Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (13)

12

Константинопол, май 1310 г.

— Петстотин хиперперона? Но… това е нечувано! — изломоти френският епископ.

Конрад от Триполи въобще не се трогна. Издържа погледа на стария свещеник с безразличието на човек, минавал през цялата тази процедура стотици пъти, и сви рамене.

— Отче, не смятам, че си струва да се пазарим за няколко златни монети, когато става въпрос за нещо толкова свято!

Седяха на дискретна масичка, скътана в сумрака на една пивница в квартал Галата — генуезката колония на Златния рог. Конрад се знаеше със собственика на пивницата и често извършваше сделките си тук. Кръчмарят му осигуряваше спокойствието, от което се нуждаеше, и пазеше гърба му, когато се стигнеше до препирни. Не че Конрад се нуждаеше от нечия помощ. Беше видял предостатъчно битки, беше пролял предостатъчно кръв, но предпочиташе да държи тази част от своето минало изцяло за себе си.

Позлатената кутия седеше в средата на масата, украсена с флорални мотиви по стените и огромен кръст на капака. Вътрешността й беше покрита с избеляло кадифе, което изглеждаше така, сякаш бе произведено преди векове. Когато Конрад запозна за първи път висшия духовник с мощехранителницата, костите, които тя съхраняваше, бяха увити във велен, носещ печата на Александрийския патриарх. Сега лежаха върху мекото кадифе и старинният им жълтеникав цвят изпъкваше ярко на фона на бургундското червено.

Тънките пръсти на епископа потрепериха, когато се протегнаха, за да докоснат отново костите.

— Наистина свято! Кракът на свети Филип! — въздъхна духовникът с благоговейно блеснали очи. — Петият апостол! — Пръстите му леко прорязаха въздуха, за да направи знака на кръста.

— Продължил е да проповядва до самия си край, макар да е бил разпънат на кръст с главата надолу! — допълни Конрад. — Същински мъченик!

— Но как се сдобихте с тях? — попита епископът.

— Е, хайде, отче! Не сме в изповедалнята, нали? — усмихна се Конрад, приведе се към клиента си и съзаклятнически изрече: — В този град има стотици крипти! Под параклиса на Светата Дева от Фарос, в стените на Главния дворец, в църквата Памакаристос… Ако човек знае къде да търси, ще намери всякакви! Най-свещените от тях, скрити далече от ръцете на грабителите, опустошили града, сега очакват да бъдат извадени на бял свят и да възвърнат предишната си слава! Както всеки наоколо ще ви каже, познавам тези места като дланта си! Но сега трябва да знам — искате ли ги, или не, отче? Защото и други чакат… А и за да се добера до най-великото от всички земни съкровища, аз все пак се нуждая от средства, за да продължа работата си!

— И какво ще да е това велико съкровище? — ококори се алчно епископът.

Конрад се приведе още по-близо до него и прошепна:

— Плащаницата!

Епископът възкликна:

— Плащаницата от Едеса?

— Същата! И мисля, че вече съм много близо до нея!

Ръцете на духовника се разтрепериха.

— Ако някога я откриете, аз бих бил особено щастлив да я купя за нашата катедрала!

Конрад наклони нехайно глава:

— Както и редица мои клиенти. Но не съм много сигурен дали трябва да се разделя с нея. Все пак върху нея е отпечатан образът на нашия Господ Бог Исус Христос!

Устните на стария свещеник вече трепереха. Сбръчканите му пръсти се сплетоха умоляващо.

— Моля ви! Обещайте ми, че ще я дадете на мен! Само ме уведомете, когато се сдобиете с нея! Ще платя пребогато!

— Хайде първо да приключим с тази сделка. А за останалото можем да поговорим после, когато му дойде времето!

Епископът го огледа внимателно и се усмихна. Между тънките му устни се показаха изгнили и изпочупени зъби, които си бяха лика-прилика с костите, които купуваше. Споразумяха се за следващата си среща, когато щеше да стане размяната, след което старецът се изправи и напусна пивницата.

