Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (67)

65

Райли усещаше, че ту идва в съзнание, ту го губи. Студената вода, която се плискаше около главата му, се грижеше да буди тялото и мозъка му всеки път, когато те се опитваха да се изключат.

Улови се, че мисли за Тес. Надяваше се, че е в безопасност. Но той я беше предал, като изгуби съкровището от Никея. Опита се да се фокусира именно върху тази мисъл, да я използва като основателна причина, за да остане в съзнание. Ако успееше да запази поне себе си жив, щеше да й спести още един удар, пък и щеше да й разкаже точно какво се е случило с кодексите и така да й спести несигурността, която в противен случай би я глождила до края на дните й.

Накрая не издържа и се отпусна по вълните. Остави се на спасителната жилетка и на личния си локатор да си свършат работата. Носеше се в открито море, останал без сили, очаквайки спасението, което се надяваше най-сетне да дойде.

Четиристотин километра от мястото, където беше Райли, служителят от контролната кула, който следеше движението на „Чесната“, след като Щийл се бе обадил за разрешение да снижи, разбра, че нещо не е наред, още в мига, в който забеляза, че самолетът пада под три хиляди и шестстотин метра и бързо ускорява.

След три повиквания, останали без отговор, и по-малко от минута след като забеляза необичайното поведение на машината, служителят активира плана за спешни случаи. Спасителният хеликоптер на британския кралски флот излетя от базата си Акротири в Кипър в същия миг, в който самолетът на Райли докосна водата.

Сигналът от личния локатор на Райли, който указваше позицията му, беше препратен до пилота на хеликоптера, докато се носеше към последното известно място, където бе засечен самолетът. След половин час един спасител вече вдигаше Райли към кабината на хеликоптера.

Откараха го обратно в базата Акротири, където за раните му се погрижиха военните лекари от болницата „Принцеса Мери“.

И въпреки че самолетът бе паднал в международни води, на Райли му се наложи да отговаря на десетки въпроси — кой е бил в самолета, какво се е случило и защо се е случило. Британците не си поплюваха с разпитите. А не след дълго се появиха и официални лица от кипърската гражданска авиация, както и от Националната гвардия, които също започнаха да задават всевъзможни въпроси.

Райли отговаряше на въпросите колкото му е възможно по-сдържано, но беше безкрайно уморен и всичко го болеше, поради което усещаше, че търпението му започва да свършва. Обади се в Ню Йорк, свърза се с Апаро и го помоли да му помогне да се измъкне оттук, макар да знаеше, че няма да стане бързо. Американското посолство беше на един час път оттук, в Никозия, а ФБР нямаше официален представител там. И все пак след поредица от обаждания до съответните инстанции се появи американското аташе по отбраната, пое контрола над ситуацията и го измъкна от британската база.

А след още ред телефонни обаждания, най-сетне успяха да открият Тес в един полицейски участък в Кония. Тя беше добре и в безопасност, но беше оплетена в същата бюрократична паяжина. И трябваше да отговаря също на куп въпроси. А турците не смятаха да я пуснат, докато не получат отговорите си.

— Дръж се! — отсече Райли. — Идвам да те взема!

Самолетът пристигна късно през нощта — безупречен бял рицар с емблемата на корпорация „Гълфстрийм Аероспейс“. С все по-нарастващо нетърпение Райли го проследи как се насочва към частния хангар и как двигателите му постепенно заглъхват. Вратата на самолета се отвори и отвътре се показа държавният секретар на Ватикана — кардинал Мауро Бруньоне.

По сбръчканото му лице се изписаха изненада и състрадание, когато зърна раните и травмите по лицето и ръцете на Райли. Разтвори ръце, прегърна топло агента, а после се отдръпна и прошепна:

— Значи го няма, така ли? Наистина го няма?

Вече знаеше за случилото се. Райли му бе споменал, когато му се обади, но не му бе разказал цялата история.

— Опасявам се, че е така — промърмори агентът.

— Хайде, разкажи ми! — кимна кардиналът, като го покани да се качи на борда.

И докато пилотът се занимаваше със задължителните документи, които щяха да им позволят отново да излетят, Райли разказа на домакина си всичко, което се бе случило през последните няколко дни. Към края на разказа му раменете на кардинала се бяха отпуснали от тежестта на тези разкрития, а по лицето му се бе изписала огромна болка.

Поседяха мълчаливо известно време, после пилотът се появи и съобщи, че след броени минути излитат. Бруньоне не каза нищо. Само кимна.

— Може пък да ги измъкнем оттам — обади се предпазливо Райли. — Надали е чак толкова дълбоко. А после да ги разчетем. Нали знаете, че съвременните технологии правят чудеса!

Бруньоне го погледна и сви рамене. Очевидно и той залагаше на тази вероятност толкова, колкото и самият Райли.

— Но този вариант ви харесва, нали? — изрече агентът. — Така де, няма ги. И вече завинаги. Никакви въпроси. Никакви неудобни разкрития. Никакви главоболия за вас!

Кардиналът замислено въздъхна:

— Ясно е, че бих предпочел те да не стават публично достояние. Никога и за никого. Но лично аз се надявах, че ще се запозная с тях. Отдавна мечтаех да науча истината!

Задържа погледа на Райли за известно време, а после се извърна и се вторачи в мрака навън. Изглеждаше като човек в дълбок траур.