Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (19)

18

Истанбул, Турция

Райли зърна Ведат Ертугрюл в мига, в който вратите на самолета на „Алиталия“ се отвориха. Официалният представител на ФБР в Истанбул — червендалест американец от турски произход с челюсти на тромпетист и дълбоки сенки под очите, ги очакваше в края на самолетния ръкав. Бяха се срещали за кратко преди три години в средиземноморския курорт Анталия, където колегата му се оказа изключително ефективен и много разбран. Райли се надяваше, че и сега ще се държи така с тях. Излезе от самолета, следван от Тес.

До Ертугрюл стояха още двама мъже — единият с тъмносиня полицейска униформа, а другият — с черен костюм и бяла риза. След като ги представи, Ертугрюл, началникът на полицията и разузнавачът изведоха Райли и Тес от ръкава през една странична врата. Няколко етажа по-надолу те се озоваха на летището, където ги очакваха два бронирани черни джипа с матирани стъкла. Секунди по-късно джиповете напуснаха аерогарата.

Представителят на ФБР се обърна към него и му подаде кобур с пистолет и кутийка патрони.

— Това е за теб.

Райли пое оръжието и го извади. Беше стандартен „Глок 22“ с петнадесет патрона, без никакви драскотини, прясно почистен и смазан. Закопча кобура на колана си и пъхна пистолета в него.

— Ще трябва да се подпишеш за тях — Ертугрюл му подаде формуляра и химикал. — Минути преди да кацнете, говорих с Дъг Тилдън. Нещата не са никак розови.

— Отпечатъците не помогнаха ли с нещо?

— С нищо — поклати глава Ертугрюл. — Нашите са се свързали с ЦРУ, с Агенцията за национална сигурност и с Министерството на отбраната, но засега нищо.

— Не може да не разполагаме с данни за този човек! — промърмори Райли, подавайки му обратно документите. — Той не е аматьор!

— Е, и така да е, значи се е покрил добре.

Райли стисна вбесено устни и се загледа в безоблачното небе навън. Там се бяха подредили няколко самолета, очакващи разрешение за кацане — беше разгарът на туристическия сезон и в Истанбул непрекъснато прииждаха гости.

— Какво казват от тукашния граничен контрол? — попита той.

Началникът на полицията, който седеше точно до Ертугрюл, се обърна и го погледна.

— Той със сигурност ще дойде тук! — поясни Райли. — Ако вече не е пристигнал, разбира се.

— Значи приемаме, че е стигнал до същите изводи, до които стигнаха и момчетата от архива на Ватикана, така ли? — намеси се Ертугрюл.

— Абсолютно! — отсече Райли. — Не забравяйте, че той все още разполага със Симънс, който му помага с Регистъра!

Ертугрюл и главното ченге размениха няколко думи на турски, след което Ертугрюл съобщи на Райли:

— Нашите приятели са поставили всички свои сили в пълна бойна готовност. Повечето от аерогарите тук действат и като военни летища, а предвид положението с кюрдите и проблемите в Ирак, мерките за сигурност и без това са затегнати. Проблемът е, че не разполагаме с достатъчно информация. Не знаем дори какъв вид паспорт използва. — Разрови се в куфарчето си и подаде на Райли една разпечатка: — Единственото лице, за което можем да ги помолим да следят, е Симънс.

Райли огледа съобщението, което щяха да разпратят до всички гранични пунктове, както и двете снимки — едната неясна, практически безполезна, а другата — усмихната паспортна снимка на Симънс. На нея се виждаше бохем с чуплива, дълга до раменете коса, и изпитателен поглед. Млад, много красив мъж.

Райли за първи път виждаше снимка на похитения археолог. Обърна се изненадано към Тес и възкликна:

— Това ли е Джед Симънс?

— Да. Защо?

Началникът на турската полиция и Ертугрюл разговаряха нещо тихичко, затова се извърна към Тес и прошепна:

— Когато ми каза, че е прочут археолог и експерт по въпросите на тамплиерите, реших, че е… някак си по-стар. И по-смотан. — Кратка пауза. — Всъщност, по-грозен.

