Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (38)

37.

Трей остави поканата на бюрото си и усети парене в очите. „Дявол да те вземе, тигре, ти успя!“ Трябваше да минат цели дванайсет години, за да може Джон да види името си на тази покана. Леля Мейбъл го осведомяваше през това време какво правеше и къде пътуваше Джон, след като неговите писма спряха да пристигат. Последното, което бе получил лично от него, бе изпратено от Гватемала през 1990 година, в което описваше неописуемата мръсотия на бунището в края на столицата, където живееха хиляди семейства с децата си. „Няма да повярваш за каква мизерия става дума. Моята мисия тук е да преценя как най-добре може църквата да помогне на тези хора — да им осигури храна, лекарства, прясна вода, докато се грижи и за духовните им нужди.“ Така му беше писал Джон. По това време в раздела за световни новини на вестника „Сан Диего Трибюн“ често съобщаваха за безсъвестния терор, упражняван от управляващите срещу обикновените жители и особено срещу свещениците и монахините. Само през онази година двеста хиляди гватемалци бяха избити, а докато Джон беше там, хора и от коренното население на страната бяха подложени на клане на площад „Атитлан“ в Сантяго, където той бе отседнал временно в жилището на един свещеник, убит, защото се е опълчил на отрядите на смъртта.

„Опитвам се колкото ми е възможно да не се набивам на очи и да не губя вяра — пишеше Джон в писмото си. — Това не е никак лесно за постигане. Имам и своите съмнения, повярвай ми. Подобно чувство изпитвах и когато посягах към първата топка, знаейки, че във врата ми диша стокилограмов лайнбрейкър.“

Трей изгаряше от желание да му пише веднага да се прибира, но, разбира се, не го направи. Вместо това изпрати анонимен чек на фондацията на католическата църква, която раздаваше помощи в Гватемала. След този случай проверяваше пощата си всеки ден за писмо от Джон, но повече не получи вести. Полудял от тревога, позвъни на леля Мейбъл. Джон успял да се измъкне от Гватемала невредим, обясни му тя, но следващото лято щели да го изпратят в Индия, където се надявал да се срещне с Майка Тереза. Междувременно преподавал в една католическа гимназия в Ню Орлиънс, където бил треньор и по футбол.

Трей почувства огромна празнина, когато Джон спря да му пише. Имаше поне няколко причини да секнат писмата. Като начало Джон се бе отказал да пише, за да го примами обратно към стадото, най-вече на страната на Кати. Тя бе все още неомъжена и детето й бе почти на четири. Може би Джон бе осъзнал, че приятелят му, за когото бе жертвал толкова много от себе си, не си струваше времето и усилията. При тази мисъл нервите на Трей се опъваха докрай. Ако това бе причината Джон да престане да общува с него, то какво щеше да му попречи да отиде при властите или при Хърбисънови и да разкаже истината за случилото се в онзи ноемврийски следобед? А може би на Джон просто му беше писнало да не получава никакъв отговор, или пък вече бе твърде зает да му пише? Или беше стигнал до заключението, че Трей не се интересува какво става с него. Нито едно от тези обяснения обаче не отговаряше на спомените на Трей за приятеля му. Беше много упорит, когато ставаше въпрос да не къса връзката с хората, които обичаше.

По онова време Трей тъкмо бе подписал договор с „Чарджърс“ от Сан Диего и очакваше с нетърпение живота на богатите и известните, или по-скоро на тези, на които им плащаха твърде много и им се носеше лоша слава. Бе загубил всякакъв контакт с родния дом, като се изключат дребните клюки, които леля Мейбъл му съобщаваше за местните хора и събития, включително и за приятелката от детинство на Кати от Калифорния, Лора Рейнландър. Тя бе постъпила в медицинския университет. Представяше си как тази новина се бе отразила на Кати. Все още изпитваше чувства към нея и тъгата през онзи ден го следваше навсякъде като лош сън, от който не можеше да се отърси.

Руфус почина същата година. Тази новина отвори шлюзовете. Сякаш бе натиснат някакъв лост и цялата мъка, която Трей бе държал в себе си, се изля като река. Открай време бе смятал Руфус за своето куче, а и леля Мейбъл му бе казала, че той винаги наострял уши и тичал от стая в стая да го търси, щом чуел гласа му по телевизията. Трей най-много страдаше от това, че не бе успял да си вземе сбогом с Руфус. С течение на годините Лора завърши медицинския университет, Сиси Джейн се омъжи и разведе, Биби Болдуин продължи да работи при Бени, след време получи повишение и стана мениджър. Джил Бейкър се върна у дома, за да помага на баща си да управлява угоителния комплекс, Рон Търнър, който след 1985-а вече не успя да стигне до шампионат, се пенсионира по принуда, а неомъжената госпожица Уитби, все така разсеяна, почина при автомобилна злополука на трийсет и седем години.

Цял вихър от спомени се завъртя в главата на Трей, след като научи за смъртта й.

— Хал, какво, по дяволите, ти има днес? — му изкрещя треньорът по време на тренировката в същия ден. — Какво те яде, сине?

Беше 1995 година и Трей бе на двайсет и седем. Нямаше успешна връзка с друга жена след Кати. Ожени се за една манекенка, но бракът им трая кратко, тъй като тя бързо се измори от върховете, които не успя да покори. Следваха множество връзки с жени, които зарязваше, щом му омръзнеха — нещо, което му се случваше много често. Беше си изградил името на онези известни неженени спортисти, с които една жена не биваше да се забърква, освен ако не искаше да я изядат като вкусна прасковка и да захвърлят костилката. Хората, които клюкарстваха за личния живот на известните, никога не се замисляха какви може да са вероятните причини за неговото непостоянство във връзките — нещо, което суперзвездите като него, които привличаха момичетата със своята слава и пари, добре разбираха. Единствено Кати го бе обичала заради него самия.

