Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (46)

45.

Тази сутрин на три пъти плъзна решетка между себе си и изповядващия се.

— Прости ми, отче, защото съгреших.

— Какво си сторил?

— Заради баща ми е. Не го уважавам, не го харесвам. Той лъже, играе на комар, изневерява на майка ми, не спазва дадената дума. Не бих му се доверил за нищо. Освен това е дебел, пуши като комин, а и пие. Изобщо не се интересува от мен.

— Обичаш ли го?

— Да, точно за това става въпрос. Обичам го, а не искам. Знам, че е грях да искаш да мразиш някого, особено собствения си баща, но животът ми щеше да е много по-лесен и болката щеше да изчезне, ако можех да го мразя, и страшно се ядосвам на себе си, защото не мога.

— Не се ядосвай на себе си. Проявил си най-голямата любов, на която е способен човек. Обичаш някого, който е недостоен за твоята любов. Това е твоят кръст, той ще ти тежи и ще го носиш, но кръстовете, които носим предано, са крилата, които след време ще ни възнесат до рая.

— Може ли хората да се променят, отче?

— В какъв смисъл?

— В смисъл да променят гените си.

— Гените си не могат, но могат да променят поведението си. Дадена ни е власт да контролираме собствените си действия, защото всеки човек е роден със свободна воля. С помощта на Господ ние, човешките същества, можем да избираме дали да се подчиним на това, което ни диктуват нисшите ни инстинкти. Нашата същност ще си остане такава, точно както вродената склонност на алкохолика да пие. Битката със собствената ни природа никога не свършва, но може да бъде спечелена.

— Благослови ме, отче, защото съм грешен.

— Всички сме грешни, приятелю мой.