Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (47)

46

Вече бе изгубила представа откога са тук. Със сигурност от часове. Но от колко точно — не можеше да бъде сигурна. Бяха опитали да преместят воденичния камък, но напразно. Липсваше им необходимият лост за тази цел. Бяха потърсили и други изходи, следвайки кабелите във всички посоки. Стараеха се да пестят батерията на фенерчето, но и тя най-накрая свърши. Същото се случи и с бледата светлина от дисплея на телефона му.

Тес знаеше, че подземните цитадели от този вид са гигантски. През последните години археолози бяха изчислили броя на хората, които са се побирали в тях — почти до двадесет хиляди. Което означаваше, че е било необходимо огромно пространство. Множество тунели. И още толкова задънени изходи.

Знаеше, че за тях просто няма мърдане оттук.

— Ами ако останем завинаги тук? — простена тя.

— Няма — промърмори Райли и я притисна до себе си.

— Говоря сериозно! Какво ще се случи с нас? Ще умрем от глад ли? Сигурно са ви обучавали и за такива неща!

— Подземните градове някак си не се връзват с работата в нюйоркското бюро.

Тъмнината бе толкова всепроникваща, че Тес не бе в състояние да види дори и Райли. Чуваше само дишането му и усещаше ръцете му, които я притискаха към гърдите му. По някакъв странен начин това й напомни за едно преживяване в не толкова далечното минало, когато отново бе сгушена в Райли, отново в пълен мрак.

— Спомняш ли си онази наша първа нощ? — обади се тя. — В палатката, преди да стигнем до езерото?

— О, да! — отговори той и тя буквално усети усмивката му.

— Беше хубаво.

— Направо удивително!

— Даже нещо повече — промърмори тя и сърцето й се изпълни с топлота от спомена. — Винаги ми се е искало да си спомня онази първа целувка. Нищо не може да се сравни с нея, не мислиш ли?

— Да проверим — засмя се той и привлече лицето й към устните си. Целувката му беше дълга и страстна, отчаяна, зажадняла целувка, която говореше много повече от всяко обяснение.

— Шон, не искам да умра тук!

— Няма да умреш тук! — отсече той. — Ще се измъкнем!

— Обещаваш ли?

— Обещавам!

Тя се усмихна. А после спомените я връхлетяха — онова, което бе преживяла през последните няколко дена, хаос от отчаяни мисли, заплашващи да превземат съзнанието й.

— Онзи тип — спомни си внезапно тя. — Каза две неща, които трябвало да проверя. Попита ме дали съм чувала за операция „Аякс“.

Тес почувства, че той знае за какво става въпрос. Разбра го по затаяването на дъха му.

— А другото какво беше?

— Каза, че трябва да разбера какво се е случило в утрото на 3 юли 1988 година.

Този път той шумно въздъхна.

— Какво? — попита го Тес.

— Така нашият човек потвърждава, че е иранец. Операция „Аякс“ е кодовото наименование на един стар наш провал. В Иран, още през петдесетте години.

— И какво се е случило?

— Някъде около Първата световна война британците поемат контрола над петролните залежи на Иран — започна той. — По онова време те все още са империя. И на практика грабят страната. Прибират всички печалби от обработката и продажбата на нефт, а на местните подхвърлят само трохи. И съвсем справедливо иранският народ побеснява, обаче на британското правителство въобще не му пука и отказва да води преговори. Това продължава около тридесет-четиридесет години, докато накрая иранците си избират за премиер един човек на име Мохамед Мосадех. Имай предвид, че говорим за първото демократично избрано правителство на Иран. Мосадех извоюва убедителна победа и веднага започва процедури по национализирането на иранската петролна продукция.

— Британците очевидно са били във възторг — вметна с горчива ирония Тес.

— И още как! И решават, че Мохамед Мосадех трябва да си отиде! Познай кой се намесва, за да им помогне!

— ЦРУ?

