Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (27)

26

Джед Симънс бавно идваше в съзнание. Устата му беше пресъхнала, а главата го болеше така, сякаш страдаше от силен махмурлук. Но гледката, която постепенно се разкри пред очите му, разби илюзиите му, че това състояние е вследствие на нещо приятно. Намираше се на предната седалка в някакъв джип, който се носеше през непозната територия — огромни, облети в слънце планини, простиращи се до хоризонта. Дясната му ръка беше прикована с белезници за дръжката на вратата. Гласът на мъжа зад волана го върна окончателно в кошмара, в който живееше вече дни наред.

— Най-после се събуди! — подхвърли весело похитителят му. — В чантата в краката ти има бутилка вода и няколко шоколада. Хапни си.

Симънс бе твърде уморен и вбесен, за да се противи на предложението. От времето, прекарано в йорданската пустиня, знаеше колко е важно да не се обезводнява. Приведе се със свободната си ръка и усети, че около кръста му има нещо. Погледна надолу и се опипа. Да, под ризата му наистина имаше нещо.

Тъкмо се канеше да я издърпа, когато похитителят му го предупреди:

— Колкото по-малко я пипаш, толкова по-добре.

Ръката му замръзна във въздуха. Обърна се към него.

— Какво е… това?

— Може би е по-добре сам да погледнеш.

Археологът не издържа и дръпна нагоре ризата си.

Около кръста му беше увит колан, широк около пет сантиметра, изработен от груба, бляскава материя. В следващия миг зърна катарамата, свързваща две медни жички, които стърчаха над нея.

В душата му се надигна грозно предчувствие.

— Какво е това? — повтори той и по челото му изби пот.

— Дребна бомбичка. Нищо особено. Малко „Семтекс“ и детонатор. С дистанционно управление. — Извади телефона си, показа му го и го върна обратно в джоба си. — Но е достатъчна, за да пробие в корема ти дупка с големината на юмрук. Ако избухне, надали ще те убие веднага. Ще живееш може би минута, а може би и повече и ще зърнеш с очите си кратера, който бомбата ще издълбае. Не мисля, че гледката е приятна. Не ти я препоръчвам.

Симънс затвори очи и се опита да си поеме дъх, но установи, че дишането му е затруднено.

— Защо? — простена той.

— За мотивация. Ще се наложи да поразгледаме някои забележителности, затова реших да се подсигуря, че няма да направиш някоя глупост. Надявам се, че перспективата да видиш как червата ти се влачат по земята, е достатъчен аргумент, за да се държиш така, както ти кажа. Обикновено се получава. — Погледна към археолога, проверявайки реакцията му, и допълни: — А, да. И не се опитвай да разкопчаваш катарамата. Заключена е.

Симънс се отпусна безпомощно на седалката. От време на време покрай тях минаваше по някоя кола, но в противоположната посока. Почти пустият път беше тесен и неравен.

— Къде отиваме? — обади се накрая той, макар да знаеше, че въпросът му е безсмислен.

— В планината. Чистият въздух ще ти се отрази добре — отговори шофьорът с иронична усмивка. — Изглеждаш ми малко бледичък.

В съзнанието му като че ли проблесна нещо.

— Разбрал си къде е манастирът?

— Горе-долу — бе лаконичният отговор.

Водачът вече ги очакваше на уговореното място, което не се оказа чак толкова трудно за откриване благодарение на джипиес системата. Беше избрал маршрут, който увеличи пътуването с един час, но пък заобикаляше Кайсери и навлизаше в планината от запад. А самата планина се оказа впечатляваща гледка. Подобно на Килиманджаро и останалите угаснали вулкани, тя представляваше самостоятелен скален конус, издигащ се сред равнината. И макар че беше лято и температурите се движеха около тридесет и пет градуса, върхът на Ерджиясдаъ беше покрит със сняг.

Захед спря на малка бензиностанция в покрайнините на градчето Кара Коюнлу, където ги очакваше техният водач Сюлейман Топрак. Очуканият му джип „Тойота“ подсказваше, че по-често се движи сред планинските поляни, отколкото по асфалтирани пътища.

Иранецът спря зад тойотата, обърна се към задната седалка, взе оттам пистолет и го пъхна в джоба на сакото си, без да се крие от Симънс. После погледна към пленника си, поклати предупредително пръст и напомни:

— Следвай сценария! Не забравяй, че залогът е два човешки живота — твоят и неговият! — И излезе от колата.

