Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (5)

4

Архивите на Инквизицията

— С колко време разполагаме? — попита иранският историк, докато хвърляше поредния кодекс с кожена подвързия в краката си.

— Това не е точна наука. Би могъл да се събуди всеки момент.

Шарафи кимна нервно. Челото му блестеше от пот.

— Остава още един рафт — промърмори той, измъкна поредния свитък с документи и надникна в тях.

— Трябва да е някъде тук, нали?

— Така каза Джед Симънс. Беше абсолютно сигурен.

Фондът на тамплиерите заемаше цели три рафта, което не беше изненадващо. Тук се съхраняваха документите от най-големия политически и религиозен скандал на онова време. Всевъзможни папски комисии и цяла армия от инквизитори бяха оглеждали всички подробности, свързани с ордена — от издаването на първите заповеди за арест през есента на 1307 година до окончателното му разпускане през 1312 и изгарянето на Великия магистър на клада през 1314-а.

Самият архив на тамплиерите беше изгубен — последното място, за което се знаеше със сигурност, че е бил, бе остров Кипър, където е откаран след падането на Акра през 1291 година. Но в процеса на разследването Ватиканът състави свой собствен архив. В него се съдържаха докладите на фанатични инквизитори, преписи от разпитите и признанията, свидетелски показания, списъци на имуществото и текстове, конфискувани от храмовете на тамплиерите из цяла Европа. Всичко беше тук — един изчерпателен полицейски разказ за безславния край на славните Христови воини.

Който като че ли продължаваше да крие още тайни.

— Това е!

Райли пристъпи напред.

Шарафи държеше обемен и тежък том с размерите на огромен фотоалбум. Кориците му бяха съдрани и изпод оръфаните им краища се подаваха резбованите дървени основи.

Историкът го беше отворил на първа страница, на която пишеше: Регистър на тамплиерите.

— Това е! — отново повтори професорът, разгръщайки внимателно страниците.

— Сигурен ли си? Втори шанс няма да имаме!

— Симънс не го е виждал с очите си, но книгата изглежда точно така, както я описа той. В това поне съм сигурен!

— Окей. Тогава да се махаме оттук!

От другия край на редицата рафтове се дочу стон. Главният архивар на Ватикана идваше на себе си. Като се оглеждаше във всички посоки за бдителните очи на камери, които не бе забелязал на влизане, Райли се втурна напред и стигна до префекта тъкмо в мига, в който се изправяше. Бесконди се подпря на най-близкия рафт. Райли се приведе към лицето му.

— Какво… какво стана? — погледна го с помътнели очи отецът.

— И аз не знам. Внезапно припаднахте. Тъкмо се канехме да извикаме лекар.

Франческо Бесконди изглеждаше тотално объркан. Явно се опитваше да си припомни ситуацията. Райли знаеше, че в първите двайсетина минути няма да си спомня нищо. Но после щеше да си спомни.

— Не мърдайте! — изрече спокойно той. — Ще извикаме помощ.

Главният архивар кимна.

Райли направи знак с глава на Шарафи, че трябва да се измъкват, като многозначително погледна към дебелия кодекс, който историкът държеше. Иранецът пъхна книгата под мишницата на другата си ръка, далеч от погледа на префекта, заобиколи го и тръгна след Райли.

Стигнаха до вратата.

След няколко болезнени минути най-сетне се намираха в чакалнята. Охранителят беше прав и се чудеше защо монсеньорът не е с тях.

— Монсеньор Бесконди припадна — съобщи му Райли, сочейки към архива. — Моля ви да извикате лекар.

Охранителят извади радиостанцията си и им направи знак да изчакат.

Но те нямаха време за чакане.

— Има нужда от лекар, не разбирате ли?! Веднага! — повиши глас Райли, като продължаваше да сочи към архива, за да накара охранителя да се раздвижи.

Той се колебаеше. От една страна, не можеше да остави посетителите без надзор, от друга — беше длъжен да се погрижи за префекта.

Монсеньор Бесконди като че ли започваше да си спомня полека-лека случилото се. Обърна се към рафтовете вдясно от себе си. И веднага забеляза нахвърляните кодекси и кутии на пода.

Ужасен, той се изправи на крака и се насочи към двойната прозрачна врата на архива, за да види как агент Райли и иранският професор ожесточено спореха с охраната. Изтощеният от опиата архивар натисна бутона за отваряне на вратата и отчаяно заудря по вътрешната врата, докато чакаше външната да се отвори. Виковете му за помощ отекваха от бронираното стъкло и се стопяваха във въздуха около него.

Реакцията на охранителя беше светкавична. Едната му ръка се насочи към кобура, за да извади пистолета, а другата вдигна радиостанцията, за да извика подкрепления. Райли знаеше, че трябва да го спре, ако иска той и Шарафи да се измъкнат оттук. Охранителят се оказа за части от секундата по-бавен от агента на ФБР. Райли се хвърли върху него, изби пистолета му, който се плъзна към другия край на помещението, а след него полетя и радиостанцията. Гвардеецът насочи юмрук към главата на противника си, но Райли се приведе и го контрира със собствения си ъперкът. Гвардеецът се отпусна безсилно и се стовари върху металната повърхност на бюрото.

Райли грабна Шарафи за ръкава и извика:

— Да бягаме!

Двамата се втурнаха към стълбите.