Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (46)

45

Той беше само на няколко крачки от нея.

Чуваше дишането му — много слабо, вероятно през устата. С едва доловимо хъхрене — вероятно от сблъсъка с колоната. От тази мисъл като че ли й поолекна. Пръстите му се плъзнаха по стената над нея. Главата й беше на височината на кръста му. Но нямаше намерение да го чака повече.

Изскочи от нишата и се хвърли върху него. Удари го с дръжката на фенерчето. Надяваше се да е на място, което си е струвало. Той изгуби равновесие от неочакваната атака и падна назад. А тя се хвърли в обратната посока.

Налагаше се да се движи колкото е възможно по-бързо, но не можеше да рискува и да се блъсне в нещо. Използва за секунда фенерчето си, за да се ориентира в подземния лабиринт. Продължи да държи под око кабела като ориентир. Знаеше, че вдига твърде голям шум, за да чуе приближаването му, но вече не й пукаше. Главната й цел беше да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между тях.

Тъкмо излизаше от поредния стъпаловиден проход, когато две ръце я сграбчиха и я издърпаха навътре.

Отвори уста, за да изпищи, но ръката му я запуши.

— Не викай! Аз съм!

Сърцето й се разтуптя от щастие. Райли!

 

 

Райли я придърпа плътно до себе си, далече от отвора, през който току-що беше влетяла. Продължи да държи ръка върху устата й и наостри слух, за да провери дали иранецът идва. Засега не, макар да бе ясно, че това няма да бъде за дълго.

— Как ме намери? — прошепна тя.

— С помощта на дисплея на блекбърито и на тези кабели. Проследих ги и забелязах проблясъци. Да не би да имаш фенерче?

— Да — изрече едва чуто тя. — Но той е по петите ми. И е бесен.

Вдигна ръка и намери лицето му. Залепи една бърза целувка на устните му и се стрелна напред.

Райли прибра пистолета и застана край отвора. Нямаше никакъв смисъл да хаби амуниции в тъмното, а освен това предпочиташе да хване иранеца жив.

Зърна проблясъка от фенерчето й, когато тя изчезна в недрата на цитаделата.

А после чу и него. Приближаваше. Бързо.

Драскането ставаше все по-силно, дишането — по-напрегнато. Иранецът се приближаваше като разярен звяр.

Чу го, че излиза от тунела, и скочи. Запрати го директно към стената. Ръката му се спусна там, където би трябвало да е пистолетът на иранеца. Помещението се огласи от силен изстрел. Райли сграбчи ръката с пистолета и започна да я удря в стената отзад, но той продължаваше да стиска здраво оръжието. Агентът се подготви за следващия удар, но получи нещо, което не очакваше — коляно в бъбреците, последвано бързо от мощен ъперкът директно в брадичката. Тялото му се отпусна за миг — напълно достатъчно за иранеца, за да се изтръгне от него с яростен вик.

И все така с оръжие в ръка.

Райли се сниши тъкмо навреме, за да се спаси от последвалите изстрели. Върху него се посипаха отломъци вулканична скала. Той отвърна на изстрелите, но като че ли също безуспешно. И малко след това дочу, че иранецът се насочва право към Тес.

Райли намери кабела с едната си ръка и продължи по него, стиснал пистолета в другата. Наостри слух, надявайки се, че той не му е устроил засада. Когато стигна отвора на следващия тунел, спря.

— Ако бях на твое място, не бих тръгнал натам! — извика Райли, надявайки се да предизвика реакцията му, за да го накара да издаде местоположението си и да го отклони от Тес. — Жандармерията е наводнила каньона и дълбоко се съмнявам, че ще те пуснат жив! Ако искаш да живееш, единственият ти избор е да излезеш с мен! Нещата, които знаеш, ще ни бъдат много полезни.

Пропълзя през тунела, стигна до следващата пещера, а оттам — до друг проход.

— Значи искаш да умреш, копеле, така ли?

Иранецът не се връзваше лесно.

Продължи напред по виеща се стълба и през поредната стая, и тъкмо се канеше да поеме през тесен тунел, когато я чу:

— Тук съм! — прошепна Тес, протегна ръка и го придърпа.

— Той те е подминал?

— Да! Когато ти му говореше. Спря, за да те чуе, и ме пропусна!

— Някаква идея къде сме?

— Като че ли се върнахме малко нагоре. Вероятно сме един-два етажа под земята.

— Няма смисъл да седим тук — изтъкна Райли. — Опасно е!

— Не мога да изляза навън, докато този колан е на мен! — напомни му тя.

Той протегна ръка и го опипа. Изглеждаше тежък и здрав. Отзад имаше ключалка.

— Можеш ли да го извъртиш така, че ключалката да дойде отстрани?

— Разбира се, не е толкова стегнат. Но защо?

— Ще се опитам да я прострелям. Но ми трябва светлина.

