Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (1)

Пролог

Константинопол, юли 1203 г.

— Снишете се и пазете тишина! — прошепна побелелият мъж, докато помагаше на рицаря да се изтегли върху подвижния мост. — Крепостните валове гъмжат от стражи. Заради обсадата всички са нащрек!

Еверард от Тира стъпи на моста и обходи с поглед мрака около тях. Засега ни следа от заплаха. Кулите от двете страни бяха далече. Единствените светлини идваха от примигващите факли на нощната стража, която едва се виждаше в безлунната нощ. Пазителят беше подбрал много добре мястото, откъдето да проникнат в крепостта. Ако действаха бързо, щяха да влязат в нея, а после и да излязат незабелязано.

Дръпна въжето три пъти, за да даде сигнал на петимата рицари, които чакаха долу, скрити в сенките на външната укрепителна стена. Те се изкатериха по възлите на въжето, а последният го издърпа нагоре. Извадиха мечовете от ножниците си, стиснаха ги здраво и се плъзнаха един след друг по тясната площадка на крепостната стена, водени от Пазителя. Не след дълго въжето отново се спусна — този път от другата страна на вътрешната стена. Когато най-накрая се озоваха на твърда земя, тръгнаха след човека, когото никой от тях не познаваше. Така проникнаха в Константинопол — приказния град, в който никой от тях не бе стъпвал.

Традиционните им бели мантии с яркочервения кръст бяха заменени от черни туники, защото не беше препоръчително да натрапват истинската си самоличност, след като столицата на Византия се намираше под обсадата на папа Инокентий. В крайна сметка те също бяха кръстоносци. За патриарха на Константинопол тамплиерите бяха хора на папата, следователно — врагове.

Еверард не считаше византийците за свои врагове, пък и не беше тук по поръчение на папата. Точно обратното. „Християни срещу християни — помисли си той, докато се прокрадваха безшумно покрай затворената през нощта църква. — Няма ли край това безумие между двете Христови църкви?“

Мисията им дотук беше трудна и мъчителна. Бяха яздили дни без почивка. Умориха конете си до смърт. Вестта, която проводиха скритите в дълбините на византийската столица Пазители, беше неочаквана и налагаше да се действа бързо и неотложно. Градът Зара на далматинското крайбрежие бил нападнат и плячкосан от армията на папата, въпреки че беше не само християнски, но и католически. Сега обаче венецианската флота, прекарваща мародерите от Четвъртия кръстоносен поход, била отново на път. Следващата им цел бил Константинопол, а официалният претекст — да върнат низвергнатия и ослепен император и неговия син на трона. Като се знаеше, че византийската столица е православна, и имайки предвид клането от преди две десетилетия, настъплението на кръстоносците едва ли беше добра поличба.

И така, Еверард и неговите братя тамплиери бяха принудени да тръгнат незабавно от своето укрепление в Тортоса. Първоначално вървяха по крайбрежието, после завиха на запад, прекосявайки неспокойните територии на арменците и селджукските турци. А когато пред погледите им се разкриха първите постройки на Константинопол, се оказа, че флотата на кръстоносците — повече от двеста галери и товарни кораби за конете под командването на самия дож на Венеция, вече беше заела позиции в крайбрежните води на най-великия град.

Внезапно Пазителят пред тях спря и те се сляха със сенките, изчаквайки патрула от четирима войници да премине покрай тях. На следващата улица ги очакваше каруца. Юздите на коня държеше друг посребрен мъж. „Вторият от тримата“ — каза си Еверард и му кимна с благодарност. Не след дълго вече навлязоха в сърцето на Константинопол, наблюдавайки обществените сгради и църквите през пролука в платнището, което покриваше каруцата.

Никога досега не бе виждал подобно чудо.

Дори и пълният мрак не бе в състояние да скрие силуетите на величествените църкви и импозантните палати. Рим, Париж, Венеция — Еверард ги беше посетил преди години, докато придружаваше Великия магистър до Парижкия храм. Всички те обаче бледнееха пред Константинопол. А когато каруцата най-сетне достигна крайната си цел, гледката, която се разкри пред него, бе не по-малко зашеметяваща — грандиозна постройка с извисяващи се сякаш до небето коринтски колони, чиито фронтони се губеха в черната нощ.

Пред централното стълбище ги очакваше третият Пазител — най-старият от тях.

— Къде сме? — попита го Еверард.

— Пред имперската библиотека — отвърна старецът.

Еверард не успя да скрие изненадата си. Пазителят забеляза реакцията му и по лицето му пробягна усмивка.

