Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (49)

48

Дробовете му пламнаха. Може би въздухът бе само на пет-шест замаха пред него. Може би щеше да успее, ако се успокои. Мисълта за евентуалното удавяне изпълни тялото му с адреналин. И той продължи напред. А после нещо го дръпна назад — кабелът беше свършил. Той го развърза бързо и го пусна. Ръката му се вдигна нагоре с надежда — отново нищо. Колкото и да не искаше, започна да се поддава на отчаянието. Нуждата да си поеме въздух беше по-силна от него. Продължи да гребе като обезумял.

И накрая го усети с върха на пръстите си. Хладният въздух, галещ мократа му кожа. Пръстите му се намираха във въздух, а не във вода. Сякаш електрически ток разтърси тялото му.

Той постави крака на дъното на канала, направи още няколко крачки напред и вдигна глава. Вече не му пукаше дали ще се удари в скала, или не. Просто се надигна.

И въздухът го заля. Отворът не беше голям, не повече от двадесетина сантиметра. Но напълно достатъчен. Вдиша дълбоко. Кислородът сякаш му даде криле.

В продължение на няколко секунди не помръдна. Просто остави сърцето си да се успокои, дробовете си — да се изпълнят с въздух, а напрежението — да изтече от тялото му. Когато дойде на себе си, направи още няколко крачки, опипвайки тавана на канала. Бавно, но сигурно той се вдигаше. И в този момент, сякаш за да го поздрави за издържания садистичен тест, от края на канала го заля светлина.

Издигането в шахтата беше най-трудната част от изпитанието. Издигна се с помощта на кирката. Подгизналите му от вода дрехи правеха всяка следваща крачка нагоре десеторно по-непосилна. След няколко неуспешни опита най-сетне успя да забие кирката в твърда почва и да се изкатери.

Озова се в проход, почти същия като онзи, в който бе оставил Тес. Напипа кабела на стената и го проследи първо в едната посока, а после и в другата, докато накрая не откри стъпала, отвеждащи нагоре.

Върна се назад и изтръгна кабела от стената, за да маркира мястото. След това тръгна нагоре, минавайки през поредния лабиринт от тунели и пещери. По пътя си разбиваше всяка електрическа крушка — подобно на трохи, които щяха да му помогнат да намери пътя. А след това светлината се появи, първоначално като блед ореол, а после все по-силна и ярка.

Излезе в каньон, който не познаваше. Наоколо цареше пустота. Пейзажът беше доста сходен на онзи, който ги бе отвел в подземния град — същите конусовидни образувания, същите заоблени хълмове. Но определено бе друг. С помощта на кирката Райли издълба огромно „Х“ край входа на скалното жилище, от което се бе появил, а след това, уверявайки се, че е запомнил всеки свой завой и оставяйки знаци на всеки няколко крачки, тръгна бавно напред.

Безцелното му лутане беше прекъснато от самотно муле, завързано за забита в земята пръчка. Към объркването му се добави и дрезгавото боботене на глас, издържал десетилетия наред злоупотреби с никотин.

— Здрасти, друже! — изрече някой на турски. Райли спря, но не забеляза никого.

— Тук съм!

Райли проследи идващия отгоре глас и зърна старец, седнал на паянтов дървен стол пред отвора на поредната стая, издълбана в скалата. Мъжът му махаше. На масичка до него бяха поставени няколко кутийки безалкохолни напитки, а на газовия котлон къкреше чайник.

Старецът го дари с беззъба усмивка, посочи към кутийките на масата и рече:

— Няма ли да си вземеш, господине?

Райли се загледа в него.

Искаше да се увери, че човекът наистина е там, а не е илюзия, сътворена от объркания му мозък.

Изминаха още три часа, докато се върне обратно при Тес. Беше довел сина на стареца и двамата му внуци, както и достатъчно дълго въже и няколко фенерчета.

Не успя да им обясни къде точно я беше оставил. Знаеше, че най-сигурният начин да стигнат до нея, е по знаците. Сега, когато вече не беше сам, пътят не му се стори чак толкова труден. Най-предизвикателната част беше плуването под вода. Разрешението бе намерено с обърната надолу кофа, която, колкото и да не беше за вярване, свърши работа. Освен това Райли беше взел със себе си единственото друго нещо, на което Тес щеше да се зарадва повече, отколкото на лицето му — найлонова чанта, която беше достатъчно голяма, за да се увие няколко пъти и да запази кодексите и документа на Хозий от водата. Усмивката й, когато видя чантата, му подсказа, че е бил прав.

Това бяха добрите новини.

Лошите се потвърдиха в мига, в който се върнаха при входа на подземната цитадела, откъдето първоначално бяха влезли.

Абдулкерим беше мъртъв. А от иранеца нямаше и следа.