Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (37)

36.

Поканата пристигна през май, когато последният студен фронт в Панхандъл отстъпи пред първия мек ден на късната пролет. Ема веднага я занесе в ресторанта, за да може Кати да я прочете. Докато внучката й я изваждаше от плика, Ема зададе неизбежния реторичен въпрос:

— Кога мина всичкото това време?

Да, кога наистина? Кати разгледа богато украсеното лого на йезуитите върху поканата, но всъщност въпросът не беше как бързо бе излетяло времето, а какво бе оставило след себе си. За Джон времето бе направило възможно сбъдването на мечтата му.

„С искрена радост и благодарност към Бог

йезуитите от епархията на Ню Орлиънс

Ви канят да се присъедините към службата и молитвите ни

по повод ръкополагането в свещеничество на

Джон Робърт Колдуел от Обществото на Исус в

«Пресветото име на християнската католическа църква»

Авеню Сейнт Чарлс 6363,

Ню Орлиънс, щата Луизиана

10 часа, събота; 15 юни 1999 г.“

Кати бе благословена с много неща през тринайсетте години, изминали от времето на абитуриентския им бал, макар и да не бе получила точно това, което си бе представяла, но се радваше на всичко, което притежаваше сега, на трийсет и една години.

Но тази покана не се отнасяше до трудностите в нейния живот, а до това как един мъж бе преодолял своите с постоянство и упоритост. Стоеше пред прозореца в офиса си и сърцето й се изпълваше с гордост за постиженията на Джон. Обърна лице към пролетното слънце и мислите й се извисиха към небето, сякаш пускаше птица да отлети и да отнесе поздравленията й. „Толкова се гордея с теб, Джон.“

— Ще тръгвам — каза Ема и стана от стола, подпирайки се на бастуна си. — Знаех, че ще искаш да видиш поканата, щом пристигне. Предполагам, че Мейбъл, Рон Търнър и естествено, отец Ричард са получили своите покани. Какво ще кажеш, да си направим малко тържество, за да го отпразнуваме и да обсъдим как да организираме пътуването с коли до Амарило, а оттам да вземем самолета за Ню Орлиънс? Ще ни трябват две коли за багажа.

— Това е страхотна идея.

— Може всички да отседнем в „Сейнт Чарлс“. Там бяхме с твоя дядо по време на медения ни месец.

— Звучи чудесно.

— Ще се обадя на другите, като се прибера, и ще видя какво е тяхното мнение по въпроса.

— Прекрасно.

— Катрин Ан Бенсън, чета мислите ти като отворена книга, напечатана с едър шрифт. Чудиш се дали и Трей Дон Хал е получил покана.

Смутената усмивка на Кати потвърждаваше, че баба й правилно бе доловила за какво си мисли.

— Както и Бърт Колдуел — допълни.

— Сигурна съм, че Джон не знае адреса на баща си, но знам, че е питал Мейбъл за адреса на Трей. Какво ще правиш, ако и той дойде?

Кати я погледна накриво.

— Ти имаш ли някакви предложения?

— О, да, разбира се, но не бих искала майката на моя дванайсетгодишен правнук да бъде арестувана за упражняване на физическо насилие.

— Не мисля, че има за какво да се тревожиш. Трей просто няма да дойде.

Кати бе убедена в това. След като баба й си тръгна, тя остана до прозореца. Проследи я с поглед как се качва в колата. Ема, вече на осемдесет и три, бе причината Кати окончателно да се откаже от мечтата си да стане лекар. Преди шест години се бе появила такава възможност. Тогава, докато пиеше късното си следобедно кафе и пресмяташе печалбата за деня, Бени внезапно изпусна чашата си и се сграбчи за гърдите. Въпреки всички усилия, които Кати, Одел и Биби положиха, за да му помогнат, няколко минути по-късно той почина от инфаркт. За нейна огромна изненада се оказа, че я е определил за своя единствена наследница, с изключение на къщата му, която завеща на Одел.

По това време Ема вече бе свалила престилката. Нейните задължения пое възпитаник на местното кулинарно училище. Синът на Кати бе на шест години, тъкмо подходящо време да се премести в нов дом, преди славата на баща му да вгорчи дните му, когато тръгне на училище. Кати смяташе да продаде заведението, да се премести в Далас и да се запише в медицинските курсове на Южния методически университет.

Възможно бе все пак да получи медицинска диплома, преди да навърши четирийсет.

Ала и на Ема откриха сърдечно заболяване около месец след смъртта на Бени. С чувство на отчаяние, Кати видя как се затвори и този прозорец. Не можеше да замине и да остави баба си на съмнителните грижи на местните болногледачи, нито пък бе редно да я накара да се мести в малък апартамент в напълно непознат град и да се занимава с шестгодишния си внук, докато Кати е заета с медицинското си образование. Това би било твърде много за крехкото й здраве.

С натежало сърце тя оттегли обявата за продажба на имота, като намери странна утеха във факта, че и без това не се бяха появили желаещи да го купят.

