Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (24)

23.

Трей бе на летен тренировъчен лагер от университета, когато закупеният от аптеката тест за бременност потвърди съмненията й. Сякаш бомба експлодира в главата й. „О, не! Боже, не!“ Сетне облакът от избухналата бомба се разнесе и разрушенията не се оказаха толкова опустошителни, колкото бе очаквала. Дори си позволи донякъде да се зарадва. Бременността не бе краят на света. Просто двамата с Трей трябваше да се оженят по-рано, отколкото планираха. Нямаше да им е лесно, но в крайна сметка нищо, което си струваше усилията, не ставаше лесно. Трябваше да се откаже от стипендиите си. Те бяха само за неженени студенти. Ще се наложи да прекъсне следването, но имаше други стипендии и помощи, за които да кандидатства, и то само след година. Междувременно, стипендията на Трей ще покрие всекидневните им разходи, а и леля Мейбъл с готовност ще им помогне. Първоначално Трей щеше да се колебае. Брак и бебе толкова скоро не влизаха в техните планове на този етап, но постепенно той щеше да приеме нещата, дори щеше да се зарадва и развълнува. Досега не бяха говорили за деца, но тя знаеше колко много ценеше той семейството, колко ценеше да бъде с хора, които истински го обичат, а кой друг би могъл да му даде повече обич от един син или дъщеря? Баба й и леля Мейбъл нямаше да си намерят място от радост. А Джон така ще се развълнува, че ще става чичо! Всички ще обединят усилия и така тя и Трей щяха да се справят.

Той се върна от Корал Гейбълс след седмица. Седяха в дневната на леля Мейбъл и тя му разреши да й разкаже за лагера: как ветеранът куотърбек го взел под крилото си, колко много му допадал треньорът Мюлър и неговият екип, както и останалите членове на отбора, колко добре те двамата с Джон се бяха представили като новобранци, и чак като изслуша всичко това, тя му каза:

— Трей, имам да ти съобщя нещо…

— Но преди това аз искам да ти кажа нещо — рече той и хвана ръката й в своята. — Скрих нещо от теб, Катрин Ан, нещо, за което може и да не ми простиш.

Тя докосна с пръст устните му.

— Твърде късно е за признания — спря го с усмивка. — А и те нищо няма да променят.

Нима Трей не осъзнаваше колко добре разбира тя мотивите му да поиска да се разделят последния път, когато се върна от Маями? Този път обаче той й звъня всяка вечер, за да й казва колко я обича, колко му липсва и колко е щастлив, че ще бъдат заедно в Маями.

— Това, което искам да ти кажа, Катрин Ан, е страшно важно — продължи той с тревожен глас.

— Както и това, което аз имам да ти казвам.

— Добре, тогава ти си първа.

Сгушена до мускулестите гърди, тя му каза:

— Бременна съм, Трей. — И му обясни, че това вероятно бе станало — трябва да бе станало — в онзи следобед, когато той дойде при нея след раздялата им, защото тогава тя не бе взела предпазни мерки. Смяташе, че няма чак такова огромно значение и че хапчетата още действат.

Усети как мускулите му се стягат, как цялото му тяло се сковава. Той я освободи от прегръдката си.

— Ти си… какво? — попита.

Тя го погледна. Очите му бяха стъклени. Дори в гласа му не се долавяше никакво чувство, а устните му бяха бледи като на мумия и едвам се движеха.

— Аз съм… бременна съм, Трей — повтори тя, усещайки как цялото й тяло се разтреперва и кръстът й се схваща от болка, както се случваше, когато я връхлиташе страх или тревога. — Ще си имаме бебе.

— Сигурна ли си?

По устните й пробяга усмивка.

— Да. Не е ли… чудесно? Знам, че е неочаквано…

— Невъзможно е да си бременна. Има някаква грешка.

— Няма грешка, Трей. Ходих на гинеколог в Амарило, за да съм сигурна.

Той се отдръпна от нея така рязко, сякаш внезапно уплашен да не прихване силно заразна болест.

— Не ти вярвам.

Устата й пресъхна, езика си чувстваше груб като шкурка. Опита се да навлажни устни.

— Не ми вярваш? Че съм бременна? Че може да се случи на нас? — Тя се засмя насила. — Ами, като имаме предвид онзи следобед, когато дойде вкъщи, не бива да се учудваш…

— Аз ти вярвах, Кати. Дори повече, отколкото на Джон. Вярвах ти. — Гласът му изведнъж заглъхна, а в погледа му се четеше мъка, мъка от предателството — поне единствено така можеше да го изтълкува тя. Той стана неуверено от дивана.

— Вярваше ми в смисъл, че ще си вземам редовно хапчетата? — изуми се тя. — Но, Трей, скъпи, защо трябваше да продължавам да ги вземам? По онова време ти беше скъсал с мен…

— Махай се — рече той толкова тихо и бавно, че тя почти не го чу сред растящия тътен на ужаса, който я обхващаше. — Махай се. Веднага.

— Какво?

— Чу ме. Махай се! — Трескаво се заоглежда и тя осъзна, че търси чантата й. Намери я и й я хвърли. — Свърши се. Ставай! — Грабна ръката й и я дръпна да стане от дивана.

— Трей… какво говориш? — едва промълви.

— Казвам ти… — гласът му внезапно прозвуча като стон. — Как можа да ни причиниш това?

— Е, стореното не е само мое дело — отвърна тя, чувствайки, че започва да се ядосва. — Получих малко помощ и от теб. Такива неща се случват. Едно бебе не означава край на света.