— Когато искаш да скриеш нещо, най-добре го остави пред погледите на всички. А сега ме последвайте! Не разполагаме с много време!

Водени от светлината на факлата, те подминаха обширните скрипториуми, приютили почти цялото познание на древния свят — рафт след рафт, пълни с ръкописи и кодекси, включващи дори текстове, спасени от Александрийската библиотека. Спираловидна стълба ги отведе надолу, към поредния лабиринт от тесни проходи и един страничен и неосветен коридор с цяла редица тежки врати. Единият от домакините им се насочи към най-крайната врата, отключи я и ги покани да влязат.

Стаята се оказа огромен склад — по пода бяха подредени купища сандъци, а прашните рафтове бяха пълни с ръкописи. Макар и застоял, въздухът беше сух. Който и да беше архитектът, построил библиотеката, очевидно е бил наясно, че трябва да държи влагата далеч оттук, ако иска пергаментите и ръкописите да оцелеят. И те действително бяха оцелели — столетия наред.

Именно затова сега Еверард и хората му бяха тук.

— Новините не са добри — съобщи им най-възрастният от Пазителите. — Узурпаторът Алексий няма куража да се изправи срещу врага. Вчера излезе с част от армията, но вместо да я пусне срещу франките и венецианците, се върна в крепостта. Едвам успя да се вмъкне през портите от страх.

Старецът се обърна и ги поведе към другия край на склада — към втора врата, частично прикрита от претъпканите лавици.

— Франките говорят, че отново ще превземат Йерусалим, ала и вие, и аз знаем, че няма да стигнат толкова далече — продължи той, докато отключваше вратата. — Целта им вече не е Божи гроб. Единственото, което ги вълнува, е плячката. А папата мечтае да види как нашата империя се сгромолясва и как църквата ни се връща под владичеството на Рим. — Извърна се и с мрачно лице допълни: — Убеден съм, че войските му ще превземат Константинопол. Убеден съм също, че една от тайните им мисии е да пипнат това тук!

Бугна вратата и ги въведе. Във вътрешната стая имаше само три големи дървени сандъка.

Сърцето на Еверард заби лудешки. Той беше един от малцината, избрани от висшите ешелони на ордена, който знаеше какво богатство се крие в тях. Знаеше и какво се очаква от него от този момент нататък.

— Каруцата и конете са ваши. Ще ви помогне Теофил — продължи старецът, като погледна към най-младия от тримата Пазители, който ги вкара в крепостта. — Трябва обаче да побързаме. Ситуацията всеки момент може да се промени. Носят се слухове, че императорът се кани да бяга от града. Зората трябва да ви завари на път!

— Няма ли да дойдете и вие?

— Не, ще ви прикрием следите. Нека да оставим хората на папата с впечатлението, че онова, което търсят, все още е тук. Това е единственият начин да ви помогнем!

Еверард понечи да възрази, но усети, че е безполезно. Тримата Пазители открай време знаеха, че някой ден това ще се случи. Подготвяли са се цял живот за този момент, както и всяко поколение Пазители преди тях.

Когато потеглиха от имперската библиотека, първите лъчи на зората вече се прокрадваха зад крепостните стени. Пазителите бяха избрали за изход Портата на пролетта — един от по-невзрачните подстъпи към града. От двете й страни се възправяха кули, но там имаше и странична врата. Бяха се запътили именно към нея. Натоварената каруца вече трополеше, но пътят й внезапно беше препречен от трима пехотинци. Единият от тях вдигна ръка и подвикна:

— Кои сте вие?

Теофил, който държеше юздите, се изкашля притеснено и промърмори, че се налага да стигнат спешно до манастира Зудохос, който се намираше недалеч от крепостните стени. Седналият до него Еверард наблюдаваше изпод спуснатата си качулка как пехотинецът крачи към тях. Изчака го да се приближи достатъчно, след което се хвърли и заби камата си във врата му. В същия миг от каруцата изскочиха другите рицари и прерязаха гърлата на останалите двама стражи, преди да са успели да извикат.

— Вървете! — прошепна Еверард и трима от братята му се спуснаха да отворят вратата.

През това време той и двама от рицарите приклекнаха и огледаха кулите над тях за други стражи. Както се бяха разбрали предварително, той направи знак на Теофил да изчезва. Работата на стареца беше приключила и тази битка вече не беше негова.