— Че кой друг?! Започва масирана процедура по изнудване и подкупи на десетки хора в иранското правителство, пресата, армията и религиозните институции. Очернят премиера и всички около него, а после пускат банди от подставени лица, които да обикалят по улиците и да призовават към неговия арест. Така горкият човек, който всъщност е един честен патриот, прекарва остатъка от живота си в затвора. Външният му министър има още по-лоша съдба — последна среща с отряда за разстрел.

— И тогава слагаме на негово място шаха, нали?

— Именно. Слагаме наша марионетка — изпечен диктатор, на когото можем да разчитаме да ни продава евтин петрол и да купува оръжията ни с тонове. Нашият човек управлява страната с железен юмрук до 1979 година, когато аятолах Хомейни канализира гнева на иранците и изритва шаха от страната.

— А ние се сдобиваме с ислямска революция, която ни мрази — констатира Тес. — Мохамед Мосадех не е бил религиозен лидер, нали?

— Разбира се, че не. Бил е дипломат от кариерата — изискан, модерен човек. С докторска степен по право от някакъв швейцарски университет. Днешните молли се стараят да не го споменават при никакви обстоятелства, дори и на годишнината от падането му. Той е твърде светски ориентиран за техния вкус. — Замълча, а после допълни: — По негово време не е имало ислямска република. Причината тя да се роди сме ние. Преди да се намесим по толкова подъл начин, Иран си е бил демокрация!

— Демокрация, която не е устройвала интересите ни.

— И не за първи път, нито за последен. Всичко е заради евтиния петрол… Представи си колко различен щеше да бъде светът днес, ако тогава не се бяхме намесили!

— Вече не съм много сигурна, че искам да знам какво е станало на трети юли.

— Поредният звезден миг за Чичо Сам — изсумтя мрачно Райли.

— Добре де, разкажи.

Дори и в непрогледния мрак тя усети как лицето му се смръщва.

— „Иран Еър“, полет 655 — започна той. — Излита от Иран за половинчасов полет до залива на Дубай. На борда има двеста и деветдесет пътници и екипаж, в това число шестдесет и шест деца.

Някакъв блед спомен проблесна в съзнанието й.

— Онзи, който ударихме ли?

— Същият.

— И защо? Как е станало?

— Сложно е за обяснение. Самолетът е изпращал правилния код. Пилотът се е движел в разрешения въздушен коридор, непрекъснато е поддържал връзка с контролната кула и е говорел на английски. Рутинен полет, изпълнен по всички правила. Но по цял куп причини нашите помислили, че е „F-14“ и ни напада. И пратили към него две ракети.

— Нали са знаели, че самолетът е граждански?

— Не. Разбрали го твърде късно. На самолетоносача разполагали със списък на всички местни граждански полети, обаче объркали времевите зони. На кораба били по бахрейнско време, а списъкът с полетите показвал иранско местно време, което е с половин час назад.

— Стига бе!

— За съжаление е точно така. И за още по-голямо съжаление мога да кажа, че това не е първият случай на подобен гаф. Помниш ли Куба и Залива на прасетата? Една от основните причини, поради която нападението ни се проваля, е объркване на времевите зони. Бомбардировачите, които излитат от Никарагуа, е трябвало да получат въздушно подкрепление от нашите реактивни самолети, които пък излитат от близък самолетоносач. Обаче бомбардировачите били под контрола на ЦРУ и работели по централно американско време, а реактивните самолети били контролирани от Пентагона, който се движел по източно време. И на никого не му хрумнало да се стиковат, поради което бомбардировачите са свалени.

— Господи!

— Елементарни грешки, но фатални. А в случая с иранския самолет не е била само една. Нашите кораби работят със системи, които обозначават с кодове потенциалните цели. По някаква причина обаче кодът, даден на този граждански полет, се променя след включването на системата, и същият код се дава на друг самолет, което е още една грешка, разбира се. Операторът на радара поглежда екрана, вижда го на едно място, отмества поглед, а когато отново се обръща към него, го зърва на друго място — и му се струва, че самолетът се движи невероятно бързо, което би било възможно единствено за бомбардировач. Освен това стрелките, показващи дали самолетът се изкачва, или слиза, са много трудни за разчитане. Той се паникьосва и решава, че самолетът лети право към тях, за да ги потопи. Включва алармата, а капитанът моментално заповядва изстрелването на ракетите.

