Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (17)

16

Това после настъпи след около два часа. Не се бяха виждали четири месеца. Всъщност изобщо не знаеха дали някога ще се видят, предвид не особено приятелските обстоятелства, при които се бяха разделили. Сега те отново бяха в леглото, но този път по халати. Нагъваха вечерята, която им беше донесена от румсървиса — ориз и телешко с лимон.

Райли се загледа в изгладнялата Тес. Въпреки безумието на последните двадесет и четири часа, за него беше напълно естествено да бъде с нея. Отново. Присъствието й му припомни колко много му липсваше. И докато тя поглъщаше храната си с настървението на човек, който поема живота на големи глътки, той не можеше да повярва, че й е позволил да си тръгне от живота му.

И въпреки това го бе сторил, макар че от днешна гледна точка причините за раздялата им му се струваха ако не тривиални, то най-малкото изтълкувани погрешно.

Още тогава трябваше да каже нещо. Да сложи край на бавната ерозия на отношенията им, на разочарованията и на усещането за неадекватност. На болката. Но тогава като че ли нямаше лесно решение. Бяха решили да заживеят заедно. Тя вече имаше дъщеря от бившия си съпруг, но той искаше да бъде не само доведен баща на Ким, но и самият той баща. А както с все повече жени в средата на тридесетте, тази работа не се бе оказа така проста.

Тестовете бяха показали, че не неговото тяло е виновно. Причината като че ли се коренеше в противозачатъчните, с които се бе тъпкала Тес години наред.

И така, между двамата се настани неизказана меланхолия, когато неговото желание стана и нейно. Последвалото лечение имаше неприятни странични ефекти и лека-полека разрушаваше връзката им. Всеки неуспешен опит им се струваше като развод. И накрая Тес си даде сметка, че трябва да се махне. Емоционалната болка и усещането, че го е предала, й дойдоха в повече. А той не положи усилия, за да я спре, въпреки че навремето и той се чувстваше изцеден и празен като нея.

Да, трябваше да каже нещо. И сега си обеща, че никога повече няма да й позволи да напусне живота му, макар да знаеше, че това решение не е само негово.

Тя като че ли усети погледа му и се обърна.

— Ще го ядеш ли това?

Той поклати глава, засмя се и й подаде чинията си. Тя грабна последното парче телешко и го налапа на един дъх. След като я изчака да сдъвче хапката си, той попита:

— Какво стана току-що?

— С кое?

— С нас. Тук. Отново се занимаваме с откачалници и тамплиери.

— Сигурно такава е орисията ни — ухили се тя между две хапки.

— Не, сериозно говоря!

Тес сви рамене, изгледа го с присвити очи и отбеляза:

— Все още има много неща за тях, които не знаем. Защо според теб отидох при Джед? Точно това се опитвах да ти обясня… преди да замина. Те заслужават да бъдат приети по-сериозно. Десетилетия наред бяха забранена зона за академични проучвания и само подхранваха всевъзможни фантазии и теории на конспирацията. Но ние с теб знаем, че не е така! Всичко, което доскоро се смяташе за митове и измислици, се оказа самата истина!

— Това го казваш ти — възрази Райли. — Така и не разбрахме дали документите от „Фалкън Темпъл“ бяха истински, или обикновени фалшификати.

— И все пак… те бяха там, нали?

Това поне беше истина и потвърждаваше теорията й за ордена.

— Добре де, но щом като вече цялата ти работа и книгите ти са за тамплиерите, това означава ли, че ще се озоваваш на предните линии всеки път, когато някой откачалник реши, че е напипал следата към някоя от техните тайни?

— Този тип не беше погнал мен — напомни му Тес. — Аз случайно се оказах там.

— Този път! — изтъкна Райли.

— Добре де — измърка тя, припълзя до него и го дари с влажна целувка, — но ако отново се случи, нали обещаваш, че пак ще ме спасиш?

Той се отдръпна от нея и тъжно отбеляза:

— Да уточним — само ако бъдеш похитена от някой убиец психопат, тогава и само тогава молбата ти да ти предоставя малко „свободно пространство“ — изобрази във въздуха кавички — и да не се мяркам често пред очите ти, за да ти дам време „да обмислиш нещата“ — нови кавички, — ще бъде в сила. Окей. Това ме устройва.

Тес се смръщи при тези думи, които я върнаха обратно към неудобната реалност.

— Не може ли… просто да се наслаждаваме на момента и да не мислим за това? Поне сега?

— Разбира се — кимна той и този път наистина реши да не задълбава повече в проблема, а и да смени тактиката: — Кажи ми нещо за онези сандъци. Кардиналът нямаше желание да ми даде прям отговор за евентуалното им съдържание. А вие със Симънс сигурно сте го обсъждали.

— Да, идеи имаме, по-скоро предположения.

— Слушам!

— „Ръкописите на дявола, сътворени със собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада.“ Звучи доста страшничко, не мислиш ли? И не е от нещата, с които обикновено свързваме тамплиерите.

— Но ти си на друго мнение, нали?