Еверард усещаше, че всеки момент адът може да се изсипе върху тях — така и стана, когато от кулата над тях се появиха нови двама стражи, а братята му все още сваляха първата от гредите на вратата.

Рицарите се втурнаха към тях с извадени мечове и само с един замах свалиха стражите, но единият от тях се провикна и предупреди другарите си. Секунди по-късно крепостните стени бяха осветени от факли и фенери. Засвириха рогове за тревога.

Еверард хвърли поглед към вратата — братята му продължаваха да се борят с последната напречна греда. И веднага след това първият сноп стрели се заби до нозете му, както и до копитата на конете. Едното от животните се размина на косъм. Нямаха време за губене. Ако с конете се случеше нещо, бягството им пропадаше.

— По-бързо! — изрева той, постави светкавично стрела на арбалета си и я запрати към първия осветен стрелец горе на стената, който се мерна пред погледа му. Стражът полетя от другата страна на укреплението. После той и двамата му другари до него презаредиха мощните си лъкове и пак стреляха, за да държат стражите на максимално разстояние от себе си.

Най-сетне отвориха вратата.

— Да вървим! — изкомандва Еверард към хората си. Но докато те се качваха в каруцата, византийска стрела уцели рицаря до него в дясното рамо и се заби в гърдите му. Одо от Райдфорт — същински мъж канара, се стовари безсилно на земята и от устата му рукна кръв.

Еверард подвикна на останалите. Трима от тях извадиха арбалетите си и отново започнаха да стрелят, за да пазят гърба му, а останалите му помогнаха да се качи в каруцата. Еверард хукна напред и се метна на капрата. Само за миг се обърна назад, за да се сбогува с Теофил, но Пазителят не беше там, където го бе мярнал за последен път. Забеляза го на няколко крачки оттам. Лежеше на земята, а от врата му стърчеше стрела.

Каруцата вече беше извън портите на големия град, но пороят от стрели продължаваше да ги преследва. Докато завиваше към хълма на север, Еверард хвърли поглед към проблясващото под тях море и бойните галери, обсадили крепостните стени на Константинопол — с високо вдигнати знамена, в пълна бойна готовност.

„Каква лудост!“ — каза си с натежало сърце тамплиерът, докато оставяше зад гърба си величествената столица на Византия и невижданата катастрофа, която съвсем скоро щеше да се стовари над златните й кубета.

 

 

Обратният път се оказа значително по-бавен. Бяха прибрали отпочиналите си коне, но тромавата каруца и тежкият й товар не им позволяваха да се придвижват така, както им се искаше. Сега бе къде-къде по-трудно да избягват населените места, отколкото на идване, когато имаха възможността да яздят по всякакви тесни пътеки, където човешки крак не бе стъпвал. Най-лошото бе, че Одо продължаваше да губи кръв, а те не можеха да сторят нищо за него. А и вече не пътуваха инкогнито. Следваше ги конен отряд, но този път от войниците, намиращи се извън стените на Константинопол. И съвсем скоро щяха да ги настигнат.

И наистина — още преди залез-слънце на първия ден ги настигнаха.

Еверард бе изпратил напред двама разузнавачи, а след тях бе оставил още двама, за да ги предупредят навреме за евентуална заплаха. И сега бяха принудени да напуснат добре отъпкания път, на който най-вероятно щяха да ги търсят кръстоносците. И поеха на изток, към планините.

Тучните хълмове скоро отстъпиха пред стръмните и назъбени канари. Малкото пътеки, по които каруцата бе в състояние да премине, бяха тесни и рисковани — някои от тях бяха не по-широки от разстоянието между дървените колела, които пълзяха бавно по ръба на дълбоки пропасти. Внезапният порой, който се изсипа от небето, превърна тежката ситуация в прокълната. Но Еверард нямаше друг избор, освен да води хората си напред. Хапваха само онова, което можеха да си откъснат или убият. Нощем бяха принудени да остават на открито. Не можеха да се отпуснат, защото знаеха, че преследвачите им все още ги търсят.

След още няколко дена положението на Одо стана отчайващо. Бяха успели да измъкнат стрелата и да спрат кървенето, но раната бе инфектирана и рицарят изпадна в треска. Еверард си даваше сметка, че за да се доберат живи до своето укрепление, първо трябва да спрат някъде и да намерят начин да закрепят другаря си. Но след като разузнавачите ги уведомиха, че преследвачите им продължават да ги търсят, той разбра, че единственото, на което можеха да се надяват, бе някакво чудо.

И то ги споходи на шестия ден, когато неочаквано откриха малка, но добре изолирана отшелническа обител.