Конрад се усмихна самодоволно, прибра костите и се провикна да му донесат гарафа бира. Загледа се в главната зала, пълна с търговци, аристократи, обикновени люде и проститутки, напиващи се рамо до рамо, смеещи се, подхвърлящи си весели закачки на простонароден италиански — местния говор на Галата.

Каква промяна от аскетизма на предишния му живот като воин монах от Ордена на бедните войници на Христа и Храма на Соломон — тамплиерите.

Усмихна се. Този град се оказа добро място за живеене. Беше го приел и му бе позволил да си създаде нов живот, което не беше лесна работа. Не и след премеждията и нещастията, сполетели него и братята му, не и след като всички те бяха превърнати в преследвани зверове. Но сега нещата бяха потръгнали. С всяка следваща поръчка репутацията му растеше. А най-голяма наслада му доставяше, че трупа богатството си на гърба на онези, които причиниха кончината на неговия орден. Обираше здраво пасмината, заради която в крайна сметка се бе озовал в Константинопол.

Проблемите му започнаха преди близо две десетилетия с падането на Акра през 1291 година — в битката, при която Конрад и неговите братя тамплиери изгубиха последната християнска твърдина в Светите земи и която доведе до масовите арести през 1307 година, ръководени от френския крал и папата, които унищожиха и разграбиха богатствата на ордена. Стотина години по-рано Царицата на всички градове също бе изживяла своя черен миг — през 1204 година, когато армията на папата след близо едногодишна обсада я подложи на поголовна сеч. Улиците на Константинопол потънаха в кръв до глезените. Пожарите изтриха от лицето на земята една трета от сградите. А онова, което оцеля от огнената паст, бе ограбено и изтърбушено. След невиждания погром всеки, който можеше да си го позволи, напусна града. Някогашният световен търговски център и дом на божия представител на земята — императора, Новият Рим, беше превърнат в развалини.

Но завоевателите му не се бяха радвали на успешно владичество. Първият император на Латинската империя — Балдуин, беше заловен от българския цар Калоян по-малко от година след като се бе възкачил на престола. Българите го бяха захвърлили в една пропаст, където, както твърдеше легендата, живял още три дена. Не по-добра бе и съдбата на приемниците му, успели да задържат столицата не повече от пет десетилетия.

Византийският император, превзел обратно града през 1261 година — Михаил VIII, се бе заел да възвърне предишната му слава. Възстановяваше дворци, църкви, улици, болници, училища. Но реалността бързо сложи прът в колелата на амбициите му. И най-вече — оскъдният бюджет. Византийската империя вече не беше някогашната. Владетелите й получаваха само нищожна част от данъците и митническите налози, които някога бяха пълнили императорската хазна. По източните й граници турците не се уморяваха да късат нова плът от и без това раздробената и омаломощена империя. В града непрекъснато прииждаха бегълци от завладените провинции — все люде без пукната пара и без никакви надежди. Настаняваха се в претъпканите гета и по сметищата, превръщайки се в допълнително бреме за изнемощялата икономика.

Хаосът и безредиците бяха добре дошли за Конрад. Анонимността, която му предоставяше градът, за него беше като манна небесна. А и тук човек можеше да направи добри пари, стига да знаеше къде да ги търси — в джобовете на лековерните духовници, които се тълпяха в Константинопол от църквите и катедралите на богатия Запад.

Константинопол може и да бе лишен от всичко по-ценно още преди сто години, но все още продължаваше да е истинска съкровищница на свещени реликви — десетки и стотици, разпръснати из целия град, скрити в многобройните му манастири и църкви. Реликвите бяха невероятно ценни за свещениците от Западна Европа. Всяка църква издигаше неимоверно статута си, ако разполагаше с реликва от Светите земи. Така вярващите нямаше да предприемат дългите и невероятно скъпи поклоннически пътешествия по суша и море, за да видят и дори да докоснат кост на мъченик или треска от Христовия кръст. Именно поради тези причини свещениците се тълпяха в Константинопол.

