Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (44)

43.

Бети Хърбисън наблюдаваше от прозореца на хола как пикапът на отец Джон се отдалечава. Пикапът, на вид почти като нов, бе собственост на един наскоро починал енориаш, който го завеща на дома за изоставени деца. Дълги години в енорията използваха един лексус, дарение от покойната Флора Търнър, но това бе много преди да дойде отец Джон.

Бети остана до прозореца дълго след като пикапът се изгуби по третокласния път, водещ към шосето. Преди колко години стоеше на същото място през юни, когато синът й потегли с пикапа на баща си и изчезна в бял облак, и се молеше за неговото безопасно завръщане? Имаше шофьорска книжка едва от година, когато почина.

— Отец Джон ли потегли нанякъде? — чу въпроса на съпруга си, застанал зад нея.

— Към Кърси — отвърна тя с насълзени очи. — Ще имаме гост за няколко дни. Не ми каза кой. Най-добре ще е да отида да проветря стаята за гости.

Лу я хвана нежно за ръката.

— Май пак си изпаднала в онова настроение, а, Бети Ан?

Нищо не можеше да се скрие от Лу. Винаги разбираше, когато я налягаше онази страшна болка, сякаш я прорязваха ножове.

— Човек би си помислил, че след всичките тези години…

— Мила моя, времето няма значение при такава мъка, каквато изпитваме ние, но поне при нас е отец Джон. Той е на същата възраст, на която щеше да е Дони. Бог е милостив, щом ни изпрати него.

Лу е прав в това отношение, щеше да каже Бети, обаче усети познатата буца в гърлото си. Поне отец Джон бе с тях, той им бе като роден син във всяко отношение. Бе станал свещеник на тяхната енория деветнайсет години след като момчето им си отиде. Двамата с Лу забелязаха неговата грижовност към изоставените и малтретирани деца, колко се тревожеше, че няма къде да ги подслони. Един ден се прибраха от църковната служба в огромната си празна къща, кънтяща от самота, откакто Синди се премести в Калифорния със съпруга и децата си.

— Какво ще кажеш, да предложим на църквата да използва нашата къща като дом за изоставените деца и да поискаме отец Джон да я управлява? — я бе попитал Лу. Лицето му бе огряно от вътрешна светлина — така не го беше виждала от години.

Така и направиха. Отец Джон се премести при тях заедно с децата. Ето че имаха семейство. Постепенно болката в гърдите й намаля, празнината изчезна. Не минаваше ден, без да се сети за Дони, но нямаше и ден, в който да не благодари на Бога, че й бе изпратил отец Джон.

Джон се бе обадил предварително, защото искаше да разговаря с Кати насаме. По това време сутрин тя и Биби обикновено обсъждаха предстоящата през деня работа, преди да нахлуят тълпите за обяд.

— Разбира се, Джон, но по какъв повод? Много си тайнствен.

— Ще ти кажа, като се видим, Кати. В твоя офис около девет?

Тя му заръча да не закусва у дома при Бети, защото ще го чакат пресни понички и кафе.

Няколко минути преди девет той паркира пикапа зад ресторанта до белия лексус на Кати. Беше минал покрай фасадата на заведението и се бе опитал да го види през очите на Трей. А и му се искаше да види с очите си изражението на Т. Д., когато той дойде за първи път тук. Дори задният вход бе коренно различен от времето, когато Одел Улф се мотаеше тук, за да му подхвърлят остатъците от храната. В онези дни паркингът за служителите всъщност приличаше на склад с претъпкани кофи за отпадъци, изхвърлени неща от оборудването на заведението, както и всякакви боклуци, които можеше да довее вятърът.

— Заради боклука и миризмата тук не паркират други коли. — Така Бени защити ужасния вид на паркинга. Кати го бе почистила, бе сложила кофите за боклук под специален навес и бе поставила табела с учтивия надпис: „Моля… само за служители и снабдители“. На паркинга не спираха никакви други превозни средства.

С изключение на неговата кола.

Джон изкачи няколкото стъпала и позвъни. Лекият юнски ветрец люлееше кученцата в най-различни цветове, засадени в широки съдове от двете страни на покритата веранда. Пъхна върха на показалеца си в меката като кадифе сърцевина на цветето, но нито едно творение създадено от Бога, днес не можеше да успокои тревогата му. Усещаше как облаците над главата му се сгъстяват. Пропълзяваха дългите сенки на разплатата, породени от стари грехове, които времето не можеше да заличи.

Кати отвори вратата. Както винаги, когато я видеше, така и сега в сърцето си усещаше особена нежност. Навремето бе страст, незадоволена, несподелена, тайна, но нея бе изкоренил отдавна. Сега бе останала единствено дълбоката, трайна приятелска обич. Тя носеше униформеното облекло на заведението — рокля от дънков плат в синия цвят на метличина, избродирана с жълти маргаритки, които бяха търговската марка на нейното заведение.

— Заповядайте в дома ми, отец Джон — поздрави го тя с думите, които използваше баба й едно време да приветства посетителите. Не можеше да се въздържи да не вложи и малка закачка, когато се обръщаше към него с „отец“. — Умирам да разбера защо си дошъл при мен, вместо да пишеш проповедта си, както обикновено правиш в петък сутрин.

Той не можеше да й отговори със същия весел и закачлив тон.

— Къде е Биби? — попита, влизайки в офиса й със слънчевите, боядисани в жълто стени, с изобилието от саксийни цветя и с белите капаци на прозорците, които му придаваха приятната атмосфера на някое имение в Юга.

— Пратих я да внесе пари в банката. Казах й да не бърза. — Кати го погледна с почуда. — Виждам, че си решил да ме държиш в напрежение.

