Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (30)

29

„Няма сигнал!“ Тези думи буквално възпламениха Джед Симънс. Няма сигнал. Значи няма детонатор. Няма и бомба. Сега или никога.

Похитителят му вече посягаше към раницата, където беше пистолетът му.

— Въоръжен е! — изкрещя той и се хвърли върху Захед.

Достигна го точно в мига, в който пистолетът се появи. Лявата му ръка се насочи към оръжието, за да го избие, а дясната се сви и лакътят му се заби право в лицето на противника му. Успя да отклони оръжието достатъчно, за да предотврати попадението на куршума му. Гърмежът оглуши падината и отекна в околните скали. Лакътят на Симънс отново се насочи към лицето на Захед, но той избегна удара, едновременно опитвайки се да събори пленника си. Двамата се вкопчиха един в друг и се претърколиха надолу.

Иранецът се блъсна в някакъв камък и отпусна захвата си на пистолета. Симънс тръсна ръката му и оръжието се плъзна по склона.

Сърцето на Симънс се сви, когато видя, че оръжието му се изплъзва. Озърна се объркано и забеляза слисаното изражение на Съли, който все още седеше на скалната тераса.

— Направи нещо! — изкрещя археологът. — Помогни ми…

В следващия миг гърдите му бяха разкъсани от неописуема болка. Захед стовари върху тях дланта на силната си ръка. Симънс падна назад. Имаше чувството, че някой е напълнил гърдите му с напалм и ги е запалил. С бързината на кобра иранецът се изправи на крака и впи пръсти във врата на пленника си. Симънс се замята наляво-надясно, размахвайки безпомощно ръце.

Захед стовари лицето му върху едрия камънак на пътеката и започна да избива лявото му око в ръба на един по-голям камък. Симънс си каза, че тази смърт вероятно е за предпочитане пред алтернативата да гледа собствените си черва. А после, през падналия мрак, нещо го повика — камък, близо до ръката му. Събра сетните си сили и го сграбчи. Камъкът удари Захед точно под ухото.

Симънс си пое дъх и изблъска иранеца от себе си.

Захед падна назад, но бързо отметна глава и опипа кръвта по устната си. Изведнъж очите му се отвориха и погледът му падна върху археолога. В тях се четеше неистова ярост, каквато Симънс никога досега не беше виждал. А после Захед започна да се изправя бавно на крака, сякаш беше обладан от зъл дух.

Симънс също скочи и се втурна напред. Нещо звънеше в главата му и му подсказваше, че не трябва да рискува още една схватка с този тип. Изкатери се по морените към Съли, който продължаваше да седи там като хипнотизиран.

— Какво правите… — заекна водачът, но не довърши.

— Дай ножа! — изхриптя Симънс и го изтръгна от ръката му.

Долови някакво движение. Обърна се.

Захед се катереше по кръглите камъни към тях с пистолет в ръка.

Копелето бе успяло да си го върне.

— Бягай! — изкрещя Симънс на водача им, сграбчи го за яката и го хвърли надолу по скалистия склон.

Главата на Захед продължаваше да бръмчи от удара, но той знаеше как да тушира болката, докато не довърши задачата си. Един пиклив археолог не можеше да обърква плановете му. Крайно време беше да го научи на малко уважение. Да му даде урок, който да помни до края на живота си.

Но първо трябваше да го хване.

Видя, че археологът бяга надолу по склона, опитвайки се да се задържи на крака по ронещите се камъни. Водачът беше плътно след него, но губеше време, тъй като непрекъснато се обръщаше назад, за да провери къде е той. За разлика от Симънс, турчинът не бе запознат с уменията му. Ситуацията го беше сварила напълно неподготвен и като че ли все още не беше наясно какво точно става. А това колебание бе напълно достатъчно, за да го забави.

Иранецът грабна раницата си, пъхна пистолета в нея, метна я на рамо и тръгна напред, подбирайки местата, на които стъпваше. В момента най-важното за него бе да не се спъне и да не изкълчи глезен, да диша равномерно и да съхрани енергията си.

Стигнаха широка, затревена скална издатина. Съли вече бе изостанал от Симънс с десетина метра. И когато се обърна за пореден път, Захед вече беше достатъчно близо, за да забележи страха в очите му.

Хвана го на един сипей. Сключи ръце около врата му и само с едно движение го прекърши. Главата на нещастния турчин клюмна и тялото му се отпусна безжизнено на земята. Пребърка джобовете му, намери телефона и го прибра.

После се огледа, зърна една купчина камъни наблизо, хвана трупа за глезените и го изтегли зад тях, където нямаше да може да бъде намерен лесно. Тъй като мисията му в Турция не беше приключена, предпочиташе да не оставя след себе си твърде много трупове.

След около час иранецът прецени, че е време да скочи върху жертвата си. Настигна го в началото на една падина. Симънс го забеляза и спря. Приведе се над колана с бомбата, отчаяно опитвайки се да го среже с ножчето на водача.

Захед спря на десетина метра зад него и го загледа, изтривайки потта от челото си. Симънс вдигна задъхано поглед към похитителя си и започна още по-яростно да търка колана. Не ставаше. Материята беше прекалено здрава.

— Не бих си правил труда — подвикна му Захед. — Не можеш да го срежеш.

Симънс го изгледа на кръв, строполи се на колене и продължи да търка още по-яростно. В очите му се четеше неистов страх.

— Освен това — Захед извади телефона си и го обърна към него, защото знаеше, че археологът е твърде далече, за да го види — вече имам сигнал! От теб зависи! Какво искаш — да живееш или да си стягаш багажа за оня свят?

Джед Симънс затвори очи и за момент не помръдна. Пусна ножчето и то изтрака, плъзгайки се надолу по сипея.

— Браво! Добро момче! — изрече ехидно Захед и се приближи.

Изправи се над него, замахна с опакото на ръката си и го удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че го запрати надолу след ножчето.