си вид, а и в Кърси липсваха купувачи на къщи, така че вероятно щеше да мине година, може би и повече, преди да успеят да я продадат. А можеше да не стане и никога. Старият форд на баба й щеше да се разпадне всеки момент и трябваше да бъде сменен. Трябваше да се заделят пари и за плащане на медицински сметки. От финансова гледна точка нямаше друго решение, освен Кати да остане в Кърси и да си намери работа, докато й се удаде възможност да кандидатства пак за стипендия, с която да се запише в някой от щатските университети през следващата година — всичко това в случай, че Трей не се върне при нея.

Надеждата Трей да се върне и да я спаси от положението, в което бе изпаднала заради бременността, намаляваше с всеки изминал ден. Но по-добре късно, отколкото никога. Колкото повече мислеше, толкова повече намираше утеха и упование във факта, че Трей не бе настоял тя да направи аборт или да даде бебето за осиновяване. Това със сигурност означаваше, че му е нужно време да свикне с идеята за брак и бащинство.

— Ще помоля доктор Грейвс да ме наеме на пълен работен ден и ще остана тук, докато бебето се роди — каза тя. — Така ще имам достатъчно време да реша какво ще правя нататък. Междувременно ще се постарая да приема нещата от най-добрата им страна. — Кати хвана ръката на баба си, обзета от чувство за вина за дълбоките бръчки по състареното й лице. — Толкова съжалявам, че те поставям в това положение. Знам, че ти винаги си се страхувала точно от това…

— Да, така е, но вярвах, че дори и да се случи, няма да има проблем. Че ти и Трей ще се ожените, ще отгледате бебето. — Тя поклати глава. — Не разбирам. Трей винаги е бил луд по теб, никога не съм си и представяла, че ще постъпи по този начин. Спомням си как те гледаше вечерта на абитуриентския ви бал и… независимо колко сте млади… — гласът й заглъхна.

— Смятала си, че ще останем завинаги заедно — довърши Кати мисълта й. — Аз също смятах така. — Гърлото й пареше. От всичките й спомени тези от вечерта на бала бяха най-хубавите. Едва миналия май Трей обеща да я върне у дома по-красива от всякога и така бе направил. Сега й се струваше, че в някой друг живот момчето в смокинг бе дало това обещание на бабата на момичето в роклята от син шифон.

— За бебето ще е по-добре тука, докато аз си стъпя на краката — каза Кати. — След това ние двете с нея ще се преместим, преди да порасне достатъчно, за да започне да се срамува…

— С нея?

Кати си позволи бегла усмивка.

— Чувствам, че ще е момиче.

Слуховете за раздялата им се бяха разнесли из градчето и хората се чудеха защо Кати не заминаваше да учи в университета, както се очакваше.

— Кати, какво, за бога, правиш още тук? — попита я доктор Грейвс, когато тя се появи в неговата клиника в деня, в който трябваше да замине за Корал Гейбълс. — Мислех, че вече си тръгнала към Маями.

— Тази година няма да ходя в университета, доктор Грейвс. Затова и дойдох при вас, да ви помоля да ме наемете пак, този път на пълен работен ден, ако е възможно.

— Няма да следваш! Защо?

— Аз… Лично е — смънка тя, като избягваше да срещне погледа му. Усети, че той се досеща за причината, въпреки че членовете на църковното настоятелство щяха да се събират чак следващата седмица.

— Ела отзад в офиса ми — каза й тихо той. Като влязоха, затвори вратата. — Дочух, че вие двамата с Трей сериозно сте се скарали. Дали това има нещо общо с решението ти да не се запишеш в университета?

— Доктор Грейвс, простете, но това си е моя работа.

— Питам, Кати, защото… когато момиче като теб, на което във всичко му върви и няма никакво основание да се отказва от предоставените му възможности, внезапно се откаже от всичко, ами… това би могло да означава само едно нещо, освен ако бабата не се е разболяла и не се налага да останеш да се грижиш за нея.

— Не е болна.

— Разбирам. — Настъпи мълчание. — Кати, поставяш ме в неудобно положение… — Доктор Грейвс й посочи да седне и тя приседна на крайчеца на стола, изчаквайки обяснението му. Ако зависело от него, щял да я наеме, без да се замисли, така й каза с тъжен тон, който звучеше съвсем искрено. Била най-добрата му асистентка, но трябвало да се съобрази с жена си… Тя нямало да погледне с добро око, ако неомъжено и бременно момиче работи в клиниката на мъжа й. Ще каже, че присъствието на Кати изпраща погрешно послание на другите млади момичета… при това положение на икономиката той трябвало да мисли за бизнеса си, а може би и други щяха да бъдат на същото мнение като жена му. Нали Кати разбира причините за отказа му? Искало му се нещата да стоят по друг начин, но… Той вдигна рамене в знак на съжаление.

Кати разбра всичко. Благодари му за отделеното време и си тръгна. Едва когато сви зад ъгъла, спря колата на баба си и си позволи да се наплаче над кормилото.

За нейна изненада доктор Томас бе първият, който видимо показа разочарованието си от нея. Той бе мил и нямаше вид на човек, който съди хората за действията им, но я прегледа, без да прояви обичайното си внимание.