Не можеше да се реши да й каже. Седна на стола до бюрото й с подредените на купчини документи, които оставяха достатъчно място за подноса с кафето и прочутите понички с мая.

— От многото коли, паркирани отпред съдя, че кафенето е голям успех. — Джон имаше предвид специалното разширение към основния салон за хранене, което Кати бе направила, за да могат местните пенсионери, бизнесмени, фермери и собствениците на ранчо да се събират тук за сутрешно кафе. Това бе жест, с който искаше да се реваншира, че навремето бе изхвърлила приятелчетата на Бени. Единственото условие, което им постави, бе да са си тръгнали до единайсет часа, когато отваряше ресторанта за тълпите, които идваха за обяд.

— Това е едно от най-далновидните бизнес решения, които някога съм вземала — заяви Кати и седна зад бюрото си. — Нямах представа, че заведението ще стане толкова популярно. Резервациите са чак до декември. С този наплив ремонтът ще се изплати за една година. — Тя постави чашите за кафе върху чинийките. — Не е зле да минеш да поздравиш господата, преди да си тръгнеш. Много ще им хареса.

— Ако ми остане време — отвърна Джон. — Малко съм притеснен откъм време тази сутрин.

Кати отвъртя капачката на термоса за кафе и от него се вдигна струйка пара.

— И защо така?

— Трябва да съм в изповедалнята в десет, а след това очаквам един гост за обяд в Хърбисън Хаус.

— Така ли? Кой?

Той се пресегна и взе термоса от ръката й, за да не се изгори с горещата течност.

— Трей Дон Хал.

Устните й се разтвориха. Лицето й замръзна и той се зачуди какви ли мисли щяха да изникнат в съзнанието на тази иначе умна и практична жена, след като веднъж отмине шокът. Дали все още държеше на Трей? Джон не знаеше, не искаше да знае. Чудеше се дали и тя бе изпитала същото разочарование, когато Трей не дойде преди две години за погребението на леля си.

— Обади ми се снощи. Беше доста късно, иначе щях още тогава да ти звънна — обясни той. — Каза ми, че идва, за да раздаде вещите на леля Мейбъл и да се срещне с Тайсънови във връзка с продажбата на къщата. Дик ще се пенсионира и иска да я купи.

Кати взе отново термоса и наля кафе в двете чаши.

— И идва лично, за да уреди този въпрос? — попита тя. Ръката й едва забележимо потреперваше. — Не можеше ли да изпрати някого да му свърши работата?

Джон вдигна рамене.

— И аз си зададох същия въпрос.

— Нещо друго каза ли?

Джон й предаде в подробности краткия им среднощен разговор.

Кати му подаде чашата, наглед съвсем спокойна, но… кой знае каква буря се вихреше под тази безоблачна външност?

— Недовършена работа… Какво ли може да означава това? — зачуди се Кати.

— Мога само да правя догадки, точно както и ти.

Джон продължи да я наблюдава. На четирийсет, тя бе все още стройна и красива жена. Изправената й стойка и кройката на роклята й я правеха да изглежда по-висока. Кати отвори малко щорите на един от прозорците, за да влезе повече светлина. Или може би да си даде време да се поуспокои, помисли си Джон.

— Ама че копеле е — промълви тихо Кати, гледайки втренчено през прозореца. — Нито едно обаждане, нито един отговор на писмата ми, нито една картичка за рождения ми ден или за Коледа, нито един долар за нас, никакво признание за постиженията в училище на сина му, никакъв интерес към нашето благосъстояние. Сякаш аз и Уил изобщо не съществуваме. Ако ние сме неговата несвършена работа, за която е дошъл да се погрижи, закъснял е с цели двайсет и две години.

— Сигурна ли си в това, Кати?

Тя се обърна към него. Косата й блестеше на слънцето. Бе толкова прелестна, че дъхът му спря. Видя красотата й през очите на Трей и я намери за покоряваща.

— Смяташ, че все още съм влюбена в него, нали? Че трябва само да ме повика с пръст и веднага ще дотичам?

— Минавала ми е тази мисъл.

Очите й светнаха, разкривайки за миг истинските й чувства.

— Той нарани сина ми. Никога няма да забравя това, Джон.

— Дори и ако… желанието още е живо?

Тя отново се обърна с гръб към него и се загледа през прозореца.

— Основателен въпрос. Ще повторя твоите думи, казани на Биби, когато заминаваше да учиш в „Лойола“. Тя те предупредила колко ще ти е трудно да се справиш с момичетата, които ще те желаят.

Той смръщи вежди в опит да си спомни точно какво бе казал тогава.

— И какви бяха те?

— Казал си: ами ще видя какво е.

Не това бяха думите, които се бе надявал да чуе от нея.

— Биби много приказва, а пък ти нищо не забравяш — рече.

Кати се върна зад бюрото си.

— Така е. Затова не се тревожи, че ще позволя на Трей Дон Хал отново да нарани мен или Уил.

— А защо вие двамата с Уил не отидете някъде за няколко дни?

Кати го погледна така, че го накара да съжали за направеното предложение.

— Разбира се, че не — отговори си той сам и въздъхна. — Идеята беше лоша. Това изобщо не е в твой стил.

Биби се беше върнала от банката. Чуваше се как се шегува с кафеджиите, които започваха да се разотиват преди обяд. Изправи се, осъзнавайки, че не беше и докоснал леките като пух канелени понички, които обикновено поглъщаше с настървение.

— Ще ти се обадя, когато разбера какви са плановете на Трей.

— Те може изобщо да не се отнасят до мен и Уил — каза Кати.

Той долови тъжна нотка в гласа й и сърцето му се сви. Кати можеше и да отрича, ала Трей все още бе в сърцето й.

— Стой до телефона — посъветва я.