Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (36)

35

— След десетина минути ще стигнем до мястото на срещата — съобщи й той, след което я запозна с легендата, която щяха да използват.

— Ти май нямаш срам? Как е възможно да използваш името на Шарафи след всичко, което стори с нещастия човек?!

Това не беше въпрос. И той не счете за необходимо да отговаря.

— А аз защо съм ти? — продължи тя. — Да не си въобразяваш, че турците ще преговарят с теб само заради мен? След всичко онова, което направи на тяхна територия?

Той сви рамене и отговори:

— Ти не си тук в ролята на заложница, Тес. Тук си заради знанията си. Не мога да свърша тази работа сам. А тъй като ми се наложи да се откажа от скъпия ти приятел Джед, сега се налага ти да заемеш мястото му.

Тя не беше сигурна как да изтълкува тези думи. Нямаше представа дали Симънс е освободен. Но ако вземеше предвид случилото се в Рим, се съмняваше. Гърлото й се стегна от мъка.

— И какво точно е това, което не можеш да свършиш сам?

— О, я стига, Тес! — изгледа я той, очевидно развеселен. — Ти вече познаваш изповедта на монаха. И знаеш с какви думи е описал тази… находка. Представи си само — уж монаси, богобоязливи хорица, а да прибегнат до убийство, за да я скрият! Кажи ми, Тес, какво според теб търся?

Нямаше смисъл да се прави на незнаеща.

— Имаш предвид „ръкописите на дявола“? Нещо, „чието прокълнато съществувание е унищожителна заплаха за скалата, върху която се крепи нашият свят“?

— Струва си да бъде намерено, не мислиш ли? — усмихна се той.

— Не и по този начин! Впрочем, кой си ти? И за какво ти е това?

Вперил очи в пътя пред себе си, той не каза нищо. По едно време обаче изрече:

— Твоята и моята страна водят необявена война вече над петдесет години. Можеш да гледаш на мен като на патриот, който помага на страната си да победи.

— Имаш предвид Иран — престраши се да каже тя.

Той я изгледа и се усмихна загадъчно.

— Виж какво, ние не сме във война с вас — каза Тес. — Каквито и проблеми да имате, не ние сме причината за тях.

— Така ли смяташ? — повдигна вежди той.

— Ние не спонсорираме терористи, които заплашват да изтрият другите страни от лицето на земята!

Думите й като че ли изобщо не го засегнаха.

— А ти чувала ли си за операция „Аякс“?

— Не.

— И аз така си мислех. Тъкмо в това се състои и част от проблема ви. Вашият народ не уважава историята. Имате време само за телевизия и фейсбук. А когато нещата опрат до големите въпроси, когато се стигне до войни, които избиват хиляди и съсипват живота на милиони, вие въобще не си правите труда да погледнете отвъд водещите заглавия, да проумеете защо нещата са такива, каквито са, и да се опитате да откриете истината зад лъжите, които ви пробутват вашите политици, или истерията на онези говорещи глави по вашите телевизии!

— Няма що! — сряза го Тес. — Слушам лекция за тънкостите на историята и за големите провали на нашата демокрация от човек, който само преди няколко дни е отрязал главата на невинна жена, за да покаже колко е сериозен!

Той се обърна отново към нея, но този път в погледа му имаше нещо особено притеснително — нещо тъмно и мрачно, което очевидно беше събудено. Плъзна ръка върху бедрото й и тя се стегна. Ръката му поседя така няколко секунди, след което я стисна лекичко и се дръпна.

— Ти си много привлекателна жена, Тес. Привлекателна и умна. Но наистина имаш нужда да поосвежиш малко знанията си по история — изрече той, без да откъсва очи от пътя. — Прочети за операция „Аякс“. И докато четеш, провери какво е станало в утрото на 3 юли 1988 година!

Изражението му помръкна. Само споменаването на тази дата бе достатъчно, за да съживи тлеещите въглени на омразата в душата му. Задържа за малко погледа й, а после отново се обърна към пътя.

— Мисля, че стигнахме — обяви иранецът, посочвайки напред. — А това трябва да е нашият човек. Да се надяваме, че си разбира от работата.

Тес проследи погледа му. На прашно кръстовище до малка сергия беше спрял джип „Чероки“, а на него се беше облегнал човек, който изглеждаше доста нелепо в белите си панталони, дънкова риза и камуфлажна широкопола шапка. Абдулкерим, византологът, им махна с ръка.