— Според мен си във втори месец. Сонометърът ще ни покаже съвсем точно. Ще изпратя сестрата, за да извърши прегледа и да даде указания за грижите, необходими по време на бременността. — Свали ръкавиците си и ги хвърли в кошчето с явно неодобрение. — Човек май никога не е твърде стар за изненади — подхвърли и излезе от стаята.

Кати уведоми с писмо председателя на комитета, който отпускаше националните стипендии за отличен успех, че няма да се записва в университет от есента, както бе планирала, и получи учтив отговор, че за съжаление в такъв случай губи стипендията.

Потресена и възмутена от поведението на своя племенник, Мейбъл направи следното предложение:

— Виж сега, Ема, трябва да ми дадеш възможност да помогна и аз. Става въпрос за моя праплеменник, който Кати ще роди, така че имам пълно право да се меся в тази работа и да вземам отношение. Поне ме остави да платя медицинските разходи, а ти ще използваш застраховката на Бъди, за да си купиш нова кола. Какво ще стане, ако Кати тръгне да ражда и старият ти форд откаже да запали?

Ема й отказа. Петролният бизнес в Тексас се бе сринал сериозно и цените на акциите, които старата й приятелка притежаваше, бяха паднали значително. Не можеше да й позволи да ги продаде сега много под стойността им и да загуби дивидентите, с които компенсираше липсата на социална застраховка. Щяха да се оправят, увери я Ема. Поне на едно от местата в града, където Кати кандидатстваше за работа, щяха да я приемат.

Не я приеха никъде. На обявените места за касиерка, секретарка в местна застрахователна агенция, рецепционистка в офиса на районен брокер назначиха други кандидати, най-вероятно защото те нямаше да поставят в неудобно положение работодателите си. Минаха седмици и възможностите да си намери работа в района все повече намаляваха, още повече заради кризата, предизвикана от спада на цените в основния за района отрасъл — добива на петрол.

Бременността пролича отрано на слабата и фина фигура на Кати, което направи още по-трудно намирането на някаква, дори най-проста работа. Затова в началото на четвъртия месец тя паркира разпадащия се форд на Ема пред надписа „Наемаме сервитьори“, който бе забелязала от няколко седмици на витрината на закусвалнята „Хамбургерите на Бени“.

Затвори очи и преглътна шумно само при мисълта, че ще работи тук. Харесваше собственика — дребен, набит, весел човек на около петдесет, с брада. Той рядко се появяваше без омазаната си престилка, препасана през големия му корем. Бе наследил бизнеса от баща си, който бе отворил закусвалнята в средата на петдесетте. Много се гордееше, че в целия град това бе единственото заведение за хамбургери семейна собственост. Беше ерген, живееше с майка си, която предпочиташе усамотението, и с нейните котки в къщата зад заведението, но смяташе закусвалнята за свой роден дом, а клиентите си — за своето семейство.

Но заведението си беше долнопробна дупка, както казваше баба й — мрачно, задимено, със силна музика, която гърмеше от джубокса, с ограничено меню, което предлагаше за закуска мазни храни, хамбургери и пържени картофи.

— Убежище на хлебарки — промърморваше пренебрежително Ема. Не одобряваше и учениците от последните класове на гимназията, които идваха тук (само на тях бе разрешено да напускат района на училището за обяд), вместо да предпочетат по-модерното и чисто заведение „Уатабъргър“ в другия край на града.

— Искаш да работиш тука, Кати? Като сервитьорка? — Бени Паркър я изгледа като ударен от гръм.

— Знам, че нямам никакъв опит, но ще се науча бързо и…

— Стой! — Бени вдигна загрубялата си от миене на чинии длан. — Няма нужда на мен да ми ги казваш тези неща. Знам, че бързо ще се научиш. Ти си най-умното момиче в целия град. Затова ще ти откажа. Тази работа не е за теб.

— Бени… — понижи глас тя, за да не могат да я чуят неколцината клиенти, които пиеха кафе на бара. — Това… е единствената работа, която мога да си намеря.

Погледът му спря на корема й, покрит с мъжката дънкова риза на Бъди, с която засега скриваше бременността си. Ема бе отрязала ръкавите до лактите и бе обточила края й с бял ширит, за да заприлича повече на дреха за момиче. Много добре се съчетаваше с белите й памучни панталони.

— Така ли? — възмути се Бени. — Значи няма смисъл да ти казвам да пробваш в църквата на методистите. Дочух, че секретарката на пастора щяла да заминава за Охайо.

Кати продължи все така с тих глас.

— Мястото е вече заето.

Бени направи физиономия.

— Те губят. Хубаво, давам ти работата. Жалко само, че не е нещо по-подходящо за теб. Кога можеш да започнеш?

Беше септември. Лекциите в университетите в Маями, „Лойола“ и в Южна Калифорния, където се бе записала Лора, бяха започнали. Досега Кати, Трей и Джон щяха да са си купили учебниците, да са се запознали с професорите си и да са започнали следването. На следващия ден Кати щеше да започне като сервитьорка в заведението за бързо хранене „Хамбургерите на Бени“.