Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (55)

53

Кония, Турция

Първите бледи звезди вече изпращаха залязващото слънце, когато таксито остави Райли и Тес в сърцето на едно от най-древните селища на планетата.

Всеки камък в този град беше пропит с история. Легендата го определяше като първото селище, появило се след Всемирния потоп, а археологическите доказателства показваха, че мястото е било населено още от неолитни времена, преди повече от десет хиляди години. Разказваше се още, че свети Павел е идвал тук най-малко три пъти, за да проповядва. През XIII век е провъзгласен за столица на Селджукския султанат — по същото време, когато е бил дом на Руми и неговото братство от дервиши. Оттогава насам Кония бе започнала да запада, но пък притежаваше втората по посещаемост туристическа атракция на Турция — мавзолеят на Руми, „Зелената гробница“, духовен център на суфизма.

Именно оттук Тес беше решила да започне разследването си.

Знаеше, че няма да е лесно. Суфизмът продължаваше да е забранен в Турция. Затова нямаше нито ложи, нито старейшини, към които би могла да се обърне. Или поне не официално. Сбирките им се провеждаха в пълна тайна, далече от нежелани погледи. Заплахата от затвор висеше като дамоклев меч над провинилите се.

Суфизмът е обявен извън закона през 1925 година, малко след като бащата на съвременна Турция — Кемал Ататюрк, основава своята република от пепелта на раздираната от ислямски фанатизъм Османска империя. За да демонстрира на Запада колко цивилизована ще стане страната му, той налага изцяло граждански закони и порядки и издига непробиваема стена между държавата и религията. Така суфистите, чиито ложи разпростират влиянието си до най-високите нива на османското общество и правителство, са забранени. Единственото открито проявление на суфизма, доживяло до наши дни, остават фолклорните танцови изпълнения на сема — въртящата се молитвена церемония на последователите на Руми, превърнала се по ирония на съдбата в една от главните туристически емблеми на Турция.

И то след като по случайно стечение на обстоятелствата тя бива неохотно разрешена в средата на 50-те години — след като любопитната съпруга на някакъв американски дипломат поискала да види танца. В крайна сметка мистичното учение се оказва забранено както от фундаменталистките режими в страни като Саудитска Арабия и Афганистан, защото е еретично либерално, така и от прогресивните турци, само че по противоположната причина.

От морето строги бради и плътно завързани забрадки навсякъде около тях стана ясно, че Кония е изключително набожно и консервативно място. Както и място на контрастите — не по-малко на брой бяха и западняците с лятно облекло. Тес и Райли заеха местата си в потока на поклонниците от всички краища на света, насочили се към гробницата на Руми. Минаха под арката на портала и се озоваха в сърцето на мавзолея.

Тес зърна масичка с брошури на различни езици и си взе една на английски, след което започна обиколката си. По едно време кимна сякаш на себе си, но жестът й не убегна на Райли.

— Какво има? — попита той.

— Творчеството на Руми. Чуй това: „Потърсих Бога сред християните, на кръста, но не го открих там. Влязох и в древните езически храмове — там също не забелязах присъствието му. Отидох в планинските пещери, а после и още по-далеч, но Бог не видях. След това се насочих към Каабата, средището на млади и стари — Бог не беше и там. Накрая се вгледах в собственото си сърце и Го зърнах — той беше там.“

— Смел човек! — отбеляза с възхищение Райли. — Чудя се как не са му отрязали главата.

— Всъщност султанът на селджукските турци дори го е поканил лично да се засели тук. Той не е имал проблеми с идеите на Руми, нито с християните в Кападокия. Знаеш ли, колкото повече размишлявам, толкова повече прилики откривам между суфистите и тамплиерите. За тях религията би трябвало да обединява хората, а не да ги разделя.

— Суфистите поне не са горени на клада! — изтъкна очевидното Райли.

— Обяснението е елементарно — не са имали крал, който да е ламтял за златото им — поясни Тес.

Прекрачиха друг праг, който ги отведе до гробницата на самия Учител. Обширното пространство около тях беше зашеметяващо с позлатените си калиграфски стенописи и калейдоскопа от арабески. Точно в центъра се намираше и самият гроб — висок и импозантен, покрит с бродирана в злато драперия и огромен тюрбан в средата.

