Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (44)

43

Той ще убие Шон!

Заради нея?

Заради онова проклето телефонно обаждане?

Не, не можеше да го позволи.

Хвърли се върху своя похитител. Независимо от последиците. Независимо дали сега щеше да избухне като факла, или не. Ако ще умира, поне да го отнесе със себе си.

Блъсна се в него отляво. Той се залюля и ръката му с пистолета се отклони. Тес не видя накъде отиде куршумът, нямаше време да проверява дали Райли е все още на крака, но интуицията й подсказваше, че е скочила навреме. Видя обаче, че лявата ръка на иранеца се вдига, за да блокира удара й, а телефонът му падна на земята. И в тази секунда тя усети как дъхът й спира и как целият свят около нея застива в очакване на експлозията. Но нищо не последва.

Тя знаеше, че трябва да издържи още мъничко, докато Райли се включи. Надяваше се всеки момент да й се притече на помощ. Но успя да задържи ръката на Захед прикована към земята само за секунди. И тогава лявата му ръка полетя към лицето й и я отблъсна назад, но вместо да се отдръпне още повече, тя изненада и себе си, като се хвърли върху него и заби зъби в ръката му с пистолета.

Иранецът изревава от болка. Той почти я повдигна, опитвайки се да се отърси от нея.

Вратът й се изкриви странно, но тя продължи да стиска. И тогава пистолетът излетя от ръката му.

Той замахна с другата си ръка към лицето й, целейки се в очите. Болката беше непоносима за нея. Пусна го. Той я бутна зверски назад, а тя побърза да се отдалечи от него, озъртайки се за пистолета.

Както и той.

Откриха го едновременно и той се хвърли към него.

Райли грабна пистолета си от земята и автоматично се завъртя, заемайки позиция.

Иранецът и Тес се бяха разделили и тя се намираше на няколко крачки от него.

Райли изстреля един патрон и се хвърли наляво — съвсем навреме, за да избегне дъжда от куршуми, които изсвистяха на милиметри от бузата му. Претърколи се на земята, насочвайки се към най-близката скална къща.

Изстрелваше по един патрон при всяко преобръщане по корем, макар да знаеше, че това е напълно безпредметно, тъй като врагът му също беше залегнал и се бе превърнал в трудна мишена.

Целта му бе да го държи прикован към земята, за да даде на Тес възможност да изчезне.

Тя скочи и побягна.

Видя Абдулкерим да й маха иззад една конусовидна скална къщичка и хукна към него. Но веднага се спъна в нещо — раницата на похитителя й. Без да забавя ход, тя я грабна за дръжката и се метна до византолога. Човекът се беше поболял от ужас.

— Телефонът… Той детонира… — Не можа да изрече думата. — Къде е?

— Нямам представа. Той го изпусна.

— Ела! — подкани я турчинът.

И я поведе през лабиринта от гъсто разположени един до друг скални конуси.

— Къде отиваме? — подвикна му тя.

— Там вътре! — отговори той и посочи към входа на едно жилище. — Долу има подземен град. Под това село. Затворен е от години заради свлачищата, но някои части от него сигурно са здрави. Трябва да слезеш долу! Там няма телефонен сигнал!

— Добре. Но ти също ще дойдеш с мен, нали?

— Не. Аз… Ще отида да извикам помощ!

— Не, чуй ме! — сграбчи го за ръката тя. — Тук е по-безопасно!

Той я изгледа, целият плувнал в пот.

— Не мога. Ще повикам помощ! А ти се скрий долу! Ето, заповядай! — Той й подаде фенерчето.

И тогава очите му се разшириха от ужас и той посочи зад нея.

— Онзи идва!

Тя се обърна. И видя как иранецът се спуска към тях, как вдига пистолета си, чу изстрела и усети кръвта на Абдулкерим по бузата си.

Захед знаеше, че трябва веднага да се махне от позицията си.

Райли вече се приближаваше към удобно прикритие. А намереше ли го, щеше да разполага с по-добра възможност да го застреля. Захед беше твърде открит. Налагаше се да избяга, докато все още имаше този шанс.

Забеляза, че Тес се изнася с раницата му, а в нея бяха древните сборници и резервните пълнители за пистолета му. По едно време имаше великолепен прозорец за стрелба, но изстрелите на проклетия американец го накараха да се сниши.

Огледа земята около себе си. Търсеше телефона. Откри го отсреща, при скалните къщички, до които трябваше да стигне, за да се скрие. Същите, в които бе изчезнала и Тес.

Претърколи се към него, изстреля два куршума за всеки случай и на три крачки взе разстоянието до телефона. Грабна го и си пое дълбоко въздух, за да успокои дишането си. После се спусна към най-близкия скален конус, обсипвайки Райли с автоматичен огън, макар да знаеше, че сега, когато вече не разполага с допълнителни амуниции, всеки патрон е ценен. Точно когато се спусна към къщичката, един от куршумите на агента се заби в скалата на милиметри от него и запрати шрапнели от туфа върху лицето му.

Спусна се из лабиринта от къщички, без да откъсва очи от движещите се сенки. Най-после видя Тес и византолога до един мрачен вход. Трябваше да се добере до нея. Трябваше да си върне проклетите книги и пълнителите, а и тя бе единственият му шанс да се пребори с Райли.

Византологът нямаше никакво значение. Беше по-скоро бреме. Захед вдигна пистолета и стреля.

Тес изпищя, когато видя, че Абдулкерим се свлича към земята. От устата му рукна кръв.

Извъртя глава. Иранецът тичаше към нея. Душата й се изпълни със смразяващ страх. Щом я гонеше, значи сигурно си бе взел обратно телефона.

Притиснала раницата към гърдите си, тя потъна във входа на скалната къщичка. Пред нея нямаше нищо друго, освен непрогледен мрак.

И тя се гмурна в мрака.

Райли стоеше в прикритието на поредната скална къщичка. Рискува да надникне — точно навреме, за да види, че иранецът се втурна напред.

Успя да изстреля няколко патрона, но после му се наложи да се прикрие от огнения бараж, с който врагът му го засипа. Изруга, защото знаеше, че докато отново погледне, иранецът няма да бъде вече там.

Надникна.

И хукна след него, надявайки се, че копелето не се е добрало до Тес.