Върна се на бюрото възмутена от себе си, че всеки път, като се сетеше за Трей, сърцето й започваше да препуска бясно. През по-голямата част от времето в спомените й той беше просто изпразнена от съдържание фигура. Беше се дисциплинирала така, че да не вижда нито лицето, нито тялото, нито движенията, нито да чува гласа му.

Но понякога, когато чуваше да споменават името на Трей, или виждаше негова снимка във вестника, или на телевизионния екран, или пък до нея достигаше някаква клюка за него, тя усещаше как дъхът й спира и някакво особено чувство я завладяваше. Внезапно изникваха в съзнанието й неговите думи, сякаш никога не бяха преставали да звучат — „Танцувай с мен, моя сладка валентинка“.

Тя отново прочете поканата. Какво щеше да прави наистина, ако Трей също дойдеше на ръкополагането на Джон? Не беше го виждала почти тринайсет години. Той самият никога не беше виждал сина си, дори и на снимка. Така поне твърдеше Мейбъл Чърч.

— Направо ми се къса сърцето, че досега не съм му показала снимка на Уил, но сигурна съм, скъпа, че ако му я покажа, Трей повече никога няма да ми проговори, до такава степен е решен да проявява безразличие към детето.

Нищо чудно, та той беше такъв нарцистичен кретен. По-важното беше какво щеше да стори или да каже синът му, как щеше да реагира той, когато се изправи лице в лице с баща си. Уил бе научил за първи път кой е баща му на четиригодишна възраст. Според Кати бе много тъжно, а също и някак иронично, че Уил бе почувствал липсата на единия си родител на същата възраст, когато и Трей е бил изоставен от майка си. Джон запълваше мястото на липсващия баща в живота на Уил, въпреки че идваше рядко. Получаваше помощ и от Бени и Одел Улф.

— Къде живее моят татко? — попита я тогава Уил.

Кати никога нямаше да забрави неделния ноемврийски следобед в средата на футболния сезон, когато Уил й зададе този въпрос. Попита я, след като се прибра от игра с група по-големи от него момчета, и така й стана ясно за какво си бяха говорили те на пясъчника. Въпросът, от който се бе страхувала през цялото време, вече бе зададен. Тъмната коса на сина й бе разрошена, бузите му руменееха от студа, а с якето, дънките и маратонките с развързани връзки приличаше на дете от плакат, за което би си мечтал всеки родител. Бе съвършено малко момченце. Беше твърде едър за възрастта си и затова тя не можеше да го вдигне на ръце. Вместо това му помогна да седне в скута й, където той се сгуши. Прегърна го здраво, за да го подготви за болката, която щеше да му причини.

— Той живее в Калифорния — каза му. — Играе футбол за отбора на Сан Диего.

Уил я погледна въпросително с тъмните си искрящи очи, кръгли и невинни под извитите гъсти мигли.

— А защо не живее тук?

— Защото е избрал да живее там.

— Той не ни ли обича?

— Вярвам, че щеше да ни обича, ако можеше, но в душата му липсва нещо, което би му позволило да ни обича. — Тя перна игриво Уил през носа, преглъщайки сълзите си, които напираха. — Нали помниш онази твоя играчка — камиончето, за което трябваше да купим специални батерии, за да върви? Ами, това липсва на баща ти — специален вид батерия.

— Не можем ли да му купим?

— Не, миличък. Този род батерии не се продават.

Малкото му личице доби замислено изражение. Прехапа устната си.

— Дали някога ще дойде да ме види?

Тя се прокашля, защото имаше чувството, че някой я е стиснал за гърлото.

— Може би някой ден… когато порасне.

Този ден така и не дойде. Трей израсна в НФЛ като звезда, а Уил, който бе спортна натура по рождение, растеше в сянката на популярността на баща си под зоркия поглед на хората в града, които се надяваха един ден да заеме мястото на куотърбек досущ като баща си, Трей Дон Хал. Кати щеше да е винаги благодарна на Рон Търнър, че бе насочил Уил към спорта, който повече допадаше на момчето, а именно бейзбола. На дванайсет вече умело удряше топката и я ловеше в дясната част на игралното поле.

— Защо не поискаш тест за бащинство и не осъдиш негодника да ти плаща издръжка? — подхвърли й веднъж Биби. Предложението бе пламенно подкрепено от Бени и дори от баба й. Кати не искаше това. Не желаеше нищо от Трей, което може да вземе насила, и долавяше у сина си същата гордост.

— По-добре е за момчето сега да мине без издръжка, отколкото по-късно да се чувства задължен на баща си — каза Одел, с което най-точно изрази и нейното мнение.

От време на време се появяваха любопитни репортери. Един от тях дори се промъкна на детската площадка да зададе на Уил въпроса как се чувства, след като баща му отказва да го признае. Съобразителната учителка веднага се бе обадила на шерифа, който обвини репортера в нарушаване на обществения ред.

В такива моменти Кати мразеше Трей Хал и й се искаше никога да не го беше срещала, но хората, които обичаше, бяха свързани по някакъв начин с него.