Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (52)

50

Никея, римската провинция Витиния, 325 г.

Имперският дворец бе потънал в тишина. Съборът беше приключил. Седмиците и месеците на разгорещени дебати най-сетне бяха завършили с неохотно съгласие и компромиси. Всички присъстващи бяха подписали приетите документи и сега се завръщаха по своите диоцези, на изток и на запад, на север и на юг, по всички кътчета на империята.

Константин беше доволен.

Облечен в бляскавата пурпурна мантия, извезана със злато и скъпоценни камъни, с която в първия ден на събора направи своето прочуто обръщение към насъбралия се клир с пълното съзнание за благоговението, което облеклото му ще предизвика у тях, той погледна през прозореца към заспалия град и се усмихна.

— Доволен съм, Хозий! — каза на госта си. — Извоювахме велика победа! Нямаше да се справя без теб.

Хозий, епископ на Кордоба, кимна благо от креслото си край запаленото огнище. Вече караше седмото десетилетие от живота си и напрежението от последните няколко месеца си казваше думата. Подобно на всички днес заемащи високи постове в йерархията на Църквата, и Хозий бе преживял преследванията на римските императори. Сбръчканата му кожа все още пазеше белезите от многобройните страдания. Но при Константин всичко се промени. Издигащият се бързо генерал беше приел християнската вяра, а когато укрепи властта си на трона, сложи край на потисничеството на християните. Репутацията на Хозий му извоюва покана в двора, където постепенно се превърна в главен богослов и духовен наставник на новия император.

Оттогава насам двамата бяха изминали дълъг път.

— Тези диспути — продължи Константин — Арий, Атанасий, Сабелий и всички останали, и техните дребни дрязги… Дали Христос бил божествено създание, или бил създаден? Дали Синът и Бащата били единосъщни? Дали Исус бил Син божи, или не? — Поклати глава, разгневен от докладите на съгледвачите. Не ги беше виждал със собствените си очи, но му казаха, че в арианските църкви Исус Христос е изобразен като мъж, който постепенно остарява — с бели коси и всичко останало. — Знаеш ли какъв е основният проблем? Тези хора разполагат с твърде много свободно време, ето това е! И нито за момент не си дават сметка, че въпросите им са твърде опасни! Ето затова трябваше да ги спрем! Преди да са разрушили всичко!

Константин познаваше всички тънкости на властта.

Вече беше сторил нещо велико — беше обединил империята. Преди възкачването му на трона Римската империя бе разделена на източна и западна част, всяка от които управлявана от отделен император. Предателствата и териториалните войни бяха станали ежедневие. А Константин сложи точка на всичко това. Взе властта чрез коварни политически маневри и поредица брилянтни военни кампании, като победи и двамата императори, и се обяви за единствен император на Изтока и Запада. Годината беше 324.

Но народът на неговата империя продължаваше да бъде разделен.

Освен между Изтока и Запада, той трябваше да изгради мостове и в религията — езичници срещу християни. И което беше още по-притеснително — християни срещу християни. Защото за наследството на проповедника, когото бяха започнали да наричат Исус Христос, имаше много и различни интерпретации, а споровете между отделните групи покръстени бяха започнали да прерастват в тежки схватки. Обвиненията в ерес се подхвърляха под път и над път. Случаите на хора, подложени на мъчения, зачестяваха. Особено злокобен бе примерът с Тома, епископа на Мараш. Отрязали му носа, ушите и устните, изболи му очите, изтръгнали му зъбите, отсекли му ръцете и краката.

Това трябваше да спре!

Тъкмо поради това Константин беше свикал епископите и старшите църковни служители от цялата империя, за да присъстват на първия официален събор на Църквата. Над триста прелати, придружени от още повече свещеници, дякони и презвитери, се бяха отзовали на неговото послание. Не дойде само епископът на Рим — папа Силвестър I. Изпрати като свои представители двама от най-висшите си легати.

Константин не се ядоса на отсъствието му. Имаше предостатъчно други проблеми — с далеч по-авторитарните епископи на Изтока. Затова нямаше нищо против лично да председателства събора, да размахва тежкия си жезъл, за да ги накара да седнат и да се укротят, а после и да водят спокойно дебатите си, докато постигнат съгласие.

По всички въпроси!

Константин осъзнаваше нарастващата популярност на християнската вяра. Неговата собствена майка бе станала ревностна християнка. Двадесет години преди това Диоклециан бе разпоредил всички църкви в империята да бъдат съборени, съкровищата им иззети, а свещените писания — изгорени. Тогава Диоклециан твърдеше, че действа по съвет на оракула на Аполон, но се провали. Константин прозря привлекателността на християнското послание за простия народ и стана свидетел на бързото му разпространение из цялата империя. И разбра, че ако се изрисува като велик защитник на тази вяра, а не като неин гонител като предшественика си, ще спечели хиляди последователи. А в далечните земи, които бе завладял, живееха всякакви варвари — от алемани до пикти и вестготи. Трябваше да намери начин да ги обедини.

Една религия, обща за всички народи. Това би постигнало автоматично тази главна политическа цел. И тази религия беше християнството.

