Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (32)

31

Огромно кълбо светлина изпълни мрака на нощта. Заслепи всичко само секунда преди ударната вълна да достигне до Райли. Изкара му въздуха и го повдигна от земята, захвърляйки го далече назад. За един болезнен миг всичките му сетива се изключиха, потапяйки го в мрачен, безмълвен пашкул.

Това не беше малкият заряд на колана. Той щеше да убие само Симънс и никой друг, освен ако човекът не е легнал върху него.

Това беше петнадесеткилограмов експлозив, увит около кръста на нещастния археолог. Пълна бойна екипировка на атентатор самоубиец. Ефектът беше унищожителен.

Когато започна да идва в съзнание, Райли имаше чувството, че ушите му са се обърнали навътре — чуваше единствено собственото си дишане. Очите му имаха проблеми с фокусирането, но от смътните сенки около себе си заключи, че лежи на гръб. Опита се да раздвижи крайниците си, но не успя. Стисна зъби и събра сили да се завърти бавно надясно, за да провери дали някой от краката му не липсва. Бяха си там. После вдигна ръце — и те си бяха на мястото. Едната му ръка се насочи инстинктивно към пистолета в кобура му, но веднага се дръпна — оръжието пареше.

Райли се подпря на лакът и се огледа.

Планината се бе превърнала във видение от ада.

Дърветата около него бяха в пламъци. От тях се издигаше гъст черен дим, който полепваше по гърлото му. Около него се носеха стонове и писъци. Сипеите бяха покрити с откъснати части от тела. Ранените командоси се гърчеха по земята и викаха за помощ.

Очите му обходиха бавно касапницата, а след това се насочиха към две тела край дърветата. Около тях се носеше воня на изгоряла плът. Едното от телата бе все още живо, гърчещо се в пламъци. А после забеляза и Ертугрюл, на десетина метра вляво. Лежеше, а пръстите на ръката му пълзяха към една огромна дупка в черепа му, от който шуртеше кръв.

— Ведат — простена Райли, но веднага се закашля.

Опита се да се изправи на крака, но не успя и падна. Вторият опит беше по-успешен. Но тогава се случиха две неща. Първо, започнаха нови експлозии, по-наблизо. По-слаби, но все пак достатъчно мощни, за да го бутнат обратно назад. Осъзна, че това са гранатите по коланите на командосите — избухваха последователно, докоснати от пълзящите наоколо пламъци. И второ, в далечината долови вой на включен двигател, който идваше право към него.

Изправи се бавно и се опита да направи крачка напред. Усети, че от лявото му ухо шурти кръв. А после, през дима и мрака, забеляза решетката на ленд роувъра, проблясваща сред пламъците. Джипът се носеше като побеснял по козята пътека. Един самотен командос засипа с порой от куршуми шофьора. От прозореца на колата последваха три изстрела. Командосът се строполи на земята по очи.

Джипът се носеше бясно към него. Вече беше толкова близо, че Райли почти различаваше чертите на иранеца. Тъкмо посягаше към пистолета си, когато пред него се материализира огромната фигура на капитан Кескин. Целият плувнал в кръв, той застана точно на пътя на джипа, вдигна пистолета си и се приготви да го вземе на мушка.

От прозореца на колата отново последваха изстрели.

— Неее! — изрева Райли и се хвърли върху Кескин. Тялото на големия мъж се разтресе под дъжда от куршуми точно в мига, в който той успя да го бутне встрани. Двамата се строполиха на земята, а черният джип профуча покрай тях и с грохот се изгуби надолу по пътеката.

Райли усещаше, че всеки момент ще изгуби съзнание. С помътнели очи погледна към Кескин. Турският офицер беше мъртъв. Помисли си, че е по-добре да припадне и да забрави всичко, когато една дума прониза замъгления му мозък, за да му напомни кой е на пътя на терориста.

Тес.

Тя чу експлозията и подскочи.

Това не беше част от играта. Не беше планирано.

Изключи фенерчето, с което разглеждаше разтворената пред себе си карта, и огледа планината. Секундите се нижеха мъчително бавно. Последваха нови експлозии. По-слаби, по-приглушени, но все пак експлозии, отекващи насред скалите. А след това дойде и разпръснатият картечен огън. Кръвта на Тес се смръзна от страх. Това звучеше като картина от Виетнам.

Командосите около нея размениха няколко думи на турски. Те също нямаха представа какво става. Единият от тях извади радиостанцията си и се опита да се свърже с останалите. Не получи никакъв отговор. После пак.

И пак мълчание.

А след това се дочу далечният грохот на дизелов двигател, опитващ се да забави тежкия джип, носещ се по наклона към тях. Първоначално не видяха нищо, но после зърнаха силуета му на лунната светлина. Командосите преминаха в действие. Един от тях грабна Тес със свободната си ръка и я набута зад бронетранспортьора, като застана пред нея, за да я защитава. Другите двама се снишиха зад двата военни джипа „Хъмви“ и зачакаха.

Последваха още няколко напрегнати секунди. Воят на двигателя се чуваше все по-близо. И после ленд роувърът се появи. Командосите се поколебаха дали да стрелят. И тогава внезапно се включиха фаровете. На пълна мощност.

Заслепиха ги.

Момчетата свалиха очилата си за нощно виждане, но в безценните секунди, необходими им за пренастройка на зрението, те се оказаха перфектни мишени за терориста. Първият падна покосен на земята. Последва нов залп от куршуми, насочени към военния джип, който вторият войник използваше за прикритие.

Тес се сниши максимално и запуши уши, докато командосът пред нея не спираше да стреля по ленд роувъра. Успя да свали един от фаровете на джипа и решетката му, но той продължи директно към второто „Хъмви“, избута го и събори на земята войника зад него. Движейки се с нечовешка скорост и прецизност, Захед скочи на спирачките, изстреля се от колата и запрати два куршума в главата на съборения командос.

Всеки от изстрелите беше придружен от неистов вик, последван от вопли на агония. Тес погледна към своя пазител, неспособна да схване какво става. А после разбра. Терористът не беше убил веднага командоса. Той си играеше със своята жертва, убиваше го бавно, за да сплаши евентуалните си противници и да ги откаже от битката. Той обаче не знаеше, че беше останал само един.

Един мъж и Тес.

Стенанията продължиха повече от минута и заглъхнаха. Погледна към пазителя си. Той постави пръст на устните си и надникна зад ъгъла на бронетранспортьора. Тес преглътна и се сви зад огромната гума, притиснала се до войника.

Той изглеждаше не по-малко уплашен от нея. По челото му бяха избили капчици пот.

И тогава тишината бе пронизана от кратко прищракване, последвано от свистене. Командосът я хвърли на земята и се метна върху нея, за да я запази. Онова, което летеше към тях, се приземи в ситния камънак до „Кобрата“, отскочи няколко пъти и избухна. Гранатата се оказа хвърлена прекалено далече, за да причини някакви щети. После командосът се вдигна от нея, но куршумите изсвистяха и го захвърлиха на земята.

Бомбаджията не искаше да ги убива с гранатата. Беше я използвал за отвличане на вниманието. Тес отвори очи.

Той беше надвиснал над нея. Очите му се стрелкаха наоколо, проучвайки околността за евентуални заплахи. Тес знаеше, че такива не бяха останали.

Иранецът вдигна автомата на командоса и й заповяда:

— Ставай!