Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (2)

1

Истанбул, Турция

В наши дни

Някой го повика на родния му език. Изненадан, Бехруз Шарафи се обърна. Непознатият — красив мургав елегантен мъж в средата на тридесетте — стоеше облегнат на една кола. Помаха му със сгънатия в ръката си вестник. Бехруз оправи очилата си и го огледа. Беше сигурен, че не го познава, но нямаше съмнение, че му е сънародник от Иран — акцентът му на фарси бе непогрешим. А това беше необичайно. За последната година, откакто живееше в Истанбул, почти не бе срещал иранци.

Професорът се поколеба, но подтикван от подканващия поглед на непознатия, се приближи до него.

— Извинете, но мисля, че…

— Така е, не се познаваме — потвърди иранецът, протегна ръка и го поведе към вратата на колата, която току-що бе отворил.

Бехруз Шарафи се закова на място. До този момент се бе радвал на спокойствие и свобода в Истанбул. Постепенно бе започнал да забравя притесненията за всяка произнесена дума, които го бяха съпътствали като професор по арабистика в университета на Техеран. Далеч от политическите борби в родината му, четиридесет и седем годишният историк се наслаждаваше на новия си живот в Турция, която не беше толкова затворена за света и не криеше, че се надява някой ден да стане член на Европейския съюз. Но ето че този непознат с един замах бе изтрил мечтите му за нормален живот.

Професорът вдигна ръце и изрече:

— Съжалявам, но не знам кой сте…

— Моля да приемете извиненията ми за твърде директния ми подход, но става въпрос за жена ви и дъщеря ви! Може би са в опасност!

Бехруз се огледа, не знаеше как да реагира. Но все пак влезе в колата. Беемвето изглеждаше ново, но в купето го лъхна странна и неприятна миризма.

Мъжът се настани зад волана и колата се включи в спокойния вечерен трафик.

— Какво се е случило? За каква опасност намеквате?

Без да отлепя очи от пътя, непознатият рече:

— Не само те са в опасност. Това важи и за трима ви! И е свързано с работата ви. С онова, което съвсем наскоро открихте.

— Нещо, което съм открил ли? — изненада се професорът и мисълта му се втурна във всички посоки. Накрая като че ли улови вярната. — Писмото ли имате предвид?

Непознатият кимна.

— От известно време се опитвате да разберете за какво се отнася, но засега удряте на камък.

Това беше твърдение, не беше въпрос. А категоричната увереност, с която бе изречено, означаваше, че непознатият като че ли е наясно с всички спънки, с които се сблъскваше в своите проучвания.

Бехруз заопипва притеснено очилата си:

— Вие откъде знаете за него?

— Работата ми е да знам всичко за всеки, който привлече вниманието ми. А вашата находка определено го привлече. При това много силно! И по същия начин, по който вие се отнасяте с педантична точност към своите проучвания, аз пък се отнасям към моите… Знам с какво се занимавате напоследък. Знам и къде сте ходили. С кого сте разговаряли. Знам какво сте успели да отгатнете и какво все още ви убягва. Освен това знам и много повече. Примерно, че госпожица Дебора е любимата учителка на вашата малка Фарназ в училище. Че тази вечер съпругата ви е приготвила патица с бадеми за вечеря. — Направи кратка пауза, след което допълни: — Което е много мило от нейна страна, като се има предвид, че я помолихте за това едва снощи. Но пък тогава тя беше в доста уязвима позиция, нали така?

Бехруз усети как и последните капки живот в сърцето му изтичат. Как е възможно? Значи този човек ги наблюдава? Подслушва ги и в спалнята им?

— Какво искате от мен?

— Същото, което искате и вие — да откриете съкровището, за което се говори в писмото.

— Както сам казахте, аз наистина се опитвам да го открия, но имам известни проблеми…

— Ще се наложи да се постараете повече. Да се постараете така, сякаш животът ви зависи от него. Впрочем, това е самата истина.

Навлязоха в тясна уличка. От двете й страни бяха подредени витрини на магазинчета. Колата спря. Наоколо не се виждаше жива душа. Нито един от прозорците на къщите над магазините не светеше.

Непознатият изгаси двигателя, обърна се към професора и изрече със същия вбесяващ и безстрастен тон:

— Държа да знаете, че говоря сериозно. За мен е изключително важно да сторите всичко по силите си, за да доведете работата си до успешен край! Държа да схванете цялата сериозност на положението си и колко важно е това както за вас, така и за жена ви и дъщеря ви! Ще посветите цялото си време на този въпрос и ще достигнете до успешния му край — заради мен! От този момент нататък не трябва да мислите за нищо друго!

Направи многозначителна пауза и продължи:

— Държа да ви уверя, че евентуални глупави фантазии, свързани с отиване в полицията, биха били катастрофални. За вас е жизненоважно да проумеете този факт! Ако искате, можем още сега да отидем, но ви гарантирам, че единственият, за когото подобно посещение ще има последици, сте вие. Държа да елиминирам и всичките ви съмнения за онова, което съм способен да сторя.

Непознатият отвори вратата и го подкани:

— Елате!

Бехруз се измъкна бавно след него. Краката едвам го държаха. Непознатият се запъти към багажника. Професорът огледа улицата и през ума му профуча налудничавата мисъл да побегне и да се разкрещи за помощ. Но безропотно последва мъчителя си.

Нямаше желание да гледа към багажника, но когато непознатият протегна ръка към него, не успя да сдържи любопитството си. За щастие се оказа празен — с изключение на един пътнически сак. Мъжът дръпна ципа. Към Бехруз нахлу отвратителна воня, от която едва не повърна. Отстъпи няколко крачки назад. Обаче на непознатия очевидно му беше все едно. Бръкна в сака и измъкна оттам кашата от коса, кожа и кръв, която вдигна пред очите на професора.

Бехруз разпозна отсечената глава, която сънародникът му държеше пред очите му.

Госпожица Дебора. Любимата учителка на дъщеря му.

Той окончателно изгуби контрол над тялото си, приви се на две и започна да повръща. Свлече се на колене на земята, опитвайки се да си поеме въздух.

Непознатият въобще не се церемонеше. Сграбчи го за косата и повдигна главата му, така че да не може да избегне срещата очи в очи с разлагащата се отсечена глава на нещастната учителка.

— Намерете го! — просъска той. — Намерете това съкровище! Правете каквото искате, само го намерете! В противен случай вие, жена ви, дъщеря ви, родителите ви в Техеран, сестра ви и нейното семейство…

Не довърши.

Беше абсолютно сигурен, че професорът е схванал посланието.