— О, такава ли била работата?! — засмя се Тес. — Да, ама не е стар! И не е грозен! Освен това само да го видиш в каква форма е! Тренира въздушен сърфинг!

— Професор Джед Симънс, гений и спортист — отбеляза с крива усмивка Райли. — Е, кой да допусне…

— Божичко, ама ти май ревнуваш!

Но преди той да реагира, Ертугрюл се обърна към него:

— Издирих съпругата и хлапето на Бехруз Шарафи. Снощи даже ходих у тях. Както можеш да си представиш, жената прие новината много зле. А нашите приятели ги поставиха под пълна полицейска защита.

— Какво смятат да правят?

— Положението им не е лесно. Като се има предвид кой може да стои зад всичко това, определено няма как да се върнат в Иран.

— Говори ли с нашите хора?

— И с посланика, и с консула. Не е проблем да им уредим статут на политически бежанци. Жената има братовчеди в Сан Диего, така че няма да имаме спънки и с настаняването.

— А асистентът на професора?

— Изпари се. А по въпроса за неизбухналата бомба, която е била във вашата кола, госпожице Чайкин, пристигна докладът от техническата лаборатория. Оказва се сериозна работа. Десет килограма „С4“, свързани към мобилен телефон.

— Без отличителни белези?

— Без.

— И какво значение има това? — намеси се Тес.

— Международните договорености задължават производителите на експлозиви като „С4“ и „Семтекс“ да добавят уникални химически маркери на своите продукти. Така в случай на нужда произходът на съответния взрив може да бъде проследен — обясни Ертугрюл. — И колкото и да не е за вярване, системата работи. Небелязан материал вече се среща изключително рядко. С изключение на Иран, разбира се.

— Коли бомби, оборудвани от иранското разузнаване — допълни Райли.

— Не знаеш колко си прав! — кимна Ертугрюл. — Структурата на бомбата също е била идентична с техните — до последната свръзка! Така че от малкото, с което разполагаме, става ясно, че всичко сочи към Техеран!

При споменаването на Техеран Райли забеляза, че челюстта на началника на полицията се стяга. Турците и иранците надали можеха да се определят като първи приятели. За никого не беше тайна, че вече две десетилетия иранците подкрепят сепаратистката Кюрдска работническа партия в Турция — снабдяват я с оръжия и експлозиви, и участват в операциите й по контрабанда на наркотици. Така че, ако обектът на Райли, който вече беше обявен за издирване в самата Турция за обезглавяването на нещастната учителка, наистина се окажеше ирански агент, за тях не би имало по-голямо щастие от това, да го пипнат и да изпълнят смъртната му присъда.

Магистралата се извиси нагоре и малко след това пред тях се разкри панорамен изглед към величествения град. Върху всеки от седемте му хълма се извисяваше по една монументална джамия — квадратните куполи и тънките като стрели минарета оформяха уникалния хоризонт на Царицата на градовете. В далечината, вдясно от тях, се извисяваше църквата „Света София“ — храмът на мъдростта, в продължение на близо хиляда години най-голямата християнска катедрала, преди да бъде превърнат в джамия от османските турци, завладели Константинопол през 1453 година. Бившата имперска столица беше единственият град в света, разположен на два континента. Още от основаването му тук Изтокът и Западът се срещаха и се биеха.

— Та значи казваш, че той пътува за Истанбул, за да се опита да открие някакъв стар манастир, така ли? — попита Ертугрюл.

— Тамплиерът, който стои в основата на всичко това, е рицар на име Конрад. Момчетата от Ватикана откриха информация за него при сканирането на Регистъра — обясни Райли. — Затова смятаме, че и той ще търси него. След падането на Акра през 1291 година Конрад е бил в Кипър. Симънс вече е знаел това. Но Регистърът съдържа допълнителни сведения за онова, което му се е случило след това.

Обърна се към Тес, която не закъсня да поеме щафетата.