Двамата се отдръпнаха, наблюдавайки просълзените поклонници, които докосваха с благоговение драперията или тихо рецитираха поеми. Обстановката напомняше по-скоро за преклонение пред гроба на велик поет, отколкото на религиозен водач. Именно от това се опасяваше Тес. Тук като че ли нямаше нищо, което да й помогне, за да открие тайнствената фамилия майстори на платове. Трябваше да поразпита, но не знаеше към кого да се обърне.

Излязоха от мавзолея и тръгнаха по широк булевард, който ги отведе в сърцето на стария град. Дюкяните, кафенетата и ресторантите бъкаха от туристи. В градинките наоколо играеха деца. Градът излъчваше спокойствие и умиротворение.

— Може би трябва да потърсим в архивите на общината — подхвърли Тес, докато крачеше замислено.

— Може пък в жълтите им страници да си имат и раздел за майстори на дрехи! — допълни Райли.

Тес го изгледа смръщено. Не беше в настроение за шеги.

— Защо бе? Говоря сериозно! — усмихна се той. — Но имаме голям проблем — езиковата бариера!

— Единствените дервиши наоколо са онези, които изпълняват ритуалния танц с въртенето — рече тя. — А те непрекъснато контактуват с чужденци. Нищо чудно сред тях да намерим човек, който ни разбира, и да го убедим да ни представи на някой старейшина суфи.

— Окей — кимна Райли. — Да ги попитаме! — И посочи към отсрещната страна на улицата.

Тес се обърна. На табелата пишеше: „Икониум турс“, а отдолу, с по-малки букви — „Туристическа агенция“.

— Добре, още тази вечер ще ви вкарам да гледате сема! — провикна се възторжено собственикът на агенцията, червендалест мъж в началото на петдесетте на име Левант. — Шоуто много ще ви хареса, гарантирам ви! Значи обичате поезията на Руми, да?

— Много — кимна сконфузено Тес. — Но това дали ще бъде истинска молитвена церемония, или… туристическа атракция?

Левант я изгледа едва ли не обидено:

— Всяка сема е истинска молитвена церемония!

— Никога не съм си помисляла обратното! — усмихна му се обезоръжаващо Тес. — Просто… аз съм археолог и се опитвам да разбера нещо, което открих. Една стара книга. В нея се говори за майстор на платове, живял много отдавна, преди няколко века. — Измъкна от джоба си намачкан лист хартия и започна да изрежда думите за майстор на дрехи, които й бе продиктувал таксиметровият шофьор: — „Казаз“ или „безаз“, или „дерзи“, или „чукаджъ“! — Та значи, търся някакъв майстор на драперии или дрехи, който е бил дервиш тук, в Кония. Може би от по-висок ранг, старейшина. Знам, че по този въпрос не е препоръчително да се говори на глас, но дали не познавате човек, който е наясно с историята на местните дервишки общности?

Левант автоматично застана нащрек и ги изгледа подозрително.

— Вижте, не съм тук по официална задача — побърза да го успокои Тес. — Това е нещо, което засяга лично мен. Опитвам се да разбера нещо за една стара книга, която открих — това е!

Туристическият агент потри бавно лицето си, а после и оплешивяващото си теме. Загледа се изпитателно в Райли, който си придаде максимално невинен вид — просто си стоеше и се усмихваше като пълен наивник. След това Левант върна погледа си върху Тес, помисли и накрая, очевидно взел решение, се приведе напред и със заговорнически тон изрече:

— Тази вечер мога да ви заведа на един частен дикр, церемония по припомнянето. В съвсем ограничен кръг. Нали ме разбирате? Неофициално.

И задържа погледа на Тес, за да се увери, че е схванала намека. Тя кимна:

— И смятате, че там може да има някой, който ще ми помогне?

Левант само сви рамене. Но в погледа му прочете, че работата е сериозна.

Старейшината не успя да им помогне с нищо.

