Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (61)

59

Родос, Гърция

Колесникът на самолета се отлепи от пистата и „Чесната“ се издигна в ясното синьо небе. Последните дни бяха изключително напрегнати за Бени Щийл — вече едва издържаше да се върти около машината си на международното летище „Диагорас“ на остров Родос, но нямаше друг вариант, тъй като всеки момент очакваше сигнала на Захед. Когато обаждането най-сетне пристигна в малките часове на нощта, пилотът беше дълбоко заспал. След разговора отново заспа за няколко часа, за да поеме сега с първите лъчи на зората.

Пое курс на югозапад, към друг, по-малък остров — Касос, официалното му направление. Той беше в противоположната посока на онази, към която всъщност се беше запътил, но беше най-подходящ за заблуда, тъй като летището там беше малко и без контролна кула. А ако не искаше да събуди нечии подозрения, той беше длъжен да следва стриктно летателните процедури. Откриването на пробойни в процедурите беше станало втора природа за Щийл. Той отлично знаеше какво прави, може би най-добре от всички в този бранш.

Достигна определената височина за по-малко от минута и отново се свърза с кулата в Родос. Беше инструктиран да превключи на честотата на приемащата контролна кула. Направи го, получи разрешение да остане на четиристотин и петдесет метра за целия път до Касос, а после отново да превключи, този път на честотата на Атина. Той изпълни нареждането. Но заедно с това направи и още нещо — изключи транспондера си. Без него кодът на транспондера на самолета му, неговата височина и регистрационен номер нямаше да се появят на радара на кулата. Самолетът щеше да си остане само като анонимна примигваща точка.

Продължи още малко преструвките, остана на обявения курс още една минута, след което внимателно слезе на височина сто и петдесет метра. Свърза се пак с кулата, но не получи никакъв отговор. Което го накара да се усмихне. Знаеше, че не могат да го чуят. Вече беше излязъл от обхвата на радиочестотите им. Което означаваше, че е и извън честотата на радарите им.

Сега вече можеше да поеме накъдето си искаше, напълно необезпокояван.

Зави наляво, пое на юг и мина над югозападния край на Родос. Продължи в това направление още десетина километра, вече над открито море. А после направи рязък завой и насочи самолета на североизток, към истинската си крайна цел — отдалечено място на около петстотин километра оттук, в сърцето на Турция.

На тази височина видимостта беше изключително лоша. Лекият вятър и високото атмосферно налягане бяха породили тънка мъгла, която се носеше над водата. Заради нея Щийл не виждаше контурите на остров Родос, което всъщност беше много добре. Означаваше, че и него никой не го вижда. Превключи на радара за времето, който освен това щеше да му покаже евентуални морски съдове пред него. Така щеше да разполага с достатъчно време да ги заобиколи и да продължи тайния си полет.

Знаеше, че при тази малка височина ще стигне дотам за малко повече от час. За престой на земята не беше планирал повече от няколко минути, което означаваше, че общото му пътуване щеше да обхване два часа и половина. Което беше перфектно за пътешествие до малък остров без контролна кула. Нямаше да липсва на никого.

Погледна часовника си, а после извади сателитния телефон и се обади на Захед. Уведоми го за местоположението си, а после се отпусна назад и се загледа в панорамата на турското крайбрежие, която се откриваше от кабината му. Ако всичко вървеше добре, до края на деня се надяваше да се освободи от компанията на иранеца. След това щеше да се насочи директно към вилата си в Малта, да се излегне на шезлонга със студена бира в ръка и да обмисли как да похарчи поредната солидна порция лесни пари.

Мансур Захед чакаше в края на соленото езеро и наблюдаваше как слънцето се откъсва от далечния край на кристалночистата водна повърхност.

След няколко часа тя щеше да изглежда като безкрайна бяла повърхност под яркосиньото небе. Точно сега обаче слънцето я беше обагрило в бронзово сияние. „Поредният шантав пейзаж“ — каза си той. Напоследък се бе нагледал на достатъчно шантави пейзажи. Целият този прокълнат регион изглеждаше така, сякаш бе пренесен от друга планета. Успокояваше го мисълта, че съвсем скоро ще се върне отново у дома. Където щеше да бъде възхваляван, че е постигнал невъзможното.

Че е донесъл такъв невероятен трофей.

Утрото бе доста хладно, но не тази беше причината, поради която Захед потреперваше. Тази нощ бе изгубил твърде много кръв и дори силните болкоуспокояващи не успяха да му помогнат. Знаеше, че се нуждае от спешна медицинска помощ. Ръката му ставаше все по-зле. Беше наясно, че има вероятност да я изгуби, а в най-добрия случай тя вече нямаше да може да му служи така, както досега. Но засега медицинската помощ щеше да почака. Най-важното бе да се измъкне по-скоро оттук. Американката успя да му се изплъзне. Сигурно вече бе алармирала турските власти и те са тръгнали по петите му.

Телефонът му иззвъня. Захед го вдигна и се обърна в противоположната посока, към хоризонта. Не след дълго забеляза миниатюрната точица в небето, носеща се ниско и бързо към него. Съобщи на Щийл, че всичко е чисто, после даде знак на хората си. Двигателите на двата джипа, паркирани един след друг, се събудиха. После се включиха фаровете им — две ясно различими светлини в червено и жълто на фона на идеално равния меден фон.

Захед видя как самолетът застава успоредно на оста, очертана от двата джипа, и огледа импровизираната писта пред тях. Изглеждаше идеална — суха и твърда, без нито една гънка. Няколко секунди по-късно тихото жужене на „Чесната“ проряза тишината. В началото бе наистина жужене, което обаче скоро се превърна в оглушителен рев. Самолетът се спусна ниско над паркираните коли, коремът му буквално докосна покривите на двата джипа, след което се приземи безупречно.

Товаренето не отне много време. Двигателите все още работеха, когато кашоните с кодексите бяха натоварени на борда и подредени зад двете задни седалки. След това дойде ред на човешкия товар.

Шон Райли.

Изнесоха го до самолета и го хвърлиха зад една преграда в самия край на машината. Все още в безсъзнание. Но жив. Точно както го искаше иранецът.

Не повече от четири минути след като колесникът бе докоснал земята, „Чесната“ отново беше във въздуха. А час и единадесет минути по-късно беше обратно на летище „Диагорас“. Но там не прекара повече от двадесет минути. Служителят, който се доближи до самолета, беше същият, с когото Щийл си бе имал работа, когато за първи път се приземи в Родос. Затова не си направи труда да го проверява повторно. Захед изчака формалностите, скрит зад преградата. Бени Щийл попълни всички формуляри, получи разрешение за излитане и пак се издигна.

До иранското въздушно пространство оставаха по-малко от три часа.