И точно тук се появяваше Конрад — готов да им опразни кесиите срещу стоките, които предлагаше. В повечето случаи те бяха фалшиви. Но като добър търговец той знаеше, че всичко е в представянето. Инвестирай в правилната опаковка, подготви си хубава история и ето че купувачите ще се редят на опашка за отломък от Трънената корона или фрагмент от робата на Дева Мария.

— Поредният доволен клиент, а? — засмя се кръчмарят, поставяйки на масата му гарафата с бира.

— При мен всички са доволни — ухили се Конрад.

— Бог да те поживи, синко! — кимна възрастният човек и допълни: — Отзад те чака някакъв тип. Май се казва Касим. Рече, че си знаел кой е.

Конрад си наля чаша бира, пресуши я на един дъх, после бутна мощехранителницата към него:

— Ще я наглеждаш, нали? Докато се върна.

Откри мъжа край купчина празни бурета, близо до задния вход на пивницата. С Касим и баща му се бе запознал малко след като пристигна в града. Касим — вечно смръщен млад мъж в началото на двадесетте, нямаше и капчица топлота в очите. Бащата, Мехмед, беше съвсем различна работа — окосмена лоена топка с широко чело, изпъкнали очи и къс, дебел врат. Беше изпечен търговец, който би ти продал нещо, за да го купи миг по-късно от теб на половин цена, като при това те остави с впечатлението, че ти прави огромна услуга. Освен това имаше достъп в средите, от които Конрад се нуждаеше за измамите си, а и не задаваше много въпроси.

— Баща ми има нещо, което може би ще те заинтересува — заяви Касим.

— Да тръгваме тогава — отсече бившият тамплиер, без да подозира, че думите на младия турчин ще преобърнат живота му.

 

 

Веднага позна мечовете.

Бяха шест, поставени в ножниците си, подредени на дървена маса в дюкяна на Мехмед. До тях имаше още оръжия, които само потвърдиха предположението му — четири арбалета, две дузини обикновени лъкове и цяла купчина ками и ножове.

Оръжия, които му бяха до болка познати.

Най-много го заинтригуваха мечовете. Макар и скромни на вид, те бяха мощни средства за нападение и отбрана. Брутално ефективни, съвършено изработени, перфектно балансирани, но без нито един от натруфените орнаменти, характерни за благородниците. Тамплиерският меч не можеше да бъде средство за демонстрация на богатство — в крайна сметка воините монаси даваха строг обет за бедност. Той представляваше онова, за което беше предвиден — бойно оръжие. С удобна кръстовидна дръжка и идеално наточено и от двете страни острие, за да разрязва плътта и костите на врага, както и ризницата, която се опитваше да ги запази.

Но всеки тамплиерски меч притежаваше по една отличителна, макар и почти незабележима черта — инициалите на своя собственик, обграждащи равностранния кръст на ордена и намиращи се в горната част на острието.

Инициали, които Конрад автоматично разпозна.

— Къде ги откри?

Интересът му не убегна от зоркия поглед на турчина. По месестото му лице се разля широка усмивка:

— Значи колекцията ми ти харесва, а?

— Ще я взема цялата на цената, която кажеш, при това — без да се пазаря, но при едно условие — искам да знам къде си ги открил!

Мехмед го огледа слисано:

— Но защо?

— Ще ги продаваш ли, или не?

— Добре де, купих ги от едни монаси. Попаднахме на тях в един кервансарай преди три седмици — отстъпи турчинът.

— Къде по-точно?

— На изток, на около седмица път с кон.

— Къде? — настоя Конрад.

— В Кападокия. Близо до град Венеса — промърмори неохотно търговецът.