Леля Мейбъл не спомена нито нейното име, нито името на сина й след първата му година в колежа. А когато му идваше на гости в Калифорния, за Бенсънови никога не ставаше въпрос, но това, че пропускаше да ги спомене в историите, които му разказваше за последните събития в Кърси, се набиваше също толкова на очи, колкото и откъснатата страница на някоя книга. Забравяше как изглеждаха момичетата, които преминаваха набързо през живота му, също и имената им, но Кати бе оставила незаличим отпечатък в съзнанието му, както думите на едно стихотворение, което бе научил наизуст в гимназията, оставаха запечатани в паметта му.

Синът на Кати вече трябваше да е на дванайсет. Със сигурност двамата щяха да присъстват на службата по ръкополагането.

— Имаш ли нещо против да вляза?

Трей премигна, за да спре сълзите си. Да, имам, помисли си, но тя бе по-мила от другите момичета, а и се бе сетила да му направи кафе.

— Пощата си ли четеш? — попита го, като сложи чашата с кафе пред него. Носеше слабо пристегнат пеньоар върху бельото си и той се надяваше, че нямаше да й скимне да седне в скута му и да започне да си играе с косата му.

— Ъхъ. Не успях да я прочета снощи.

— А други неща минават ли ти през ума? — захили му се тя.

Не отвърна на намека й. С раздразнение забеляза, че тя взе да разглежда именно поканата от Джон.

— Колко впечатляващо. Какво означава съкращението A.M.D.G. върху кръста, който я разсича?

— На латински е — Ad Majorem Dei Gloriam, което означава „за още по-голяма прослава на Бога“. Това е девизът на йезуитите.

Тя вдигна изненадано едната си вежда.

— Ти знаеш неща от този род?

Очевидно бе какво искаше да каже. Образът му на човек, който търси само удоволствията, не се връзваше с познанията по религиозни въпроси. Когато можеше да ползва интернет у дома, Трей направи проучване онлайн за Обществото на Исус и прочете безброй разкази на членове на ордена, които разказваха какво точно ги бе привлякло към свещеничеството. Трей не можеше да проумее безбрачието. Не беше нормално един мъж сам да се лишава от дадените му от Бога пориви. Джон имаше също толкова силно либидо, колкото и Трей, макар и да потискаше повече нагона си. Биби сигурно си бе помислила, че е полудял, когато й е съобщил, че възнамерява да стане свещеник. Или може би… след като веднъж е бил с Кати, никоя друга жена не е била достатъчно добра за него.

Намери отговор в интернет. „Католическият свещеник е призован да се «венчае» за Бог и за църквата. Така може да се съсредоточи върху нуждите и проблемите на по-голямото Божие семейство, без да се отклонява от грижите, свързани с брака и семейството. Това е и религиозната причина да се използват семейни обръщения — брат, сестра, отче — към тези, избрали да следват религиозното си призвание“, прочете Трей. Един свещеник бе написал следното: „Хората не избират безбрачието, защото не желаят брак. Напротив. Избират да живеят в безбрачие, защото така могат да отдадат цялото си сърце на Бог и човечеството.“ Трей си спомни, че леля Мейбъл му бе предала в едно доста емоционално писмо казаното от Джон, когато давал първия си обет. Той добре съзнавал, че прави жертва, като се отказва да има съпруга и деца в името на по-голямото семейство на църквата.

„Но ако Джон знаеше истината, щеше ли да се откаже от собствения си син и от момичето, което обичаше, за да поеме по пътя на изкуплението?“

Този въпрос, който нямаше отговор вече години наред, започваше да го измъчва най-вече нощем, когато Трей не можеше да заспи. Понякога оставаше да чете на компютъра си в кабинета за ордена на Джон, докато слънцето изгрееше в прозореца зад гърба му и осветеше екрана.

Тя отвори поканата.

— Боже мой — възкликна с възхищение, след като прочете текста, — кой е Джон Робърт Колдуел?

— Стар мой приятел. — Трей дръпна поканата от ръцете й.

— Не си го споменавал досега.

— Май не съм.

— Изобщо не е „май“. Никога не си го споменавал.

Трей се завъртя на стола, стана и се отдалечи от нея. В такива моменти приятелките му го обвиняваха, че се затваря в себе си и ги изолира. Можеше да се обзаложи какво точно щеше да последва.

— Трей, защо никога не ми разказваш за миналото си?

Печелеше облога.

— Виж какво, Танджи, защо не се облечеш? Няма смисъл да седиш тук. Аз трябва да излизам. Имам доста неща за вършене през деня. Не съм сигурен дали ще съм свободен и довечера. По-добре да ти се обадя допълнително.

На лицето й се появи онова изражение, което бе виждал много пъти преди, когато момичето осъзнаеше, че всичко между тях е свършило.

— Нещо лошо ли казах? — попита го тя с тих и обиден глас като на дете.

— Не — отвърна нежно той и я прегърна. Целуна я по челото. Харесваше я, а и си прекарваха добре заедно. — Нито си казала нещо, нито си направила нещо лошо. Просто… аз съм си такъв… какъвто съм.

— Един много повърхностен човек — каза тя. Отскубна се от прегръдката му и се загърна с халата. — Съжалявам, че си такъв, Трей.

— И аз — отвърна той.