Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (20)

19

В джипа настана паника. И шестимата пасажери насочиха погледи към бързо нарастващата тълпа пред входа на Патриаршията.

— Къде? — извика Ертугрюл. — Къде е той?

— Ето там! — изрева Райли, вече привел се толкова напред, че буквално се подпираше на гърба на колегата си. Опита се да не изпуска от поглед целта, обаче мъжът в свещеническото расо лавираше умело в тълпата и скоро изчезна.

Агентът бързо се стрелна навън.

В мига, в който излизаше от колата, чу как шефът на полицията започна да крещи нещо на шофьора. И това бе най-лошото, което можеше да стане в този момент — шофьорът скочи върху клаксона и се развика към предните коли да се отместят.

Райли вече се беше отдалечил от джипа, когато забеляза, че бомбаджията моментално реагира на надутия клаксон. Без да забавя ход, мъжът се обърна и погледите им се срещнаха.

„Грешен ход!“ — промърмори наум Райли и се втурна напред с изваден пистолет.

Захед забеляза излизащия от джипа Райли и ускори ход. Нямаше време за губене. Агентът вече тичаше към него с изваден пистолет.

От черния джип се изсипваха още мъже, както и от този зад него.

Което го свари напълно неподготвен.

Беше паркирал наетата кола малко по-надолу по хълма, далече от вратите на Патриаршията. При настъпилите обстоятелства обаче щеше да му се наложи да я остави. Беше на петдесетина метра оттук, а и при това задръстване нямаше да може да я изкара лесно.

Реши да избере по-ефективен път за бягство.

Движейки се с лекотата и хладнокръвието на човек, попадал стотици пъти в подобни ситуации, той се вряза в тълпата по посока на Райли, но целта му всъщност бяха превозните средства, струпани точно пред портала.

Изпод расото му се показа огромният „Глок“. И без да забавя крачка, започна да стреля. Първите шест изстрела отправи към въздуха, като се разкрещя, размахвайки подивяло ръце:

— Дръпнете се! Движение! Бързо!

Тълпата се разпищя. Хората се втурнаха напред, точно срещу Райли.

Захед се насочи към шофьора на микробуса, причинил задръстването. Човекът седеше до вратата на своя автомобил и не смееше да мръдне от ужас. Без да спира, Захед изстреля един куршум в гърдите му и скочи зад волана на микробуса. После отново вдигна пистолета си — този път към таксито, спряло точно зад него. Застаналият до колата си таксиджия ококори очи и вдигна ръце. Захед задържа поглед върху него в продължение на секунда, след което изпразни три патрона в дясната предна гума.

Надникна над покрива на таксито и забеляза Райли, опитващ се да си проправи път през насочилия се към него човешки порой. Агентът беше на по-малко от трийсет метра от него. Захед вдигна пистолета и опита да вземе на мушка американеца, но около него имаше твърде голямо движение, за да успее да се прицели добре.

Значи беше време да се изпари оттук.

Без да изпуска от ръка пистолета си, той завъртя ключа и скочи върху газта.

Шон Райли бе изгубил целта от поглед за не повече от няколко вдишвания, когато първите изстрели го накараха да промени посоката.

Срещу него тичаха мъже и жени, обезумели от ужас. Опита се да ги избегне, но осъзна, че губи ценни секунди. И тогава чу нов изстрел, последван от още няколко — напълно достатъчни, за да го накарат да стане по-настойчив.

Като държеше пистолета близо до лицето си, той разбутваше тълпата и крещеше:

— Залегнете!

А после видя микробуса, спускащ се надолу към другата страна на хълма.

Райли се втурна напред, взе го на прицел и изстреля три патрона по него. Но от подобно разстояние стрелбата бе абсолютно безпредметна.

Завъртя се, оценявайки бързо ситуацията. Черният пушек, издигащ се от горния етаж на една от сградите, ставаше все по-гъст. Свещениците напускаха паникьосано Патриаршията. Ертугрюл и турските полицаи тичаха към него. На земята лежеше простреляният шофьор на микробуса. Задръстването ставаше все по-голямо.

Което означаваше, че изходът е само един. Да тича, колкото му държат краката, и да се надява на чудо.

Хукна надолу към микробуса, вече изчезващ по виещия се тесен път. Беше изминал двадесетина коли дължина, когато зърна своето чудо — жена на средна възраст тъкмо влизаше в своя малък фолксваген „Поло“ в бургундско червено.

Нямаше време за обяснения.

Райли изрече няколко благодарствени думи, измъкна ключовете от ръцете й, скочи зад волана и се измъкна със свистене на гуми от паркинга, като се стараеше да не обръща внимание на вбесените й крясъци и да не изпуска от поглед микробуса.