Мисълта му вече препускаше напред. Заедно с двамата си другари рицари той бе преминал през онзи регион на път за Константинопол. Бяха заобиколили няколко кервансарая — големи търговски центрове, разположени по целия Път на коприната, построени от султаните на селджукските турци и предназначени да поощряват и защитават търговията, която течеше по маршрута на камилите от далечен Китай през Персия, та чак до Европа.

— Там ли е техният манастир?

— Не. Казаха, че манастирът им е високо в планините — отговори Мехмед. — Купуваха провизии за обителта си. Продаваха всичко, което можеха. Разправяха, че сланата убила онова, което студът не успял. Както и да е. Надали смяташ да ходиш чак дотам, нали?

— Защо не?

— Опасна територия е, особено за франк като теб. Ще трябва да прекосиш половин дузина бейлици, а освен това рискуваш да попаднеш и на мародерстващите орди на газите.

Конрад знаеше, че търговецът е прав. От падането на Селджукския султанат целият регион на изток от Константинопол беше превърнат в мозайка от независими бейлици — емирати, управлявани от бейове. Бейските армии изобилстваха от наемници гази — войници на вярата. Те бяха безмилостни бойци, налагащи исляма със силата на ятагана, и държаха здраво земите, които контролираха. Преди Конрад и братята му едва успяха да се промъкнат покрай тях незабелязани. А сега би било невъзможно — на открито, разпитвайки за манастир, който вероятно не искаше да бъде открит.

— Ние обаче без проблеми ще стигнем дотам — продължи търговецът със самодоволна усмивка. — Ще те преоблечем с наши дрехи.

Конрад го огледа. Явно турчинът беше надушил келепира.

— Колко ще струва?

— Зависи какво търсиш — отговори Мехмед.

— Искам да проведа един разговор.

Не такъв бе отговорът, който очакваше търговецът. Но не си въобразяваше, че Конрад ще му каже цялата истина. Сви рамене, плъзна месестата си ръка по мечовете и отсече:

— В такъв случай двойна цена на всички тези прекрасни стоки!

Както беше казал и епископът, цената беше нечувана. Но в крайна сметка фалшивите мъченически кости щяха да я компенсират.

Освен това беше за благородна кауза.

Най-благородната от всички.

Увиха мечовете и камите в торба от зебло, която Конрад завърза за седлото. И тъкмо се отдалечаваше от дюкяна, когато се сблъска с нея.

Сестрата на Касим — Майсун.

След всички онези години на целомъдрие в укрепленията на Светите земи сега, когато вече живееше сред жените, той бе запазил благоразумна дистанция от тях. Ала нещо у това момиче караше сърцето му да се разтупти. Тя беше зашеметяващо красива — висока, грациозна, с блестящи тюркоазени очи, безупречна медна кожа и водопад от пищни заоблености, които го подканяха игриво изпод дългата тъмна роба.

Когато тя се насочи към него, той дръпна юздите, задържайки жребеца си точно толкова, колкото да удължи момента. Очите им се срещнаха. При това не за първи път. И точно както и преди, и сега тя не ги извърна. Прикова енигматичния си поглед върху него, запалвайки пожар в изтерзаната му душа. При досегашните им срещи двамата бяха разменили само няколко задължителни любезности. Защото около тях винаги присъстваха баща й или брат й, а тя винаги бързаше да се оттегли.

Касим беше особено ревностен към нея — цялото му излъчване говореше за силно собственическо чувство, на което тя безропотно се подчиняваше. Веднъж Конрад бе забелязал синини под едното й око, но така и не разбра кой ги е причинил. Никога не го оставяха насаме с нея, никога не бе имал възможността да поговори с момичето така, както би искал. Знаеше, че и тази среща няма да бъде по-различна, намираха се само на няколко крачки от дюкяна на баща й. Единственото, което можеше да стори, бе да й кимне благовъзпитано.

