Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (58)

56

Кападокия, май 1310 г.

В скалните конуси на тесния каньон Конрад и Майсун откриха селището, което търсеха.

Откъснато от външния свят, то беше струпано около издълбаната в близката скала църква. Появата им стресна жителите му, които не бяха свикнали на чести посещения отвън. Приеха ги резервирано. Макар и неохотно, свещеникът, който обслужваше местната скална църква, даде одобрението си да останат, въпреки очевидните си притеснения, че рицар на кръста е в компанията на непокръстена. За преодоляването на предразсъдъците му помогна и фактът, че Конрад се беше бил за Светите земи и в битките бе изгубил ръката си.

Майсун също допринесе за разтопяването на леда, когато за изненада на отчето цитира определени пасажи от Светото писание. Беше ги научила по време на уроците по религиозна търпимост при своя учител суфи.

Местната акушерка, която беше и лекар на селото, помогна на Конрад да почисти раната на Майсун и да й постави шина, след което им предложиха храна и напитки. Към полунощ двамата вече се бяха сгушили край прозореца на издълбаната високо в един от конусите стаичка, чийто единствен обитател наскоро се бе споминал, загледани в обсипаното с ярки звезди небе.

През цялата вечер Конрад не каза почти нищо и вече половин час мълчеше, като от време на време въздишаше.

Майсун се отдръпна от прегръдките му и го попита:

— Какво има?

Първоначално той не отговори. Дори не я погледна, потънал в меланхолията си. След време, което й се стори цяла вечност, промърмори:

— Всичко това. Което правя. Безпредметно е. Няма никакъв смисъл. Хектор, Мигел… няма ги вече. Само Бог знае какво ме очаква в Кипър. — Въздъхна тежко. — Не мога да го направя сам.

— Ти не си сам!

Той я погледна нежно, трогнат до дъното на сърцето си.

— Ти беше прекрасна! Но въпреки това всичко е безпредметно. Даже и заедно не бихме могли да се справим. Беше много глупаво от моя страна да си въобразявам, че бих могъл да променя нещо!

— Не е така — прошепна тя и се сгуши плътно до него. — Ти намери книгите. И ако не можеш да постигнеш онова, което си беше поставил за цел, това не означава, че не можеш да промениш света!

— Какво искаш да кажеш?

— Искаше да ги използваш по същия начин, по който са били използвани през последните няколкостотин години. Искаше да изнудваш папата с тях, за да освободи приятелите ти и да възстанови ордена ти. Благородна цел, разбира се. Беше длъжен да опиташ. Но ако беше успял, познанието от книгите щеше да остане заключено и скрито от останалия свят.

Конрад я изгледа объркано и рече:

— Именно съхранението на тези книги беше причината, поради която папите ни даваха онова, което искахме. Именно те ни позволиха да се изградим като силен орден и да имаме такива позиции, докато чакаме подходящия момент, за да ги споделим с всички останали.

— А дали този подходящ момент ще настъпи някога? Може би е настанало време да погледнеш на нещата по друг начин. Може би е назрял моментът да ги изнесеш на светло, вместо да продължаваш да ги държиш в мрак.

— Невъзможно! — провикна се Конрад. — Не и сега, когато папата е толкова силен! Виждаш какво се случи с катарите! Инквизиторите са плъзнали навсякъде. Нищо еретично не може да бъде чуто!

— Винаги се намира начин. Погледни Руми! Проповедите му бяха само за любов и за това, да търсим просветлението в себе си! Думите му биха могли да се отчетат като богохулни от всеки консервативен духовник, но ето че те докоснаха сърцето на самия султан и той го покани да живее и проповядва в неговата столица, стана негов защитник!

— Но аз не съм проповедник!

— Така е — усмихна се тя. — Но може би е настанало време да започнеш да мислиш като проповедник! — Притисна се в него, целуна го и смъкна туниката от раменете си. — Но не в пълния смисъл на думата, разбира се!

 

 

Следващите няколко дена обработваха житните ниви заедно със селяните. Нощем обсъждаха евентуалните възможности. Главният проблем все така си оставаше пренасянето на ръкописите. Разполагаха с един собствен кон, а в селото имаше само една каруца, без която селяните не можеха.

