Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (42)

41

Кападокия, май 1310 г.

Настигнаха ги късно на следващия ден.

Майсун имаше забележителни умения по ориентиране. Помагаше й обстоятелството, че е израснала в този регион. Не й помагаше обаче мисълта, че им предстои да се срещнат с шестима мъже, които ескортираха нещо, което Конрад държеше да си върне, при това в безупречно състояние.

Неизгодното им положение предполагаше само един изход — засада. При Мехмед се беше получило. Значи би трябвало да се получи и за Конрад и Майсун, ако успееха да подберат добре мястото. Знаеха, че втори шанс няма да имат.

Следиха Касим и останалите в продължение на няколко часа, видяха ги къде спират да нощуват и продължиха напред, за да проверят терена, по който им предстоеше да минат на другия ден. Майсун заключи, че ще трябва да действат още на сутринта. Ако не го стореха, керванът щеше да стигне до широките и открити равнини, водещи към Кония, където вече не можеха да ги изненадат. Затова трябваше да ударят тук, докато групата им лавираше между хълмовете и горичките.

Турците бяха разположили стана си до малка горичка. Конрад и Майсун оставиха конете си и припълзяха на двадесетина метра от тях. Огледаха периметъра и отбелязаха положението на всеки обект: осем коне, завързани за дърветата в долния край на склона; един мъж, седнал по турски, облегнал гръб на дърво; каруцата и конете, все още впрегнати, и издайническите силуети на сандъците, скрити под платнището; мъжете, заспали около огъня; друг страж, в противоположния край на лагера, когото нямаше да забележат, ако не беше едно случайно помръдване на храстите.

Конрад кимна на Майсун. Беше видял всичко, което му трябваше.

Върнаха се обратно при конете и той й разясни плана си. Предстоеше им сериозна подготовка, а времето беше оскъдно. Той държеше да нападнат малко преди зазоряване, когато всички спят най-дълбоко.

С първите проблясъци на зората бяха готови.

След като скриха конете на безопасно място, Конрад и Майсун си проправиха път между дърветата и храстите, понесли наръчи изсъхнали клони и въжета, които си бяха направили сами. Когато стигнаха до предишния си наблюдателен пост, спряха и се снишиха. Мъжът, който охраняваше конете, беше там, без да подозира, че Конрад вече е зад гърба му и в следващия миг ще пререже гърлото му.

Конрад изсвири тихичко с уста, за да даде знак на Майсун, че всичко е чисто, и тя се присъедини към него. С въже завързаха по един наръч сухи клони към всеки кон. Каруцата беше на около четиридесет метра от тях, макар че Майсун щеше да бъде принудена да заобиколи, за да избегне баща си и хората му. Конрад й кимна. Тя бръкна в кожената торбичка и извади инструментите, от които се нуждаеше.

Приклекна с гръб към спящите край огъня мъже и разпери туниката си, за да се предпази от вятъра. Кремъкът и огнивото бързо произведоха искра върху напоения с урина парцал. Миг по-късно купчината съчки пламна.

Сега трябваше да действат бързо.

— Върви! — прошепна й той. — Аз съм плътно зад теб!

— Гледай да е така! — прошепна в отговор тя. Постави една продължителна, гореща целувка върху устните му, и се измъкна.

Изчака я да преполови пътя до каруцата и развърза конете, с изключение на един, когото не бяха дарили със специалния си товар. Извади няколко горящи клона от запалената купчина и ги поднесе към наръчите, които двамата с нея бяха завързали за седлата на конете. Един след друг те пламнаха. Ужасени, конете се изправиха на задните си крака и се разцвилиха. Конрад ги пришпори напред със силен удар по задниците.

Нощта оживя.

Конете се втурнаха през гората в бесен галоп, опитвайки се да избягат от пламъците, които ближеха опашките им. Вниманието му бе привлечено от още две раздвижвания — каруцата се спусна напред и изтрополи през дърветата, отдалечавайки се от лагера, а турците около огъня скочиха и се защураха като обезумели.