Устоя на изкушението да се обърне и да продължи да я гледа. Срита коня си в лек тръс и пое напред. Но не бе в състояние да мисли за нищо друго. И преди се бе изправял пред този вътрешен конфликт, и все така не се бе научил как да се справя с него. Съвсем доскоро целият му живот беше събран в една дума — саможертва. Беше го дарил на един строг монашески орден, давайки обет да се подчинява на правилата му без колебание.

Но всичко това бе далече в миналото.

Орденът вече не съществуваше.

И той вече беше обикновен гражданин, освободен от ограниченията на предишния си живот. Въпреки това се чувстваше като приклещен между два свята и засега му бе все така трудно да приеме новооткритата си свобода. А и не беше сигурен, че ще може да се съпротивлява още дълго.

Което породи още по-голям смут в душата му — сега, когато миналото, което смяташе, че е оставил зад гърба си, бе протегнало отново ръка, за да го стисне за гърлото.

 

 

— Всичко свърши, Конрад — каза Хектор от Монфорт. — Знаеш какво сториха онези копелета в Париж! Доколкото ни е известно, братята ни вече са изгорели по кладите.

Седяха с кръстосани крака около малкия огън в разрушената стара къща, която бе изгубила отдавна и покрива, и стопаните си. Трима бивши братя по оръжие, трима съсипани мъже, които бяха избегнали на косъм несправедливата заповед за арест и сега бяха дошли в тази чужда земя.

Конрад, Хектор и Мигел от Тортоса.

Новините, които получиха няколко седмици по-рано, бяха отчайващи. През февруари над шестстотин от техните братя, арестувани във Франция, решили да се откажат от признанията си, за да защитят ордена от безумните обвинения на краля. Смел, но и обречен ход — отричайки се от признанията си, те се превръщаха моментално в прегрешили еретици, които задължително се наказваха със смърт чрез изгаряне на клада. И ето че през май само в Париж бяха изгорени петдесет и четирима от тях. За останалите кладите бяха издигнати по цяла Франция. Стотици други очакваха своя ред.

— Трябва да се опитаме да ги спасим! — възкликна Конрад. — Трябва да спасим нашия орден!

— Вече няма какво да се спасява! — възрази му Мигел, подхвърляйки един от мечовете обратно върху купчината ножници и ножове, която Конрад беше донесъл. — Още след падането на Акра и потъването на галерата „Фалкън Темпъл“ орденът ни умря и беше погребан!

— В такъв случай ще го съживим! — не се предаваше Конрад. — Чуйте ме! Ако успеем да си върнем онова, което Еверард и хората му изгубиха, ще съживим ордена!

Хектор и Мигел се спогледаха, все още неспособни да осмислят онова, което Конрад им беше казал тази вечер, когато им показа оръжията. Като един от любимците на Великия магистър, Конрад бе сред малцината, запознати с истинската история на Ордена на тамплиерите. Той много добре знаеше с каква задача са били натоварени Еверард от Тира и хората му през 1203 година. И сега я разказа на Мигел и Хектор.

— Братко, бъди реалист! — въздъхна Мигел. — Какво могат да сторят трима мъже срещу френския крал и папата? Още преди да отроним и думица, ще ни качат на кладата!

— Не разбирате ли, че столетия наред именно това съкровище е поставяло на колене папи и крале?! Ние бихме могли да сторим същото! Да съградим наново онова, което имахме, и да продължим делото им!

Загледа се в своите събратя. Бяха изминали близо двадесет години, откакто отбраняваха Акра. Бяха по-стари, по-тежки и по-бавни в резултат на безгрижния напоследък живот. В душата на Конрад се зароди съмнение. Може би това, което искаше от тях, бе твърде много — доброволна саможертва заради нещо, чийто изход въобще не беше сигурен.