С всеки следващ ден гневът и раздразнението му нарастваха. Мисълта за братята му, гниещи по френските затвори, и неспособността му да стори нищо, за да им помогне, го разяждаше отвътре. Само преди една седмица беше вярвал, че би могъл да промени нещо. Ала засадата на турците в каньона бе променила всичко.

А после, на утрото на деветия ден, отново всичко се промени. Селото беше огласено от конски копита и един познат глас, който изрева:

— Майсун! Конрад! Покажете се, ако не искате да изколя мъжете, жените и децата в селото!

Конрад се втурна към прозореца, следван плътно от Майсун. Видяха Касим и двама от наемниците, навлизащи бавно между конусите. До брата на Майсун седеше жена, а той бе опрял нож в гърлото й. Познаха я. Беше сестра на акушерката, която беше превързала китката на Майсун.

— Как са разбрали, че сме били ние? — възкликна Майсун.

— Жената — кимна с глава Конрад. — Взел я е като заложница. А тя знае имената ни.

— Как са ни открили?

— Алчност и отмъщение — процеди през зъби той. — Вечните двигатели на човечеството.

Конрад впи очи в тримата мъже, които бяха убили приятелите му и осуетили плановете му. Мъже, които трябваше да си платят.

— Ще сложим край на това! — Той се приведе през прозорчето и се провикна: — Пусни жената! Слизам!

Касим вдигна глава, видя го и захвърли заложницата си на земята.

Конрад забеляза изкуствената си ръка — висеше като трофей от седлото на турчина. И това го вбеси още повече. Отдръпна се от прозореца, отиде до нишата на стената и грабна ятагана.

— Няма да те пусна сам! — отсече Майсун и се озърна за арбалета си. Но когато го грабна, китката й не издържа тежестта му. Тя примигна от болка и го изпусна.

— Искам да останеш тук! Това е моя битка!

От тона му стана ясно, че думите му не подлежат на обсъждане. Той вдигна арбалета от пода, върна го обратно в нишата и взе кинжала й.

— Помогни ми за кинжала. Завържи го!

Тя откри някакви кожени връзки и с тяхна помощ закрепи кинжала за чуканчето на лявата му ръка.

— Стегни! — заповяда й той.

Острието на кинжала се превърна в продължение на ръката му.

С дясната си ръка той вдигна ятагана и усети яростта, нахлуваща във вените му. После я прегърна и излезе навън.

— Къде е блудницата, която смее да се нарича моя сестра? — излая Касим.

— Вътре — отговори Конрад и препречи входа. — Но първо ще трябва да минеш през мен!

Очите на Касим се превърнаха в две мрачни, злобни цепки и той просъска:

— Тъкмо това възнамерявах да сторя!

И кимна на наемниците. Те извадиха ятаганите си, пришпориха конете си и се втурнаха напред.

Конрад ги видя как се втурват към него, един до друг, и зае отбранителна позиция — с присвити колене, изправени рамене и вдигна ятагана. Старите инстинкти се събудиха и отново забавиха времето, фокусирайки цялото му внимание върху враговете му, като му дадоха възможност да прецени и да планира ударите си със смъртоносна точност.

Забеляза слабо място в позицията на ездача отляво, който беше десничар, и реши да свали първо него. И когато те се озоваха на десетина метра от него, той се втурна напред под добре премерен ъгъл, насочвайки се към мъжа вляво. Този негов ход ги принуди да дръпнат бързо юздите на конете си, за да променят посоката на атака.

Но Конрад беше изчислил и тази тяхна реакция. Стигна до ездача вляво тъкмо навреме. И докато турчинът се опитваше да овладее жребеца си, Конрад замахна и острието на ятагана му го посече през корема. Наемникът се строполи на земята. Рицарят скочи отгоре му и го довърши, забивайки кинжала в сърцето му.

Вторият ездач дръпна юздите на коня си, направи бърз завой и вбесен се втурна като хала напред. Конрад не помръдна. Остана здраво стъпил на земята, за да даде на ума си необходимото време да открие слабото място в безразсъдната атака, подготвяйки мускулите си за следващия удар.