Беше време да изчезва. Втурна се към коня, който бе оставил завързан за дървото. Беше на десет крачки от него, когато измежду дърветата изскочи човек и се хвърли отгоре му. Беше един от наемниците на търговеца. Извади голям ятаган и се приготви за удар. Конрад се приведе наляво, подлъгвайки турчина, избегна умело острието на ятагана и заби кинжала на Майсун в гърдите му. Спря само толкова, колкото да извади оръжието си и да грабне и ятагана. После скочи на коня и го пришпори, за да настигне по-скоро Майсун и каруцата.

 

 

Майсун се носеше през долината, без да поглежда назад. Знаеше, че Конрад всеки момент ще я настигне. Тогава щяха да свият на юг към християнски земи и да покрият следите си. Дотук добре.

Докато две месести ръце не се стовариха върху раменете й и не я издърпаха от капрата. В бледата светлина на зората и при тази лудешка скорост на каруцата й беше необходимо известно време, докато разбере кой е нападателят й.

Беше баща й. Очевидно е бил заспал в задната част на каруцата, зад сандъците. А когато видя разпуснатата й коса, той също се стресна.

— Никаквица такава! — изръмжа, стисна врата й и я притисна надолу върху сандъците. — Предателка! Да крадеш от собствения си баща?

Не й предостави шанс да му отговори. Майсун се задъхваше. Опита се да се отскубне от ръцете му, но той ги отблъсна, удари й силен шамар и отново заби месестите си пръсти във врата й, продължавайки да я души.

— Да крадеш от баща си? — пак изрева той, изпаднал в безумна ярост. — От мен?!

Тя усети как започва да й причернява от липсата на въздух. Точно в този момент каруцата подскочи, ударила се в някакъв камък, и започна да се накланя. След миг се оправи, но това беше достатъчно, за да се изтръгне от баща си.

Мехмед се изправи, подпрял се с една ръка на капрата.

— Не знам защо си решила, че ще ти се размине! — излая той, бръкна в пояса си и измъкна оттам извит кинжал.

Хвърли се към нея с лице, разкривено от злоба. Майсун отбягваше умело острието, но внезапно той замахна с юмрук и я събори върху платнището. Търговецът седна върху нея и приклещи врата й с едната си ръка.

— Срамота! Такова красиво момиче! — изгрухтя и я стисна още по-силно.

И тогава забеляза, че очите й се насочват зад гърба му. Завъртя се рязко и гледката, която се разкри пред него, го вцепени — Конрад държеше юздите на коня с уста, а ятаганът му се спускаше директно към тлъстия му врат.

Търговецът се ококори, изпусна кинжала и се хвана за врата. В този миг каруцата се наклони тежко на една страна. Безпомощен, той изгуби равновесие и полетя към земята.

Предното ляво колело се измъкна. Майсун се хвана за капрата, а каруцата се наклони още по-силно. Капрата се откъсна и тя полетя към земята, а освободените коне се спуснаха волно напред.

— Майсун! — извика рицарят и коленичи до нея. — Добре ли си?

Тя не беше много сигурна. Остана така за момент, за да дойде на себе си. После се опита да седне, но ръката, на която се подпря, я прониза от болка и тя се строполи обратно назад.

— Китката ми! — простена. — Мисля, че е счупена. Сега вече наистина сме две половини на едно цяло.

Той й помогна да се изправи на крака. Долината тънеше в мълчание. Не се забелязваше никакво движение, дори повей на вятър. Слънцето пълзеше над билото на голия склон вдясно от тях. Скоро щеше да стане непоносимо горещо.

Каруцата лежеше на няколко метра от тях, полегнала на една страна, счупена. Сандъците бяха изпадали от нея. Двата бяха непокътнати, но третият се беше разцепил и съдържанието му се бе разпръснало наоколо.

Конете не се виждаха никакви.

На стотина метра от тях лежеше трупът на Мехмед.