— Бихме могли да останем и тук, да обърнем гръб на миналото и да продължим да живеем като другите — продължи той. — Но бихме могли и да си припомним обета, който сме дали. И всички онези, които пожертваха живота си, и да докажем, че не са загинали напразно! Тук изобщо няма място за избор! Налага се да опитаме! — Протегна ръка и грабна един от мечовете. — Тези мечове можеха да попаднат в ръцете на който и да е търговец по тези земи. Но не стана така! Те ни откриха! Нямаме право да пренебрегнем техния зов! Нашите братя ни зоват от гробовете си! Не ми казвайте, че ще останете глухи за молбата им!

Погледна към Хектор. Французинът се взря замислено в него и бавно кимна. После се обърна към Мигел. Испанецът въздъхна, засмя се тихичко и също кимна.

Поеха на път четири дена по-късно — Конрад, Хектор и Мигел, Мехмед и синът му, както и още четирима мъже — допълнителна мускулна сила.

За огромно изумление на търговеца Конрад не беше на кон. За разлика от Хектор и Мигел, които бяха яхнали жребците си, той караше стара и раздрънкана каруца.

— Не спомена нищо за нея — заяви турчинът. — Ще ни позабави.

— Което ще има последствия за цената, за която се договорихме, така ли?

Търговецът го изгледа с престорена обида:

— Някога да съм те лъгал за нещо?

— О, ти си самата добродетел, няма що! — изсумтя Конрад. — Хайде, казвай новата си цена и да потегляме!

Не след дълго вече излизаха от града, огрени от лъчите на изгряващото слънце. Ден по-късно напуснаха територията на Византия и навлязоха в земите, контролирани от различни бейове.

Вражеска територия.

По настояване на търговеца рицарите бяха облечени в мюсюлмански тъмни роби, туники и тюрбани, наполовина скриващи лицата им. Бяха препасали ятагани, а не мечове.

Маскарадът се оказа успешен. Мехмед успя да ги прекара по живо, по здраво покрай две банди мародерстващи гази. Така, след осем дена усилна езда, стигнаха Сари Хан — огромна, широка и ниска каменна постройка без никакви отвори по стените си, с изключение на богато декорирания портал.

За съжаление намирането на манастира не се оказа толкова лесно, колкото влизането в хана. Нито водачите на кервани, нито самият ханджия бяха чували за него. Продължиха напред и разпитаха в още няколко кервансарая, но без успех. Дните се нижеха, докато накрая съдбата ги възнагради за упоритостта — попаднаха на монах от местна кападокийска скална църква, който знаеше за манастира.

Въпреки не особено ясните му указания, най-сетне го откриха — десетина стаички, скътани в скалния скут, далече от светската суета.

Конрад помоли Мехмед да го придружи, за да огледат мястото. Оставиха конете и каруцата при останалите и изпълзяха на една скална тераса. Заеха позиция зад огромен камък, за да наблюдават необезпокоявани и да разгледат по-добре монасите, когато излязат от своята обител.

Не след дълго Мехмед разпозна единия от монасите, които му бяха продали мечовете. Оттук нататък тамплиерът трябваше да продължи сам. Върнаха се при групата. Конрад яхна коня си и пое към манастира.

Докато стигне до него, монасите вече се бяха скупчили пред входа и го очакваха. Насред настъпилата тишина напред пристъпи игуменът — отец Никодим. Старецът изгледа с любопитство странника и го покани вътре.

Седнаха на голямата маса в трапезарията, заобиколени от петима монаси. След като прие предложената чаша вода, Конрад реши да не си губи времето в празни приказки. Представи се с истинското си име и спомена, че идва от Константинопол.

— Отче, тук съм заради нещо, което неотдавна сте продали.

— И какво е то?

— Няколко тамплиерски меча.

Думите му свариха игумена неподготвен. Конрад забеляза издайническите знаци на притеснението — примигването, потреперващите пръсти. Монасите прекарваха по-голямата част от живота си в уединение, далече от всякакви социални контакти. Поради което не бяха особено добре обиграни в изкуството на заблудата. Не толкова очевидна обаче бе причината, породила реакциите на стареца.