Доколкото знам, този капитан бил от лудите глави, които първо стрелят, после питат. Командирът на една фрегата, която в момента е била наблизо до самолетоносача, го описва като твърде агресивен. Но важното е, че грешката се оказва голяма и много трагична. И нашият кораб, и самолетът са били в ирански води и иранско въздушно пространство. Загиналите са стотици. И много деца. Затова иранците заслужаваха най-малкото едно извинение.

— А не са го получили — довърши мрачно Тес.

— Нито думица. Съединените американски щати никога не признават, че са допуснали грешка. Разпращат няколко чека на близките, но нито поемат отговорност, нито се извиняват. И което е още по-отвратително, момчетата от онзи кораб получават медали. Медали, моля ти се! За изключителни заслуги! Това не е ли подигравка? Джордж Буш-старши, който по онова време е вицепрезидент при Роналд Рейгън, казва: „Никога няма да се извиня заради нещо, сторено от Съединените американски щати! Никога! Изобщо не ме интересува какви са фактите!“

— Благородни думи за един държавник! — изсмя се Тес.

— А после се чудим защо хаховци като настоящия им президент се ядосват толкова много, когато им се наложи да се срещнат с нас, и защо ни наричат „Големия Сатана“! Не че не ни го върнаха!

— Кога?

— Самолетът на „Панам“, който гръмна в небето над Локърби — отговори агентът.

— Не го ли направиха либийците?

— Забрави какво приказват по медиите! Зад атентата бяха иранците!

Тес замълча, а после промърмори:

— Там, в Куантико, не ви ли учат и на история?

— Може и така да се каже — изсмя се тихо Райли. — Но не ни разказват за такива неща. Не е много добра идея да излагаш кирливите ризи на страната си пред бъдещи агенти, които ще се борят за нея!

— А ти откъде знаеш всичко това?

— Няма значение. Важното е, че в момента Иран е гореща точка за нас. Много гореща. И затова искам да знам с кого точно си имаме работа, особено след като напоследък се опитват да станат ядрена държава!

— Какво е усещането, когато знаеш, че лошите, които преследваш, са продукт на собствената ти страна?

— Историята е дълга поредица от конфликти между различни страни. Ние сме точно толкова виновни, колкото и останалите. И това продължава и до днес. Истината е, че голяма част от работата ми е свързана с кашите, забъркани от нашите политици. Но това не променя факта, че мръсници като нашия ирански приятел трябва да бъдат хванати.

— Смяташ ли, че и той е изгубил семейството си в онзи самолет?

— Много е вероятно. Това се е случило през 1988 година, значи преди двадесет и две години. Да предположим, че сега е в средата на тридесетте. Значи тогава е бил юноша. Не особено приятна възраст да изгубиш родителите си. И най-подходящата за засаждане на омразата.

— Не звучиш особено оптимистично — отбеляза тя.

Той сви рамене. Спомни си какво си бе мислил в колата, когато Ертугрюл ги взе от летището.

— От операция „Аякс“ насам всеки път, когато се опитаме да се изправим срещу иранците, губим — отбеляза на глас. — Спомни си за посолството ни в Техеран. За хеликоптерите в пустинята. За заложниците в Бейрут. За аферата „Иран-Контри“. За бунтовете в Ирак. Дори и за проклетата Купа по футбол през 1998 година. Винаги губим!

— Но не и този път! — отсече бодро тя, опитвайки се да си повярва.

— Напълно си права — промърмори той и я привлече до себе си.

Тя се притисна до него. И нещо в нея се пробуди — някакъв странен глад, неистова жажда. Изправи се, обърна се към него и го целуна страстно. После го обкрачи.

— Хей! — промърмори той.

— Млъкни! — сряза го тя.

— Какво правиш?

— А ти какво си мислиш, че правя?

— Би трябвало да пестим енергията си, а не да я хабим — промърмори той между две целувки.

— Тогава млъкни! Ако ще умираме тук, искам да умра с мисълта, че върху лицето ти е имало огромна усмивка. Нищо, че няма да я видя!