Самата церемония се проведе в голяма стара къща и беше зашеметяваща. Дервишите — мъже и жени, се въртяха под звуците на любимия инструмент на Руми — тръстиковата свирка, и барабана. Седнал отстрани, учителят им акомпанираше, като повтаряше непрекъснато името на Бога — частта, която бе официално забранена в тази страна. Обаче никаква полиция не нахлу в къщата и никой не беше арестуван. Очевидно времената бяха започнали да се променят.

А после, въпреки желанието си и преводаческите усилия на внука си, старейшината не можа да им каже нищо особено. Не знаел за никакви майстори на платове, които да са били бележити дервиши. Тес и Райли му благодариха и си тръгнаха към хотела.

— Не трябваше да се поддавам на еуфорията — промърмори унило Тес. — В Кония има множество ложи, а тогава са били още повече. Шансовете да попаднем на подходящата… не бяха големи, нали? — Въздъхна. — Очевидно няма да е толкова лесно.

— Не можем да останем тук повече — каза Райли. — Знаеш, че в Ню Йорк ме чакат.

— Все пак едва пристигнахме! Трябва да посетя повече церемонии, да говоря с повече старейшини. — Погледна го. — Трябва да го направя, Шон! Близо сме! Усещам го! Не мога точно сега да си тръгна. Ти върви, щом искаш. Но аз ще остана.

— А, не! — поклати глава агентът. — Твърде опасно е! За нищо на света няма да те оставя тук сама!

Лицето на Тес помръкна. Опасенията на Райли бяха основателни.

Той я прегърна през раменете и изрече:

— Какво ще кажеш да се прибираме в хотела? Чувствам се като пребито куче!

Стигнаха до пазара, където ги упътиха. Поеха по закрития тунел на чаршията, където дори и в този късен час търговията кипеше. Плодовете и зеленчуците се редуваха с всевъзможни подправки. Но на ресторантчето за дюнер кебап и ментови млечни напитки не можаха да устоят.

— Не можеш ли да останеш още един-два дена?

— Надали — изсумтя Райли. — Нямаш представа колко обяснения трябва да давам само за Рим! За другото да не говорим.

— Да, Рим — въздъхна Тес. Имаше чувството, че беше преди цяла вечност.

— Нашите хора дори не знаят, че сме тук. Трябва да се обадя, за да разбера кога ще ни вземат и дали ще могат да ни вземат директно оттук. Освен това трябва да бъда на бюрото си, да координирам разузнавателната информация и да се уверя, че всички постове са нащрек, за да не изпуснем иранеца и следващия път, когато се появи. — Прегърна я, придърпа я към себе си и допълни: — Виж какво, това не означава, че трябва да се откажеш. Нали вече имаш контакт и тук — онзи туристически агент. Ще му се обаждаш от Ню Йорк. Остави го да ти свърши полевата работа. А ние ще му платим — изглежда ми добър човек. И когато попадне на нещо, ще долетим. Става ли?

Тес не отговори. Гледаше към нещо зад него. Райли се обърна и видя, че тя съзерцава втренчено някакъв магазин за килими. Плешив червендалест мъж тъкмо внасяше в магазина табла от тротоара. Като че ли се готвеше да приключва работния си ден.

— Да не би случайно да ти се е приискало да пазаруваш? — изуми се Райли. — На фона на всичко, което преживяхме?

Тес го погледна презрително и посочи табелата над магазина: „Късметлийски килими“, а отдолу: „Занаятчийска работилница“.

Райли я изгледа слисано.

Тес отново посочи с пръст, сякаш искаше да му каже: „Загледай се по-внимателно!“

И той го направи. И после го видя. Беше с малки букви, в долната част. До телефонния номер. Едно име. Вероятно името на собственика: Хакан Казазоглу.

Казаз-оглу.

Първата дума вече му беше позната от указанията на таксиджията. Но тя някак си не се връзваше с онова, което виждаше пред очите си. Това не беше шивашка работилница.

— Но това е магазин за килими! — възкликна той. — И какво означава „оглу“?

— Често срещано окончание за турските фамилии — отговори Тес. — Означава „син на“ или „потомък на“.

И се запъти към магазина.