— Знаете за кои мечове говоря, нали? Искам да разбера как сте попаднали на тях!

— И защо ви е да знаете, ако мога да попитам?

— Защото са принадлежали на моите братя!

Конрад извади тамплиерския си меч и го постави внимателно на масата, между себе си и игумена. Почука с пръст върху гравираните букви в горната част на острието и кимна.

Игуменът се приведе, за да погледне. Конрад показваше равностранния кръст. Бръчките по съсухреното лице на игумена внезапно се увеличиха.

— Как са се оказали във ваши ръце? — отново попита Конрад.

— Аз… не съм сигурен. От години седяха в един от складовете. Заради студа и влагата ни беше трудно да отгледаме нещо, затова се наложи да продадем каквото имаме. А както сам виждате, друго тук надали става за продажба.

— Излиза, че нямате представа как са се озовали в манастира. Но нали хроникирате всички събития в обителта.

— Разбира се! — възкликна изненадано отец Никодим. — Но защо?

— Бих искал да погледна хрониките ви от онзи период.

Примигванията му зачестиха.

— Нашите хроники са… те са лични документи и… Не съм сигурен, че разбирате…

— О, напротив! Отлично разбирам! Но въпреки това настоявам да ги видя! Тези мои братя изчезнаха! Следата им води към вашия манастир. Надявам се, разбирате причината за моята настойчивост! — Очите на монаха се стрелкаха наляво-надясно. Очевидно не смееше да погледне своя гост.

Конрад изгледа безизразните лица на останалите монаси. Повечето от тях бяха млади и слаби, с изпити лица и бледа кожа. Всички го съзерцаваха с присвити очи и стиснати устни, леко поклащаха главите си.

— Кой сред вас е хронистът?

Един от монасите колебливо пристъпи напред.

— И вие нямате никаква представа за подобно събитие, така ли? — попита Конрад.

— Никаква — поклати глава той.

— Е, значи ме чака четене!

Игуменът си пое дълбоко дъх и неохотно кимна. Заръча на хрониста да отведе госта в скрипториума.

— След малко ще дойда при вас — рече им. — Изглеждате уморен и бледен, братко Конрад. Сигурен съм, че малко храна няма да ви се отрази зле.

Огромни свещници с по десет свещи украсяваха стените на скрипториума и осветяваха масите и задушните с книги рафтове. Хронистът се насочи към дъното на залата, огледа подредените сборници с ръкописи и накрая измъкна два тома. Постави ги на леко наклоненото писалище и покани Конрад да ги огледа.

Рицарят приседна и започна да търси съответната дата.

Знаеше, че Еверард и хората му са напуснали Тортоса в началото на лятото през 1203 година. Все още прелистваше крехките страници от велен, когато се появи игуменът, следван от верния си антураж млади послушници. В едната си ръка старецът носеше чиния със сирене и комат хляб, а в другата държеше чаша.

Постави чашата и чинията на равната дъска встрани от писалището и отбеляза:

— Не е много, но е единственото, което можем да ви предложим.

— Достатъчно е. Благодаря, отче!

Отчупи си мъничко от хляба и го постави в устата си, след което вдигна чашата. Беше пълна с гореща, златиста напитка. Конрад я подуши — нещо, което не беше пил досега.

— Това е анасон. Отглеждаме го тук.

Конрад поднесе чашата към устата си. И когато горещият ръб докосна устните му, очите му се впиха в очите на игумена. И някъде в дълбините на съзнанието му звънна аларма. Нещо не беше наред. Този човек беше прекалено напрегнат. Дългите години сред измами и предателства в Светите земи бяха изострили сетивата на Конрад и го бяха научили да очаква удари в гърба от всички посоки. Животът под друго име в непозната страна бе изострил тези сетива още повече. И сега те го предупреждаваха, че онова, което смяташе за немислимо, изглеждаше напълно възможно.