— След първите арести на тамплиерите през 1307 година — започна да обяснява тя на Ертугрюл — из Европа са разпратени десетки инквизитори, за да издирват избягали тамплиери. Един от тях — свещеник, достигнал до Кипър, откъдето тамплиерите са били вече изгонени, се прехвърля във Византия и цяла година обикаля района между Антиохия и Константинопол. В дневника си той е записал, че е попаднал на някакъв запустял манастир в планината, пълен със скелети на монаси. По-нататък разказва, че недалече оттам е открил гробовете на трима тамплиери. Според надписите единият от тях е бил Конрад.

— За коя планина става въпрос?

— Аргей — отговори Тес. — Това е старото й латинско име. Сега я познавате като планината Ерджияс.

— А, да — кимна Ертугрюл. — Ерджиясдаъ. Това е угаснал вулкан. Но е доста обширно място.

— И аз така разбрах — кимна смръщено Райли. — На този етап следата на Конрад завършва там, при гроба му. Мисля, че има голяма вероятност и нашият човек да е тръгнал натам с надеждата да открие следа към мястото, където рицарите са оставили онова, което са взели от монасите. Нямаме обаче никаква представа къде точно са гробовете им. Той също не знае. В дневника си инквизиторът описва единствено мястото на каньона спрямо манастира, но и това не знаем къде е.

— Да съпоставим тогава разказа му със самия терен?

— Там е пълно с долини и каньони. Без да имаме представа откъде точно е влязъл инквизиторът, ще си останем единствено в сферата на предположенията — отвърна Тес. — Но като отправна точка бихме могли да използваме самия манастир. Ако го открием, по-лесно ще определим и посоката, в която да търсим.

— Знаем със сигурност, че това е православен манастир — добави Райли.

— След като говорихме с теб, аз се обадих на секретаря на цариградския патриарх — съобщи Ертугрюл. — Вече ни очакват. Току-виж сме извадили късмет.

Шон Райли почувства как в гърдите му отново се надига ярост, когато си спомни колко добре бомбаджията си беше изиграл ролята — от момента, когато го посрещна на аерогарата в Рим, въплъщавайки се в Шарафи, до мига, в който Райли го изобличи в папамобила. Този човек като че ли не оставяше нищо на случайността, което го наведе на мисълта, че и тук надали могат да се надяват на бърза и щастлива развръзка.

Напуснаха магистралата и се гмурнаха в хаоса на Истанбул. Около тях зазвучаха вбесените клаксони на стари камиони, автобуси и коли, докато си проправяха път към отбранителните стени, издигащи се край тихите води на Златния рог. Поеха по малка еднопосочна уличка, издигаща се по един от хълмовете.

— Ето я Патриаршията — посочи през прозореца представителят на ФБР.

Комплексът беше изграден около катедралата „Свети Георги“ — безкуполна църква, започнала живота си като манастир. Макар че не можеше да се сравни с базиликата „Свети Петър“, духовният център на православието бе храм с красива иконография, съхраняващ няколко безценни реликви, в това число и бича, с който Христос е бит преди разпятието. Пълният със зеленина двор включваше манастир и няколко административни сгради, сред които и патриаршеската библиотека.

На стотина метра от портала паркираните от двете страни на тесния път коли оставяха място за движение само в едната посока. По-нетърпеливите шофьори надуха клаксоните си. Райли се приведе встрани, за да види какво става.

Десетина коли пред тях, точно пред главния вход на Патриаршията, беше спрял микробус, от който слизаше малка група туристи. Те възбудено сочеха нещо зад оградата.

Райли проследи погледите им. От далечния ъгъл на една от сградите се виеше струйка черен дим.

А после видя и самотната фигура, която излизаше от тази сграда. Мъж с къса черна коса, облечен в черното расо на свещеник. Вървеше спокойно, макар и леко забързано, но не по начин, който би привлякъл внимание.

— Това е той! — Изправи се на седалката Райли. — Онзи свещеник, виждате ли го? Това е нашият човек! Кучият син е успял да проникне в Патриаршията!