— Сега май е мой ред да те помоля да ми помогнеш да погреба някого.

— Разбира се — прошепна Конрад.

И започна да копае напуканата земя с ятагана си. Майсун му помагаше със здравата си ръка. Той реши да не я пита нищо — усещаше, че тя иска да остане насаме с мислите си.

След известно време все пак се обади:

— Когато те попитах защо го правиш, ти ми отговори, че ако знаех всичко за теб, щях да те разбера. Какво имаше предвид?

— Баща ми и брат ми… Някога нещата не стояха по този начин. Когато бях малка, в Кония, родителите ми бяха добри суфи. Особено майка ми. Тя изпълваше дома ни с грижа и любов. Баща ми също беше различен. Все още си ги спомням заедно, колко се обичаха… Но след като тя се разболя и умря, всичко се промени. Напуснахме Кония. Заживяхме по пътищата. С всеки изминал ден баща ми се озлобяваше все повече и повече. Брат ми попадна под влиянието на газите. Не знам дали знаеш, но от доста време иска да се присъедини към тях. Много му допада идеята да разпространява нашата вяра с помощта на ятагана. А баща ми беше хитър човек. Скоро усети накъде духа вятърът. И разбра, че накрая те ще завладеят тези земи. И се постара да застане на страната на победителите.

— А ти не беше съгласна с тях, така ли?

— Ти не си чувал за Руми. Нямаш представа какво означава да си суфи! А те обърнаха гръб на нещо толкова благородно и възвишено… Не можех просто да стоя спокойно и да ги гледам как се превръщат в чудовища!

— А защо не ги напусна? Защо не се върна в Кония?

— Да не мислиш, че не съм опитвала?

Той си спомни синините по лицето й, които беше виждал. Погали я нежно и прошепна:

— Съжалявам, че се стигна дотук.

Тя затвори очи и се облегна на рамото му.

— Хайде! Чака ни работа!

Не беше особено дълбок гроб, но все пак щеше да свърши работа. Трябваше да измислят и какво да правят със сандъците. Не можеха да ги вземат със себе си. Разполагаха само с един кон — този, с който бе пристигнал Конрад. Не можеха и да ги оставят просто така.

А времето летеше. И на някакъв етап брат й и неговите другари щяха да си върнат конете и да ги открият.

Тогава Конрад забеляза на стръмния хълм, който се издигаше над долината, черни дупки, издълбани в скалата. Пещери.

Стотици пещери.

Отне им часове, но се справиха.

Конрад разкъса платнището на няколко части, в които пренесе съдържанието на сандъците. Майсун му помагаше. Той избра една от по-горните пещери — достатъчно голяма, но и по-закътана. Метна импровизираните чували през рамо и ги пренесе един по един. Връща се девет пъти, но накрая всичко бе прибрано, увито старателно в платнището, далече от хорските очи.

Конрад не искаше да оставят и каруцата. Ако братът на Майсун и групата му я намерят, биха могли да се досетят, че товарът й е някъде тук. От друга страна, турците така и не разбраха нито кой ги е нападнал, нито колко са били нападателите им. И при положение че и сандъците ги нямаше, те щяха да си помислят, че онзи, който ги е нападнал, е докарал и коне, за да отнесе товара.

Стига да се отърват от сандъците. С помощта на ятагана той ги насече на дребни парчета и го отнесе в друга пещера. След като приключи, отчупи няколко клона и покри следите си и към двете пещери.

Най-сетне можеха да тръгнат.

— Нали ще запомниш къде ги оставихме? — попита я той.

Майсун огледа долината, запаметявайки отделни елементи от нея, които щяха да й помогнат да познае мястото. Накрая очите й се спряха на могилката, където беше гробът на баща й.

— Не се притеснявай — рече тя. — Скоро няма да забравя това място.

Той й помогна да се качи на коня, а после се метна зад нея.

— Накъде?

Тя кимна напред и каза:

— На север. Там има християнски общности — малки села и манастири, издълбани в скалите. Там ще ни помогнат.