Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (55)

54.

Дик си тръгна от дома на Търнър с чувството, че над главата му е надвиснал черен облак. „Мили боже! Джон Колдуел да е съучастник в убийството на Дони Хърбисън!“ Най-искрено се надяваше, че не беше прав в подозренията си и че Трей е убедил някой друг да му помогне. Но Дик имаше лошото предчувствие, че вторите отпечатъци, които бяха намерили на шнура, ще се окажат именно на Джон. Все пак не можеше да е сигурен, преди да се установи съвпадението им, но най-напред трябваше да определи с абсолютна точност времето, по което момчетата са се появили на тренировка.

Възможно бе да са убили Дони през нощта, а храната, която намериха на масата, да е била вечерята, а не следобедната закуска, както предполагаха. Трей и Джон може да са дошли и по мръкнало, да са извършили деянието си и да са се върнали вкъщи без никой да ги усети. Но няколко неща не се връзваха. Първото бе, че ако едно момче си е само у дома, не би ли предпочело да си хапне пред телевизора? А ако Джон и Трей бяха толкова болни още следобед, дали щеше изобщо да им е до номера вечерта?

По-добре да си поговори с Боби Тъкър, който беше треньор на защитниците по онова време. Възможно бе спомените му да се различават от тези на Рон относно часа, в който двете момчета се бяха появили за игрището.

Дик намери Тъкър в градината на дома му. Направо му зададе интересуващия го въпрос, без да споменава, че вече е ходил при Търнър. На Боби не му отне много време, за да си спомни.

— Да, помня онзи ден като че ли беше вчера — каза. — Търнър щеше да получи удар, защото те закъсняха почти с цял час за тренировката. Изплашиха ни до смърт. Нашият най-добър куотърбек и неговият уайд ресийвър да се появят на игрището толкова болни!

— Сигурен си, че закъсняха само с час, а не с два?

Боби се засмя.

— Майтапиш ли се? Нали ти казвам, че Търнър щеше да е гушнал букета, ако бяха закъснели и минута повече.

— Но все пак напълно ли си сигурен?

Боби се усмихна.

— Решихме да ги изчакаме един час. Ако не се бяха появили до това време, смятахме да се обадим в полицията. Но те се появиха точно навреме.

— Разбирам — кимна Дик, но всъщност не разбираше. Дони тъкмо се е прибрал у дома от репетицията, когато Трей и Джон се появили на игрището. — Още един въпрос само, преди да те оставя да си косиш тревата — каза той. — Ще ти прозвучи странно, но ми отговори. Забелязали някаква промяна в психическото състояние на Т. Д. и на Джон през следващата седмица? Сториха ли ти се разсеяни или изнервени…

Боби се намръщи.

— Не питай мен. Бях треньор за първа година, така че не се занимавах особено много с Трей и Джон. Те бяха под личните грижи на Търнър. С него трябва да говориш, ако изобщо си вдигне телефона. — Той поклати тъжно глава. — Знаеш за неговото пристрастяване?

— Мелиса ми каза.

— Колко жалко, че Търнър сега върши това, срещу което навремето изнасяше проповеди. Има си всичко — пари, хубава къща, гараж, пълен с коли.

— Освен нещата, които сигурно са от значение за него — вметна Дик. Погледна часовника си. Беше пет без петнайсет. Не беше зле да се отбие при Кати Бенсън в заведението и да си поприказва и с нея. Ако някой можеше да каже дали е имало промяна в поведението на Трей и Джон през онази седмица, то това беше именно тя. После да посети Мелиса и да вземе от нея името и адреса на учителката по домашен бит.

— Вярно ли е, че възнамеряваш да купиш къщата на Мейбъл Чърч? — попита Боби, когато Дик се изправи.

— С Трей сключихме сделката днес малко преди обяд. Явно мълвата бързо се е разнесла.

— Трябва да благодариш на Мелиса, шерифе. Тя не смяташе, че това е тайна. И на мен ми се стори, че видях Т. Д. днес около обяд в града. Той не ме забеляза. Да не би да е казал нещо, което е събудило любопитството ти към онази седмица на плейофите?

Дик се възползва, от възможността.

— Да, така е — излъга той. — На Мелиса са й възложили да опише спомените си за последната й година в гимназията.

Боби се усмихна с разбиране.

— Нещо като капсула на времето. Т. Д. Хал и Джон Колдуел. Страхотен тандем бяха. Джон имаше големи шансове да стане професионалист. Ти някога представял ли си си, че от него може да излезе свещеник?

— Не — отвърна Дик, въпреки че вече имаше представа защо Джон бе решил толкова рано да се посвети на това поприще. — Не и когато беше на осемнайсет.

Потегли към града с натежало сърце. Ако разкриеше вината на Трей Дон Хал, щеше да унищожи и Джон Колдуел, един човек, който цял живот се бе опитвал да изкупи вината си за извършеното като юноша. Докато Трей бе продължил живота си, бе постигнал слава и богатство, вероятно без изобщо да поглежда назад. А Джон бе поел цялата тежест върху себе си и бе тръгнал по пътя на бедността, целомъдрието и послушанието. Дик не се и съмняваше, че когато стигне до дъното на тази история, щеше да се окаже, че Джон се е съгласил да придружи Трей в онзи фатален ноемврийски следобед единствено с цел да попречи на извършването на някоя жестокост. Би заложил и последния си долар, че именно Трей бе измислил да прикрият извършеното с цялата тази постановка, докато Джон, като католик, сигурно се бе възпротивил.

Дали си струваше да възстанови доброто име на Дони, като унищожи доброто име на Джон Колдуел? В енорията го имаха почти за светец, и то с основание. Разобличаването и вероятният му арест за възпрепятстване на правосъдието щяха да имат сериозни разрушителни последици за църквата, а още повече за Хърбисънови. Не смееше дори да си помисли какво щяха да изпитат те, когато научат, че мъжът, когото обичаха като собствен син, бе допринесъл за смъртта на Дони. Скандалът щеше да прокуди от енорията вероятно най-свестния човек, когото Дик бе срещал в живота си.

Дали имаше право толкова години след деянието, когато всички някак бяха подредили живота си, когато миналото бе почти забравено, да продължи да рови, докато извади наяве истината, и заслужаваше ли си тя разрухата, която щеше да причини?

Не беше обаче негова работа да задава такива въпроси. Вярваше, че истината е за предпочитане пред лъжата, независимо кого щеше да нарани и какви щети можеше да нанесе. Истината не рушеше, тя изграждаше. В крайна сметка Дик бе преди всичко ченге. Търсенето на правдата и възтържествуването на справедливостта караха сърцето му да бие и кръвта да тече във вените му, макар вече да не носеше значката. А беше и баща. И той би искал синът му да почива в мир, да бъде изчистено името му от петното на позора. Въпрос на чест бе да узнае истината. Отец Джон трябваше да понесе съдбата си, каквато и да бе тя.

Ала преди да изложи своите съмнения пред сегашния шериф, трябваше да е абсолютно сигурен в доказателствата, които щеше да му представи. Отби се до ресторанта, за да се види с Кати, обаче не я намери. Остана с впечатлението, че е възниквал някакъв проблем и затова Кати си беше тръгнала. Дик можеше да предположи в какво се състоеше проблемът. Върна се разочарован в колата и се обади на Паула по мобилния. Зарадва се, че я няма вкъщи и може да остави съобщение на телефонния секретар, че ще прекара нощта в Кърси при дъщеря им. Възнамеряваше да присъства на литургията в шест часа в „Сейнт Матю“. Вече имаше идея откъде ще вземе отпечатъците на отец Джон.