— Сюлейман Топрак, но може да ме наричате Съли — представи се водачът с огромна усмивка и превзет американски акцент.

— Али Шарафи — на свой ред се усмихна Захед и незабележимо огледа периметъра. Не забеляза нищо необичайно. — Благодаря ви, че се отзовахте толкова бързо. — Беше го избрал сред още няколко местни водачи, които рекламираха услугите си по интернет.

— Радвам се, че се обадихте. Работата ми изглежда интересна.

— А това е моят колега Тед Чайкин — посочи Захед към Симънс. Нарочно бе избрал имена, които пленникът му нямаше как да забрави, но въпреки това изпита перверзна наслада, като наблюдаваше реакцията на археолога.

— Здравейте! — отново цъфна в усмивка водачът. — Надявам се, че сте пътували добре.

— Без проблеми. Само дето Тед имаше малко стомашни проблеми. Наложи се на няколко пъти да спираме — изрече Захед с престорено съчувствие. — Обикновено е доста по-приказлив.

— Е, случва се — махна с ръка младият турчин. — Една чашка ракия и си готов! Имам цяла бутилка в колата, но нека първо намерим вашия манастир. Казахте, че може би ще разполагате с повече информация?

Захед извади от джоба си бележник. В него бе записал онова, което отец Алексий, великият архимандрит на библиотеката в Патриаршията, бе открил и му бе превел, преди той да изстреля куршум в главата му.

— Не сме се отказали да търсим и други насоки, но в момента единственото, с което разполагаме, е дневникът на епископа на Антиохия, който описва своето посещение в този манастир през XIII век.

— Страхотно! Секундичка! — извика водачът, приведе се към жабката на колата, измъкна оттам една карта и я разтвори върху предния капак. — Ние сме тук, а това е планината — обясни той на новите си клиенти.

— Та ето какво знаем. Епископът разказва как е поел на север от Сис, който по онова време е бил столица на арменското царство Киликия — заговори Захед с лекотата на човек, който цял живот се е занимавал с история. — А както вероятно знаете, Сис е старото име на Казан.

— А, да, Казан! Тук е! — И го посочи на картата. — На стотина километра на юг.

— Епископът е посетил крепостта Баберон, след което е навлязъл в територията на селджукските турци през Киликийските порти.

— Това ще рече проходът Гюлюк, ето го — посочи Съли. — Единственият по-лесен начин за преминаване на планинската верига Тавър.

— Пише, че е тръгнал на североизток, към планината Аргей. Цитирам: „Насочихме се към планината, минахме покрай овощни градини, надвиснали с ябълки, дюли и орехи, покрай тучни пасища, пълни с овце и кози, а след това поехме по стръмна пътека през малка тополова горичка. Минахме и покрай великолепен водопад, преди да достигнем до най-богобоязливия от всички манастири — «Свети Василий»“.

Водачът се замисли, очевидно прехвърляше в ума си всички познати картини, отговарящи на това описание.

— Ако е идвал от Баберон, вероятно е тръгнал по този път, който е търговски маршрут от хилядолетия. — Посочи го на картата. — А от тази страна на планината се сещам за три или четири големи водопада, за които споменава и той. Същото важи и за горичките — в този район има няколко. — Обърна се и ги изгледа разочаровано. — Само това ли имате?

— Епископът описва и залеза на далечния хоризонт, което ни подсказва, че е бил някъде тук, по западните склонове на планината. Има и още нещо, което е зърнал по пътя — поясни Захед. — Някакъв камък от чашата божия, на който били изобразени кръстът и знаците на Нимрод.

— Знакът на Нимрод ли? — погледна го неразбиращо водачът.

— Във форма на диамант — обясни Захед. — А Нимрод е от Стария завет. Правнукът на Ной, първият цар след Големия потоп.

Лицето на Съли светна.

— Голям камък с кръстове по него? От Ноевия ковчег?

— Знаете ли го? — изгледа го Захед.

По лицето на Съли се разля самодоволна усмивка.

— Хайде да открием този ваш манастир! — Той сгъна картата и отвори вратата на джипа. — Следвайте ме! Донякъде ще стигнем и с колите!

— Добре, вие водете — кимна Захед.

След броени минути двата мощни джипа вече катереха планината.