Иранецът намали, спря и изгледа предупредително Тес.

— Внимавай! Не ми се иска да свършваш зле, разбра ли?

— Разбрах — кимна тя, като се постара тонът й да изразява сарказъм, а не страх.

Абдулкерим определено си разбираше от работата.

Маркерите от бележките на инквизитора не бяха особено ясни и бяха свързани с природни забележителности, които времето — повече от седемстотин години — най-вероятно бе изтрило. Обаче този човек бе отлично запознат не само с региона и неговите уникални географски забележителности, но и с неговата история. А това му даде възможност да постави данните от инквизитора в подходящия исторически контекст — кои са били главните градове от онова време, къде са минавали търговските маршрути, кои долини са били населени и кои не — и да напипа следата, за която се говореше в Регистъра на тамплиерите.

И тримата се намираха в джипа на Абдулкерим. Предложението на византолога прекрасно устрои Захед, позволявайки му да се отърве от откраднатия и вече компрометиран ленд роувър, който бе оставил зад една бензиностанция. Ранният час, в който тръгнаха, им позволи да покрият голяма част от търсения маршрут, а денят все още беше пред тях.

Слънцето беше почти в зенита си в безоблачното небе, когато Абдулкерим спря до стръмна пропаст и изключи двигателя. Пийнаха минерална вода, хапнаха домашни питки, а след това водачът им ги поведе надолу по тясна пътека, достигаща до дъното на долината — началото на каньона, в който според него се намираха гробовете на тамплиерите.

Каньонът ту се стесняваше, ту се разширяваше, виейки се на юг. От двете им страни се възправяха скали, високи над шестдесет метра, избелени от водите на отдавна пресъхнали реки. По това време на годината самият каньон беше сух и прашен, разнообразяван тук-там от туфи зелени храсти, тополови и върбови горички.

— За разлика от долините на север, тези тук не са били гъсто населени — обясни Абдулкерим. — Твърде на юг са, твърде близо до планинските проходи, използвани обикновено от мародерстващите банди по онова време. Тук няма да откриете много скални църкви или подземни градове. Те са в прохода Гьореме и долината Зелве.

— И ние така разбрахме — отбеляза Захед, оглеждайки невероятно красивия пейзаж около себе си. — Но ако тамплиерите наистина са се опитвали да стигнат до бреговете и едновременно с това да се пазят от газите, логично е да са се придържали към тези каньони, нали?

— Разбира се. Някои от тях са дълги петнадесетина километра. Отлично място за прикритие, но и за засада.

Разделиха се. Захед остана с Тес, а Абдулкерим отиде до другия край на каньона. Тръгнаха напред, оглеждайки земята за някой от знаците, за които споменаваше инквизиторът. Слънцето вече прежуряше. Дори и сенчестите места не бяха в състояние да предоставят хлад.

След около два часа слънцето се скри зад каньона и долината потъна в сянка. По пътя си срещнаха един-два скални параклиса — единични килии, издълбани в меката вулканична скала преди столетия, с фрески, изрисувани директно по стените. Но само това.

Докато по едно време византологът не извика:

— Елате!

Беше се навел и оглеждаше основата на скала, почиствайки я с ръкавицата си. Първоначално не стана много ясно какво точно бе събудило интереса му. Но после се видяха бледи знаци, изрязани в меката скала, поизтрити от ерозията на времето.

Кръстът, който в момента почистваше Абдулкерим, беше с височина около двадесет сантиметра. Разбира се, наоколо имаше множество други кръстове. Необичайно по-скоро беше мястото му — в основата на скала, без скална църква наблизо. Както и формата му. Раменете на кръста се разширяваха в края си — символ на няколко важни общества в човешката история, в това число и на тамплиерите.

— Може би е тук! — възкликна развълнувано историкът и продължи да почиства повърхността около и под кръста. Появиха се още вдлъбнатини в скалата — в началото едва различими, но с всяко бръсване на ръкавицата — все по-ясни.

Бяха букви, издялани набързо, с подръчни материали и средства. Но все пак букви, при това разбираеми.

Тес се приведе до историка и започна да чете думите, които тези букви оформяха — бяха три, подредени една под друга.

— Хектор… Мигел… и… — Вдигна очи към похитителя си. — Конрад!