Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (22)

21

— После! — извика Райли. — Сега те моля да се обадиш на Ертугрюл! Кажи му, че карам покрай морето с един пикап, синя „Киа“, а целта ни е в бял седан, точно пред мен, и се движим на… — Огледа се, за да види къде е слънцето. — Мисля, че се движим на юг, покрай брега!

Както и можеше да се очаква, тонът на Апаро автоматично се промени, сякаш някой хипнотизатор бе щракнал пред очите му.

— Каква цел? Бомбаджията ли?

— Да! — изрева Райли. — Просто се обади, разбра ли?

— Чакай малко! Набирам го на другата линия! Какво кара онзи мръсник?

— Не успях да огледам колата. Но при скоростта, с която кара, няма да бъде трудно да се забележи.

— Ясно. Почакай!

Райли натисна бутона на високоговорителя и остави телефона на седалката до себе си, профучавайки с умопомрачителна скорост покрай почти непомръдващата колона коли на противоположното платно. По едно време забеляза белия седан. Завиваше наляво, за да подмине едно такси миниван. Накрая успя, обаче вече бе изостанал значително и можеше лесно да бъде настигнат. Райли включи фаровете, натисна клаксона и се спусна напред към седана, който вече разпозна — беше форд.

Стисна здраво волана. Недалече от тях се показа първият от двата моста, свързващи Златния рог. „Мондеото“ беше забавено допълнително от поредната рампа, така че не след дълго Райли вече дишаше във врата на иранеца по моста „Ататюрк“. Мостът беше тесен, с по едно платно в двете посоки и тротоари покрай перилата. Там трафикът беше още по-голям, което забави още повече белия форд, а това позволи на Райли да се залепи директно за задницата му, докато бомбаджията лавираше покрай нещастните турски шофьори.

— Сега съм точно зад него, движим се по някакъв мост! — изрева, като се обърна по посока на телефона си. — От другата страна виждам някаква кула, прилича на замък!

— Ясно! — изрече Апаро. — Ертугрюл вече предава информацията на някакво местно ченге, което е с него!

„Всичко се развива твърде бързо! — помисли си Райли.

— Няма да има време да се намесят. Ще се наложи да се оправям сам!“

— Вдясно от теб е кулата „Галата“! — изкрещя по едно време Апаро, задъхан не по-малко от партньора си. — Засекли са те! Дръж се!

Райли скочи върху газта и удари задната броня на белия форд. Той се дръпна напред. Райли отново натисна газта и се приготви за следващия удар.

Мансур Захед почти виждаше настървението в очите на агент Райли. Последва нова сочна псувня, когато забеляза, че синята кола изяжда разстоянието между тях. Захед направи светкавична маневра и се промуши между две по-бавни коли, за да избегне следващия удар.

Райли изостана, забавен от колите пред себе си и принуден да си гледа лентата.

„Този американец е като обсебен! Няма да е лесно с него! Но няма да го позволя!“

Захед си даваше сметка, че в мига, в който мостът свърши, сигурно пак ще попаднат на задръстване. Затова се налагаше да измисли нещо веднага, ако искаше да се измъкне от тази упорита хрътка зад себе си.

Натисна бясно клаксона, подмина с нахалство няколко коли, като накара една от тях да се качи на тесния тротоар, и пред него се появи претъпкан с хора стар автобус. Озари го велика идея.

Спусна се напред, докато почти се изравни с автобуса, а после започна да върти волана на форда наляво-надясно, изтиквайки автобуса към перилата на моста. По прозорците накацаха уплашени човешки лица. От покрива започна да пада багаж. Захед изви волана така, че да продължи да избутва автобуса към перилата, докато накрая не се случи онова, което бе решил да направи — автобусът се качи на тротоара, разби тънките метални перила и се понесе към водата отдолу.

Захед погледна в огледалото.

И за свое огромно удоволствие видя, че Райли прави точно онова, което иранецът се надяваше той да направи.

Колата пред него закова спирачки. Райли стори същото.

Колите зад тях последваха примера им. Забеляза, че напред вече имаше достатъчно място, за да продължи, но знаеше, че не може да го направи. Не и когато толкова много хора всеки момент щяха да срещнат ненавременна смърт.

Налагаше се да им помогне.

Изстреля се от колата и се втурна към зейналата в перилата на моста дупка. Погледна за миг напред и забеляза задницата на белия форд. Представи си самодоволната усмивка на иранеца. „Мръсен кучи син!“ — помисли си Райли и гневът му даде нови сили. Около него започнаха да се събират шофьорите на другите коли и да сочат надолу.

Старият автобус вече почти не се виждаше — единствено задната част на покрива му стърчеше като миниатюрен айсберг. Райли огледа повърхността, но не забеляза хора, които да плуват. Като че ли прозорците на автобуса бяха запечатани, а вратите — с хидравлично управление. Очевидно единственият изход бе през люка на покрива, който, както изглеждаше, беше заял. Значи хората вътре бяха в капан. И никой не правеше нищо, за да им помогне.

Огледа сащисаните лица около себе си — всички бърбореха нещо и гледаха към водата.

„А, не! Никаква смърт повече! Не и заради мен! — каза си той. — Все ще мога да помогна с нещо!“

Изхлузи си обувките, съблече си якето и скочи.

Във водата около него се носеха всевъзможни кашони и чанти, блокиращи пътя му, но все пак успя да стигне навреме до покрива на автобуса и да се хване за перилата, точно преди той да изчезне окончателно във водата.

Застина за миг, изчаквайки успокоението на водата. През задното стъкло на автобуса го гледаха ужасените лица на пътниците. Опитваха се да натиснат лоста за евакуация, но той също беше заял. Без да се пуска от перилата на покрива, Райли извади пистолета си и го размаха пред прозореца, за да даде знак на хората да се дръпнат. Обаче те не помръдваха. Не че това го спря.

Постави пистолета до самото стъкло на задния прозорец и произведе пет последователни изстрела в посока към покрива. Водата погълна звука от изстрелите. Куршумите отслабиха стъклото достатъчно, за да му дадат възможност да го доразбие с дръжката на пистолета. Мощната вълна въздух, която изригна от автобуса, едва не го отнесе.

Приклещените вътре пътници започнаха да изплуват нагоре, хващайки се за протегнатите ръце на Райли, издигайки се към спасителния въздух. Той остана във водата до тогава, докато можа, но все пак успя да изпрати и последния пътник на повърхността. Но щастието, че всички хора бяха спасени, не успя да компенсира докрай разочарованието, което разяждаше душата му.