Дори и той не беше имунизиран срещу влиянието й.

Спомни си за битката при моста Милвион преди повече от десетилетие, където армията му победи войските на неговия зет — император Максентий. В нощта преди решаващата битка той зърна в небето един знак, състоящ се от двете гръцки букви „хи“ и „ро“ — първите две букви от името на Христос. През същата нощ той сънува победата си и видя един мъж — може би самия Исус Христос, който му каза да влезе в бой и да победи в името на този знак. Накрая той заповяда този знак да бъде изрисуван на всички бойни знамена, а после бе благословен със зашеметяваща победа, която му осигури половината от империята, за която мечтаеше.

Оттогава насам този знак не бе престанал да му носи победи.

Константин познаваше тънкостите на властта, но освен това разбираше и тънкостите на хубавата легенда. Беше израснал сред видни религиозни мислители в Никомедия, Източната римска империя. Подобно на всички свои връстници, той също търсеше съветите на оракулите и вярваше в ползата от набожността. След онази съдбовна битка и по време на цялата си кампания Константин бе започнал да твърди, че божествена ръка му помага да постига победите си. Вдъхновен от древните писания, той бе започнал да гледа на себе си като на месия — цар воин, помазан от Бога, за да властва над хората и да ги поведе към златната ера на мира и благоденствието.

„В името на този знак побеждавай“ — спомни си надписа от знамената. Посланието обаче се оказа ефективно не само за победата над врага — то извоюва победа и над сърцата и умовете на простия народ. И в тази си роля то се оказа гениален ход.

— Длъжни сме да защитаваме тази вяра, Хозий! — рече сега той на епископа. — Трябва да я охраняваме, а предизвикателствата към нея да потушаваме още в самия им зародиш! Защото тази вяра наистина е плод на божественото вдъхновение! — Започна да крачи из стаята с блеснали очи и да жестикулира енергично. — Тя приема хора от всички прослойки! Новопокръстените нямат нужда да преобръщат живота си, за да станат част от нея. Не е необходимо да се кълнат във въздържание, да се притесняват за това, какво трябва и какво не трябва да ядат, или да се лишават от част от своята мъжественост, за да бъдат приети в лоното й. А организацията й, йерархията на клира, църквите, дисциплината — всичко това упражнява огромно въздействие върху паството и го държи изкъсо! Но най-важното в нея знаеш ли какво е, Хозий? — Обърна се към достопочтения си гост и се усмихна доволно. — Най-важното на християнството е посланието му! Добро и зло, Рай и Ад, вечен рай или вечно страдание! Възнаграждение в отвъдния живот, за да дадем надежда на онези, които нямат нищо в този, така че дори и да не си помислят да се бунтуват! Брилянтно! Грях и необходимост да се пазим от изкушението — всичко това, жигосано в ума на всяко дете още от самото му раждане! Гениално! — Разсмя се сърдечно. — Това послание е толкова брилянтно замислено и толкова брутално ефективно, че не може да бъде родено по друг начин, освен чрез божествена намеса! Така де, помисли само! Онези хора навън, християните… Предшествениците и съперниците ми са ги гонели и убивали точно така, както са убили и Исус преди триста години. Християните са били преследвани, унижавани, оковавани, оплювани, оставяни да изгният в тъмници, защото са отказвали да се преклонят пред нашите богове и да изпълняват ритуалите, които се изисквали от тях. Били са обвинявани за всичко на този свят — от глада до потопа, жените им са били изнасилвани, собствеността — конфискувана, и въпреки това те са продължавали да се държат за вярата си. Продължавали са да й служат. — Замълча, отправил поглед отвъд хоризонта. — А това е велика сила, Хозий! Огромна власт! И ако искаме да използваме максималния й потенциал, се налага да я пазим!

Испанският епископ прочисти гърлото си и изрече:

— Вие постигнахте много, Ваше Величество. Сложихте край на преследването на християните. Засипахте ги с подаръци и дарения, с данъчни облекчения. Дадохте им възможност да бъдат част от управляващата класа, да богатеят и благоденстват, да разпространяват посланието си.

— Така е — съгласи се императорът. — И това ще ни превърне в най-великата империя в историята на човечеството! Именно затова не мога да позволя това послание, това прекрасно видение, да бъде компрометирано. Този кротък бунтовник Исус е моят меч, който ми позволи да обединя империята и да властвам над народите й! И не мога да позволя нищо да застраши устоите й! Това би било пагубно за всички нас!

И докато прагматичният управник в него се тревожеше за диспутите в лоното на Църквата, суеверният човек у Константин се притесняваше, че схизмата в рамките на Църквата е дело на дявола. Че една разделена Църква не само ще обиди Бога, но и ще навлече целия му справедлив гняв. Затова Константин бе решил да сложи прът в намеренията на дявола. Възприемаше себе си като пряк потомък на първите евангелисти — мъж, чиято дадена от Бога мисия е да защитава християнството и да разпространява словото божие до най-далечните кътчета на империята, че и отвъд нея.