Видя го и направи своя ход — сви встрани, като остави тялото на загиналия турчин между себе си и ездача, за да обърка атаката му. И този ездач допусна същата грешка като другия — позволи на рицаря да се озове от противоположната страна на острието му и да нападне откъм незащитения му фланг. Конрад замахна с ятагана, впрягайки всичките си сили, и отвори огромна рана в бедрото на наемника, като почти го отсече. Ездачът инстинктивно дръпна юздите, шокиран от гледката на оголените си мускули. Рицарят не му остави време дори да си поеме дъх. Втурна се след него и го нападна още преди турчинът да разбере къде е противникът му. Удари го отдясно, посече гърба му, свали го от седлото и със следващия удар го довърши.

Точно в този момент стрелата се заби в рамото му.

Удари го отзад, със силен, разтърсващ удар.

Конрад потътри крака напред, задвижен от инерцията на удара, а после бавно се завъртя.

Касим беше слязъл от коня си. Стоеше на десетина метра до него с арбалет в ръка. Хвърли го и изтегли ятагана си.

Конрад веднага разбра, че раната му е сериозна. Стрелата го беше уцелила в дясното рамо, в силната му ръка. Всъщност, в единствената способна ръка. Онази, която му бе необходима, за да размахва меча. Стрелата се бе забила в ключицата му, отприщвайки порой от болка и при най-дребното движение.

Болка, която той трябваше да игнорира, ако смяташе да се защитава.

Касим продължаваше напред, без да спира, приковал очи в Конрад. После крачките му се ускориха и той се хвърли върху рицаря.

Конрад се дръпна встрани, като отмести тялото си от пътя на вражеския ятаган и блокира удара. Последва звън на метал в метал. Ударът отекна през цялото тяло на Конрад и рамото му пламна от болка.

Усети, че коленете му започват да се подгъват, но не можеше да им позволи точно сега да го предадат.

Касим се завъртя и отново замахна — острието му направи пълно завъртане, преди да се сблъска отново с ятагана на Конрад.

Едва третият удар успя да изтръгне ятагана от ръката на Конрад. Пръстите му вече не бяха в състояние да се противопоставят на агонията в рамото му.

Касим се закова на място, дишайки тежко. Погледът му се насочи към кинжала, привързан към сакатата ръка на Конрад, и усмивката му се превърна в подигравателен смях.

— Не знам дали да те убия, или да отсека и другата ти ръка. А може би и краката ти. И да те оставя да живееш като жалък сакат червей. Може да осакатя и нея.

Ставаше му все по-трудно да диша. В устата си усети вкуса на кръвта. И тогава осъзна истината — стрелата не бе пронизала единствено рамото му. Беше достигнала и до белия му дроб.

И разбра, че това е краят.

Касим вдигна ятагана си като палач и го задържа във въздуха.

— Какво пък! По-добре да го направя сега, преди да ме лишиш от удоволствието…

В същия миг лицето му се вкамени, когато стрелата се заби в гърба му и излезе през гърдите му. Огромна стрела.

Сведе очи към окървавения й връх, който се подаваше между ребрата му, и по лицето му се изписа изумление. Обърна се бавно. Конрад проследи погледа му.

Майсун стоеше до коня на брат си.

С арбалет в ръка. И болка, изписана ясно по лицето й.

А до нея беше жената заложница. И стискаше сноп стрели.

Касим направи крачка към жените, обаче рицарят не възнамеряваше да му позволява подобен ход. Изправи се тежко на крака и използвайки инерцията на тялото си, заби кинжала си в гърба му. Двамата мъже се строполиха на земята в кърваво, прашно кълбо.

Турчинът потрепери и изгъгна нещо. Очите му се разшириха и се приковаха върху рицаря с безумна ярост. Потръпна за последен път и тялото му се отпусна безжизнено.

Конрад отпусна глава върху твърдата земя. Вторачи се в небето. А после усети Майсун. Тя пое главата му в скута си, прокара пръсти през косата му и през сълзи прошепна:

— Не ме напускай, моля те!

— Никога! — отговори той.

Но знаеше, че я лъже. Кръвта в устата му вече беше започнала да блика като фонтан. Дишането му стана още по-накъсано.

— Пази ги! — прошепна той. — Намери начин! Спаси ги! Може би някой ден някой друг ще стори онова, което ние не успяхме!

— Ще ги пазя! Обещавам! Непременно ще ги пазя!