Задържа чашата опряна до устните си и без да отпива от нея, плъзна поглед по лицето на игумена.

— Честно да ви кажа, отче, вие също изглеждате доста бледен. Мисля, че топлата напитка е по-подходяща за вас!

И протегна ръка, предлагайки му чашата.

— О, не! — отдръпна се уплашено игуменът. — Моля ви, това е за вас! Ние ще ядем след края на работния ни ден!

Със стоманен поглед Конрад се приближи до монаха и поднесе чашата към устните му.

— Пийте! — изрече сурово тамплиерът.

Ръката на игумена се разтресе. Част от напитката се разля по земята. Монахът затвори очи. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще отпие, когато ръката му внезапно се скова и изпусна чашата, която се разби върху каменния под.

Без да откъсва очи от игумена, Конрад извади камата си, постави я нехайно на писалището и изрече:

— Пак питам — как всъщност мечовете са се озовали при вас?

 

 

— Мисля, че съвместната ни работа приключи — заяви Конрад на търговеца, подавайки му кесията. — Оттук нататък ще се справим и сами.

Мехмед погледна алчно златните монети в кесията, след което стегна връзките й, втъкна я в пояса си и отбеляза:

— Пътят до Константинопол е дългичък. А тези територии са опасни. Газите са навсякъде.

— Ще се оправим! — повтори Конрад. — Няма да се връщаме в Константинопол.

— В такъв случай — безопасен път! — пожела им Мехмед.

— Да разбирам ли, че си намерил нещо? — обади се Хектор.

— Да, братко — отговори Конрад, без да откъсва очи от шестимата турци, отдалечаващи се в планината.

 

 

Отец Никодим седеше на работната маса на манастирския хронист и с всеки следващ ред, който пишеше, му ставаше все по-зле. Тежестта на товара, който беше поел, замъгляваше разума му. Трудно подбираше подходящите думи. Но знаеше, че е длъжен да го направи. Нямаше връщане назад.

„Трябваше да ги изгорим — каза си той сега. — Трябваше да ги изгорим, при това много отдавна!“ Беше мислил често по този въпрос през изминалите години. И друг път му беше хрумвало да го направи. Даже на два пъти беше на крачка от съдбоносното решение. Ала подобно на всичките си предшественици, и той не можа да събере сили и не посмя да го стори от страх да не прегреши и да си въвлече на главата божия гняв.

Усещаше тежките погледи на послушниците, събрали се около него, но не можеше да събере сили да вдигне очи към тях. Съсредоточи се върху листовете от велен и се постара да удържи спокойна ръката си, докато плъзгаше перото по тях.

„Предадох моята Църква — написа игуменът Никодим. — Предадох нашата Църква и нашия Господ Бог, и заради това предателство за мен няма опрощение. Страхувам се, че рицарят Конрад и неговите братя тамплиери подпечатаха съдбата ни. Сега бродят по земята, запътили се към крепостта Корикос, натоварени с ръкописите на дявола, сътворени от собствената му ръка с помощта на отрова, извлечена от бездните на ада, чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят. Не бих търсил нито прошка, нито милост за нашия провал. Единственото, което мога да предложа, е този простичък акт, за да спася небесния ни баща от грижите за нещастните ни души.“

Прочете наново написаното с уморени и насълзени очи. Когато завърши, остави перото до себе си и едва тогава намери сили да погледне монасите, насъбрали се около него.

Всички го съзерцаваха мълчаливо.

Лицата им бяха по-изпити и бледи от всякога, устните и ръцете им трепереха.

Пред всеки от тях бе поставена обикновена пръстена чаша.

Игуменът срещна очите на всеки от тях. В неговите се четеше безнадеждност. След това им даде знак и вдигна бавно чашата си.

На свой ред и монасите вдигнаха своите.

Игуменът пак кимна.