— Може би — сви рамене тя. — В случая най-същественото е да схванем обстановката, историческия контекст. Събитията, за които се разказва в дневника, Конрад и монасите… всичко това е станало през 1310 година. Това са три години след масовите арести на тамплиерите. Начинът, по който е станало, причината, поради която е станало — тези неща биха могли да обяснят донякъде съдържанието на текстовете.

Тес се изправи, подпря се на възглавниците и лицето й се озари така, както винаги ставаше, когато е напипала нещо интересно.

— Окей. Ето ти и контекста. Краят на XIII, началото на XIV век. Западна Европа преживява трудни времена. След няколко столетия топло време климатът претърпява коренен обрат — настъпват големи студове и невиждана влага. Посевите загиват. Плъзват болести. Това е началото на така наречената „Малка ледена епоха“, която, колкото и да не е за вярване, трае допреди сто и петдесет години. Някъде към 1315 година в продължение на близо три години дъждовете почти не спират. Настъпва глад. Обикновените хора са на ръба на издръжливостта си. На всичко отгоре съвсем наскоро са изгубили и Светите земи. Папата им е казал, че кръстоносците са благословени от Бога, но те се провалят. Губят Йерусалим, после и Акра.

Имай предвид, че преди това Църквата десетилетия наред се е старала да подготвя хората за новото хилядолетие. Свещениците ги заплашват, че ако не приемат християнството и не се предадат доброволно на властта на Църквата, ще се лишат от вечен живот. Поради това периодът се характеризира с прилив на религиозен плам. Ала когато в крайна сметка нищо не се случва, когато новото хилядолетие идва и си отива, без да настъпи Второ пришествие, Църквата си дава сметка, че веднага трябва да намери нещо, с което да отвлече вниманието на хората — да си намери извинение. И решава да освободи Светите земи от мюсюлманите, които вече са ги превзели. Папата пуска лъжата, че кръстоносните походи са отдавна очаквани от техния Господ Бог, че те са венеца на мирозданието, началото на нова победоносна епоха за християнството.

Църквата отива дотам, че променя радикално позицията си — от проповядването на мир, хармония и любов между хората към тотална война срещу враговете. Папата твърди: „Господ ще ви прости всички предишни прегрешения, ако отидете в Светите земи и посечете езичниците!“ Но когато и този ход се проваля, това се възприема като огромен удар срещу християнството. Хората започват да се плашат. Чудят се дали Бог не им се сърди за нещо, или може би тук са намесени някакви могъщи, зли сили, които подкопават божиите усилия. И ако вярно е второто, то тогава кои са проводниците на тези зли сили?

Тес си пое дълбоко дъх и продължи:

— И на фона на всичко това се мъти нещо друго. Хората от Западна Европа и по-специално хората с власт, тоест свещениците и монарсите, отново започват да гледат сериозно на опасността от вещерството и магията. Не са го правили векове наред. Тези техни тревоги са умрели заедно с края на паганизма. Съвсем доскоро магията и вещерството са били възприемани като бабешки суеверия. Но когато към края на XI век испанците прогонват маврите, откриват един нов свят от книги — древни и антични научни текстове, донесени от арабите и преведени от старогръцки на арабски, а оттам — на латински. Така Западът преоткрива своята античност, творбите на великите мислители и учени, които изцяло са били забравени — Платон, Хермес Трисмегист, Птолемей.

Запознава се наново с книги, посветени на философията и астрономията, на магически и религиозни обреди, на отвари и заклинания и още цял куп идеи, напълно нови за хората от онези столетия. И онова, което можещите да четат, са прочели, ги подплашило не на шега. Защото тези текстове разказвали за неща като устройството на Вселената, за движението на звездите, за начините, по които телата ни могат да бъдат лекувани, и въобще — как човекът може да поеме контрол над стихиите, които са около него.

Свещениците изпаднали в ужас, че някой може да им отнеме властта над простолюдието. И затова дамгосали ранната наука като магия. И тъй като тази наука подкопавала прокламираната концепция за „божията воля“, отците побързали да я бележат като „черна магия“, откъдето всичко, постигнато чрез нея, автоматично се определяло като демонопоклонничество!

При споменаването на тази дума Райли си спомни нещо от предишния си досег с историята на тамплиерите.

— Хей! — възкликна той. — Тамплиерите не бяха ли обвинявани в преклонение пред някакъв демон?

— Точно така — Бафомет. По този въпрос все още няма единно мнение. Учените не са съвсем наясно какво е довело до подобно обвинение. Но и тъкмо това имам предвид, като ти разказах тази предистория. За да разберем защо тамплиерите са били арестувани и обвинени в онези абсурдни неща, се налага да си изясним обстановката и нагласата на хората, на чийто фон всичко това се е случило.

— Значи, от една страна, имаме прост народ, страдащ от заблудата, че Бог му се сърди за нещо или че навсякъде около него бродят проводници на дявола, а от друга — свещеници и крале, убедени, че черната магия май наистина съществува, така ли?