Тес издиша тежко.

— Сигурен ли си?

— Довери ми се! От теб искам да включиш фенерчето. Само за секунда. Включваш и изключваш. Стрелям на три. Едно, две…

На три тя включи фенерчето и Райли дръпна спусъка. Ключалката избухна и се раздроби. И в този момент около тях изсвистяха куршуми.

— Назад! — дръпна я Райли обратно в стаята.

А след това чу глухото прищракване на затвора, следващо изстрелването на последния патрон.

— Амунициите му свършиха! — изрева Райли, дръпна колана от Тес и го захвърли в далечния край на пещерата. После грабна фенерчето от ръцете й и се спусна след него. — Хайде! — извика й.

Насочи лъча на фенерчето напред и забеляза иранеца да се гмурва в поредния тунел, а оттам — в поредната стая.

Агентът хукна след терориста, предвкусвайки неизбежната победа. Разстоянието между тях се скъсяваше все повече и повече.

 

 

Мансур Захед изскърца със зъби и се спусна в подземния кошер. Ругаеше наум американката — затова че го беше подмамила тук, че му открадна раницата, че го остави без амуниции. Беше крайно време да сложи край на загубите и да се измъкне оттук.

Нямаше представа какво го очаква отгоре. Подозираше, че Райли блъфира за турската жандармерия, но от друга страна, нямаше и гаранции, че не е така.

Профуча през голяма обща стая и се гмурна в поредния проход. Светлината от фенерчето играеше по стените пред него и му даваше откъслечна представа за местата, през които минаваше, но от друга страна, докато го виждаше, той беше като жива мишена. Движеше се бързо, опитвайки се да се измъкне от обхвата на светлината. Ориентираше се по кабелите с надеждата, че накрая те ще го изведат навън.

Чуваше стъпките на Райли не много далече зад гърба си. Забеляза тясна стълба, която се отклоняваше наляво и надясно. Захед тръгна надясно и се сниши. Трябваше да направи нещо. Да го забави.

И тогава видя вратата като воденичен камък — еднотонно парче скала с диаметър два метра. Беше предназначена да спира натрапниците и можеше да бъде поставена на място само с освобождаването на два дървени клина.

— Не мърдай, задник!

Захед се обърна.

Райли беше в другия край на тунела. Американецът бе насочил към него и фенерчето, и пистолета. Силният лъч го накара да замижи.

Забеляза, че зад агента се появява Тес. Насочи очи към колана й, но не го видя. От предизвикателния й поглед разбра, че се е освободила от него.

— Трябваше да те убия още в Рим! — подвикна иранецът, за да печели време.

— Вече е твърде късно, идиот такъв! Остави оръжието на земята!

Очите на Захед се насочиха към долната страна на воденичния камък. Някогашните дървени клинове бяха заменени от ръждясал метален лост, явно добавен през последните десетилетия преди прогонването на жителите на подземния град.

— Не мога да изляза оттук с теб и ти го знаеш! — провикна се иранецът, оглеждайки железния лост. Преценяваше шансовете си.

— Твоя работа. Или ще излезеш с мен, или ще бъдеш изнесен в черен чувал!

— От друга страна, знаеш ли какво? — отвърна Захед. — Майната ти!

Позволи си само за момент да се наслади на объркването, изписано по лицето на агента. И се задвижи със зашеметяваща бързина. Използвайки дръжката на пистолета като чук, той удари металния лост и го освободи. Камъкът се помести леко, служейки му като щит. Вторият удар го разхлаби още повече.

Тес изкрещя нещо. И Райли се втурна към него, стреляйки.

Третият удар свърши работа — освободи окончателно лоста. И точно в този момент един от куршумите се заби в оголената му ръка.

 

 

Бяха блокирани.

Райли се опита да избута воденичния камък, но знаеше, че няма никакъв смисъл. Беше предназначен да се претърколи по наклон и за сам човек бе невъзможно да го изтика обратно нагоре. В центъра му имаше малка дупчица. Райли надникна, но не видя нищо от другата страна. Всичко тънеше в мрак.

А после чу стоновете и ругатните му. След още няколко секунди иранецът се обади:

— Как е? Удобно ли е там, Райли?

Райли пъхна дулото на пистолета в дупката:

— А на теб как ти е ръката, мръснико?

И веднага след това изстреля четири патрона. Те отскочиха в тунела и затихнаха.

— Не си хаби патроните и започвай да търсиш изход, чуваш ли? — Макар и достатъчно силен, гласът му не бе в състояние да скрие болката му. — Да знаеш, че няма да е лесно. Даже, ако питаш мен, е невъзможно. Но ти пробвай. Заради мен! И запомни едно — това не е краят! Някой ден ще те открия! Където и да сте, ще открия и теб, и Тес! И тогава ще сложим окончателно край на всичко това!