Гледаше на себе си като на тринадесетия апостол.

Който трябва да сложи край на вътрешните борби.

Именно с тази цел покани епископите от цялата империя да се съберат в Никея, където ги предупреди, че няма да напуснат имперския дворец, докато не разрешат споровете си и не постигнат съгласие.

Той искаше една приказка. Една догма. Без различия.

И след множество седмици на ожесточени дебати те най-сетне бяха постигнали консенсус. Бяха се съгласили.

Вече имаха своята приказка.

Хозий се загледа замислено в императора. А после колебливо изрече:

— Остава да решим още един въпрос, Ваше Величество.

— Да? — погледна го изненадано Константин.

— Книгите — напомни Хозий. — Какво ще заповядате да сторим с тях?

Константин се намръщи. Книгите… Ръкописите на дявола, които бяха причинили толкова много брожения и битки. Древни писания, евангелия и разсъждения от самата зора на вярата, поставящи всевъзможни въпроси.

Все нежелани въпроси!

— Споразумяхме се за една вяра — изрече бавно императорът. — Съгласихме се какви ще бъдат евангелията на истината оттук нататък. Затова не смятам да раздухваме проблема.

— Какво искате да кажете, Ваше Величество? Константин се замисли за миг и по гърба му пропълзя сянката на съмнението. Но накрая отсече:

— Изгори ги! — заповяда той на доверения си съветник.

Тези думи продължаваха да звънят в съзнанието на Хозий, докато наблюдаваше двамата си помощници как товарят каруцата в слабо осветената конюшня.

Той разбираше решението на императора. Това действително беше най-мъдрият ход. Текстовете наистина бяха опасни.

Хозий бе отлично запознат с дебатите, вихрещи се в лоното на вярата. Лично бе ставал свидетел на ожесточението, с което християнските течения защитаваха гледните си точки. Само през последната година императорът го бе изпращал два пъти в Антиохия, за да служи като посредник в теологичните спорове. И трудно би могъл да определи пътуванията си като приятни.

Ала и той имаше своите съмнения.

Да, вярата действително трябваше да бъде обединена под една догма. Да, една обединена вяра наистина щеше да донесе период на безпрецедентен мир и благоденствие.

Но на каква цена?

Хозий бе наясно, че щом веднъж Константин приключи с делото си, християнството ще наподобява много повече езическите вярвания, които се опитваше да прогони — особено митраизма и култа към Слънцето, отколкото еврейските си корени. По-голямата част от поданиците на императора бяха паганисти. И за да бъдат спечелени за каузата на християнството, преходът към новата вяра трябваше да стане плавно и неусетно. Никой не бе в състояние да накара хората да изоставят досегашните си ритуали и вярвания. Хозий знаеше, че дори и самият император все още хранеше известни съмнения в християнството и дълбоко в себе си нямаше желание да гневи боговете на своето минало.

Но той провиждаше и друга опасност, която вървеше по стъпките на случилото се в Никея. Даваше си сметка, че Църквата на практика дава благословията си на Константин да измести Исус Христос в ролята му на месия. Днес вече императорът, а не Христос беше изпратеният от Бога. Той беше царят воин с божественото вдъхновение, мъжът, който щеше да постигне с меча си онова, което Исус не бе успял със словото си. Константин беше пълната противоположност на кроткия и миролюбив Спасител, ала ето че въпреки това разполагаше с подкрепата на всички свещеници, дякони и епископи в огромната си империя.

Невероятно опасна ситуация.

От друга страна, ако Църквата се надяваше да оцелее, тя се нуждаеше от своя защитник.

Константин беше приел вярата, беше спрял преследванията и постепенно превръщаше християнството в новата официална религия на цялата империя. И щеше да доведе нова златна епоха. Като част от плана си вече превръщаше стария град Византион в своя нова столица, в своя нов Рим. Столица с широки прави улици, величави палати и грандиозни постройки. Сгради като например новата библиотека, където малка армия от калиграфи и библиотекари ще се заемат с преписването и прехвърлянето на всички древни текстове от оригиналните крехки папируси върху доста по-издръжливия пергамент, за да поддържат жив пламъка на познанието.

Но библиотеката щеше да пази живи и още няколко неща.

Неща, които Хозий считаше за необходимо да съхрани.

Видя как помощниците му вдигат и третия сандък в каруцата и как го покриват с платнище. Потрепери от напрежение. Скоро щяха да се отправят на път, охранявани от малък отряд, под прикритието на нощта.

Надяваше се предателството му никога да не бъде разкрито. А дори и да го разкрият, той бе готов да умре заради онова, което стори.

Не можеше да ги изгори. Ако ще и да застрашават църковната догма. И да поставят опасни въпроси. Те трябваше да бъдат запазени. Те бяха свещени.

И ако не сега, ако не през неговия живот или дори през живота на стотици негови потомци, все някога щеше да настъпи време, когато тези ръкописи щяха да бъдат прочетени. Време, когато те щяха да помогнат на човечеството да обогати познанията си за миналото.

Това щеше да бъде неговата свещена житейска мисия.