— За мен е край. Махай се!

— Не говориш сериозно.

— Как ли пък не!

Той я хвана за ръката и я задърпа към външната врата. После я изблъска грубо на верандата. Кати беше като парализирана. Без да може да осъзнае какво става, тя остана с отворена уста, когато той тресна вратата в лицето й и я залости отвътре.

Когато се събуди на следващата сутрин, Мейбъл откри, че Трей го няма. Чаршафите му бяха прилежно сгънати, леглото оправено, а на възглавницата бе оставил бележка.

„Обичам те, лельо Мейбъл. Връщам се в Маями. Благодаря ти за всичко, Трей“.

Кати изтича при Джон. Трей не си бе взел довиждане дори с него.

— Обясни ми — помоли го тя. — Защо е толкова ужасно за него да има бебе?

Джон бе точно толкова сащисан от случилото се, колкото и тя. Този път в Маями Трей дори не бе и погледнал към друго момиче. Изпълваше го любовта му към Кати и се укоряваше непрекъснато, че изобщо е допускал, че може да живее без нея. Джон бе сигурен, че вече нищо не е в състояние да ги раздели. Трей наистина имаше сложен и променлив нрав, който и за Джон бе трудно да проумее понякога, но досега не го беше проявявал до такава степен. Случваше му се да избухне като бомба и да започне да обижда, когато се ядосаше на някого от хората, които обичаше — на леля си, на Джон, на треньора Търнър. Но когато ядът му минеше, той се връщаше обратно на земята, обезоръжаваше те с думи, извиняваше се, както бе направил и с Кати след единствената им раздяла досега.

Но този път Джон изпита ужасното чувство, че нещата стояха по друг начин.

— Какво ще правиш? — попита.

— Ще изчакам. Ще промени решението си. Знам, че ще го направи.

— Ами, ако… не го направи?

— Ще го направи, Джон. Познавам го.

Джон постави длани на раменете и.

— Ако той не промени решението си, Кати, помисли дали не би се омъжила за мен. Сигурно знаеш какви са чувствата ми. Обичам те. Винаги съм те обичал. Ще обичам и бебето ти като свое собствено. Ще имаме хубав живот заедно.

Тя впери поглед в прекрасното му лице. Толкова приличаше на Трей, сякаш бяха братя.

— Знам, че ме обичаш, и аз също те обичам, при това твърде много, за да ти разреша да се ожениш за мен, след като сърцето ми принадлежи на Трей. И детето е негово. Той ме обича, Джон. Просто му трябва време. Ще се върне при мен. Сигурна съм. Трябва да съм свободна, когато се върне.

През следващите две седмици от Трей нямаше ни вест, ни кост. Тъй като не знаеха къде е отседнал, нямаше начин да се свържат с него. Джон предложи на леля му да се обади на Сами Мюлър. Треньорът я успокои, че Трей е пристигнал здрав и читав в Маями и се е настанил в общежитието за спортисти. Джон и Кати му писаха, Мейбъл му пращаше телеграми и му оставяше съобщения по телефона, но той не отговори на никого. Светът на Кати потъмня. Двамата с Трей бяха като две части от едно цяло, сърцата им биеха в едно. Все едно бе отделена от тялото си и нямаше собствени органи да я поддържат жива.

Заедно с Ема, на чието лице бе изписана дълбока тревога и разочарование, обсъждаха какви възможности стоят пред нея. Абортът не бе сред тях. Кати се запита защо Трей не настоя тя да направи аборт, щом толкова не искаше да има деца, но все пак държеше да е с нея. Това не би било в разрез с неговия характер, но той сигурно си даваше ясна сметка, че тя не би убила тяхното дете. Съществуваше и възможността да даде детето за осиновяване и да продължи с живота си, ала и това бе немислимо за нея. Как да се откаже от детето, заченато с любов към баща му?

Джон отново й предложи да се омъжи за него, но Кати пак му отказа.

— Знаеш ли срещу какво се изправяш? — убеждаваше я той. — Знам, че сега са осемдесетте и че хората не гледат на неомъжените бременни момичета както едно време, дори и в колежа, но… ще те гледат по различен начин все пак. Ще ти лепнат петното на позора. Помисли и за детето…

— Мисля, Джон.

— Сигурна ли си, че по никой начин няма да се омъжиш за мен? — настоя пак.

— Сигурна съм — отвърна тя. — Ти заслужаваш по-добра жена, Джон.

— За мен няма по-добра от теб, Кати.

Един ден преди определения за заминаването му за Флорида срок Джон се обади на Сами Мюлър.

— Значи не си обсъдил решението си със своя приятел? — попита го треньорът.

— Оставям това на вас.

— Ние разчитахме, че ще дойдете и двамата при нас.

— Трей ще се справи чудесно и сам.

— Ще видим. Липсата ти ще се усети, Джон.

Даде на Кати новия си адрес.

— Ето тук можеш да ме намериш, ако имаш нужда от мен — каза й. — Не се колебай да ми се обадиш, Кати. Обещай ми.

Когато прочете адреса на листчето, Кати се втрещи.

— Ти няма… няма да…

— Напротив, Кати. Взех решение.

Бе подал документи и бе приет в университета „Лойола“ в Ню Орлиънс. Бе освободен от ангажименти към университета на Маями само защото нямаше да играе за друг отбор. Планът му бе да кандидатства за програмата на йезуитите в „Лойола“ с надеждата да го ръкоположат за свещеник след време.