Нямаше да я забележат, ако не бяха двете врани, които кръжаха отгоре й и привлякоха погледа на един от разузнавачите. Скалата пред тях се оказа осеяна с издълбани стаички. В този си вид манастирът беше практически незабележим и перфектно скрит под заслона на скалата, надвиснала над него.

Рицарите приближиха дотам, докъдето позволяваше теренът, оставиха животните и каруцата и изминаха остатъка от пътя пеша.

Напредваха внимателно, с извадени мечове, макар да бяха сигурни, че в това негостоприемно кътче на планината няма жива душа. Но за тяхно огромно изумление бяха посрещнати от десетина монаси — съсухрени старци и по-млади послушници, които веднага ги разпознаха като събратя во Христа и им предложиха храна и подслон.

Манастирът беше малък, но добре запасен с провизии. Настаниха Одо върху сух нар, а горещата храна и напитката съживиха силите му. Еверард и хората му изнесоха трите сандъка нагоре и ги вкараха в малка стаичка без прозорци. Точно до нея беше скрипториумът, съхраняващ голяма колекция подвързани ръкописи. Петима писари работеха усърдно по масите — дотолкова бяха погълнати от работата си, че изобщо не вдигнаха глави, за да поздравят гостите.

Монасите, както се разбра, последователи на свети Василий Велики, бяха слисани от новините, които тамплиерите им съобщиха. Никой от тях не можеше да повярва, че армията на папата обсажда и плячкосва християнски градове. За тях дори и огромната църковна схизма не оправдаваше подобни деяния. Поради изолацията си нямаха представа, че и Йерусалим е изгубен, че в него вече властват мюсюлманите на Саладин, а Третият кръстоносен поход се е провалил. С всяка следваща новина главите им клюмваха все повече.

Докато разговаряха, Еверард упорито избягваше щекотливия въпрос — какво правят той и неговите събратя тамплиери в Константинопол и каква е ролята им в обсадата на великия град. Накрая игуменът на манастира, отец Филип, все пак го попита:

— Какво е онова, което носите в сандъците?

Еверард забеляза, че монасите ги разглеждат с любопитство. След известно колебание отвърна:

— Аз знам толкова, колкото и вие. Заръчано ми е да ги откарам от Константинопол в Антиохия.

Игуменът впи очи в неговите. След кратка, но неловка тишина той кимна в знак на уважение към мисията на гостите си и се изправи.

— Време е за вечернята, а след нея ще се оттеглим по килиите. Утре ще поговорим повече.

Нагостиха ги с хляб, сирене и горещ анасонов чай. После манастирът потъна в мълчание.

Събуди го ярката светлина на деня. Седна на нара си, но не се почувства отпочинал. Клепачите му тежаха, в гърлото му се усещаше неприятна сухота. Огледа се — двамата рицари, които деляха стаята с него, ги нямаше.

Опита се да стане, но установи, че едва се държи изправен. Със сетни сили потътри крака до вратата, до която бяха оставени голям буркан с вода и малка купичка. Надигна направо буркана и се почувства по-добре. Изтри уста с ръкава си и се запъти към магерницата.

В същия миг осъзна, че нещо не е наред.

Къде са останалите?

Подмина две килии и магерницата — бяха празни. Долови някакъв шум откъм скрипториума. Насочи се натам, но внезапно усети как тялото му започва да го предава, налегнато от необичайна слабост. Докато минаваше покрай стаичката, в която бяха оставили сандъците, реши да провери съмненията си. Онова, което видя, потвърди злокобните му предчувствия.

Сандъците зееха широко отворени.

Монасите вече знаеха какво има в тях.

Насочи се към скрипториума. Гледката, която се разкри пред замъгления му поглед, го накара да замръзне на място.

Братята му лежаха на пода в странни, неестествени пози, с лица, разкривени от ледената маска на смъртта. Не виждаше нито кръв, нито признаци за насилие. Сякаш животът внезапно е бил изсмукан от тях. Монасите се бяха подредили зад тях в зловещ полукръг и безизразно го съзерцаваха.

Краката на Еверард се разтресоха и той разбра, че снощи са били упоени. Сигурно с анасоновия чай. А сетне, на сутринта — водата. В нея са сложили отрова. Първите болезнени спазми разкъсаха стомаха му. Преви се на две. Имаше чувството, че вътрешностите му горят.

— Какво сторихте? — прошепна той.

Отец Филип се приближи към него и изрече бавно:

— Изпълнихме волята божия.