— Разбрал си ме правилно. И на фона на тази напрегната обстановка се появяват онези арогантни, богати воини монаси, които са изгубили Светите земи и сега отново шестват из Европа, без ни най-малка капчица срам от поражението. Те все още разполагат с огромни имения и замъци и се хранят с мед и масло, докато всички останали гладуват. Така хората започват да си задават въпроси. Започват да се питат как е възможно на тях да им се разминава, а на останалите — не. И стига до ключовия въпрос — дали пък не притежават някаква зла сила, дали не са магьосници и демонопоклонници.

Истината е, че в основата на всички обвинения срещу тамплиерите стои неистовият страх от черната магия, насаден от елита сред простия народ. А самият главен обвинител — френският крал, има и предостатъчно други причини. Най-главните сред тях са алчността и завистта. Той им дължи пари, а вече е напълно разорен. Освен това е вбесен от арогантността и пълната липса на уважение, които те му демонстрират. Но преди всичко той искрено се възприема като най-големия християнин сред кралете, като защитник на вярата — особено след смъртта на съпругата му през 1307, същата година, когато издава заповедта за арест и когато се оттегля в религиозно самосъзерцание — състояние, от което така и не излиза.

Филип Хубави гледа на себе си като на човек, избран от Бога да извърши неговото свято дело на земята и да защити неговото стадо от ереста. Дори се надява, че ще успее да организира нов кръстоносен поход. Той не проумява как тамплиерите могат да бъдат толкова арогантни и пренебрежителни към божия избраник и обяснява поведението им с помощта на демонична сила.

— Ама те наистина ли са си вярвали? — засмя се Райли.

— Напълно! Оттук, щом тамплиерите са влезли в съдружие с дявола, щом притежават познание, което би могло да трансформира света — и по този начин да отнемат властта на онези, които в момента я притежават, значи трябва да бъдат сразени. Както знаеш, идеята изобщо не е нова. Знанието е сила още от незапомнени времена, а една от главните такива сили в историята са окултните оръжия. Редица мегаломани търсят този допълнителен арсенал, това тайно познание, което да им позволи да завладеят света. Хитлер например е бил вманиачен на тема окултизъм.

— Какво стана с онези сандъци?

— „Ръкописите на дявола, сътворени от собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада, чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят“ — напомни му Тес. — Какво е имало в онези текстове, та да подплаши толкова горките монаси? Възможно ли е в обвиненията срещу тамплиерите все пак да има грам истина?

— О, я стига! — погледна я неуверено Райли. — Това е просто метафора! — Спомни си за предишната си среща с кардинал Бруньоне преди три години и допълни: — Сещам се и за друг вид писания, които биха разтърсили крехкия душевен свят на един монах!

— Разбира се — кимна Тес. — Но сме длъжни да разгледаме всички опции. Ето ти един пример, който даде и Джед. Знаеш, че в Испания и Португалия е имало много тамплиери. Та някъде през XIII век си навлекли големи неприятности и били принудени да продадат повечето от имотите си в Кастилия. От всички територии, с които разполагали там, запазили само една — с незначителна дребна църквица в нея. Мястото въобще не било стратегическо. Земята не била чак толкова плодородна. Но това е единствената територия, която те решават да запазят за себе си. Онова, което не било непосредствено очевидно, е една особеност на тази църквица — нейното местоположение. Тя е изградена в самия център на Испания, на абсолютно равни разстояния от всичките й краища. И като казвам абсолютно, разбирай го точно така — с точност до метър.

— О, я стига! — подхвърли насмешливо Райли. — Как така на абсолютно равни разстояния? Как са могли да го изчислят преди седемстотин години? Даже и днес, чрез глобалните позициониращи системи…

— Точно в центъра е, Шон! — настоя Тес. — Джед провери с джипиес координатите! Наистина е така! А подобно местоположение притежава огромно окултно значение — контролът над центъра на определена територия ти дава магическа власт над нея! Тази географска точка притежава и други специфики, свързани с пътя на поклонниците до Сантяго и други тамплиерски твърдини. Съвпадение ли е това? Може би. Или може би тамплиерите действително са вярвали в тези врели-некипели?

Райли въздъхна дълбоко. Каквото и да беше това нещо, ясно беше едно — че онзи тип е готов да убива, за да го получи. И може би това наистина бе единственото, което му трябваше да знае.

— Извод — може да е всичко — заключи той.

— Аха! — кимна Тес, довършвайки последното парче телешко.

Той се усмихна, отнесе чиниите на масичката и се хвърли в леглото.

 

 

Звънът на телефона го изтръгна от съня. Изправи се на лакти. През цепнатините на щорите струеше ярка светлина. Трябваха му няколко секунди, докато осъзнае къде е. Погледна към часовника на нощното шкафче. Показваше малко след седем сутринта.

Тес се размърда, когато той вдигаше телефона.

Райли постави ръка на слушалката и прошепна:

— Обажда се Бесконди! Попаднали са на нещо. В регистъра.

— Вече? — светнаха очите й. — Конрад?