Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (37)

36

Иранецът кимна свъсено. Вторачи се в издълбаната скала и отбеляза:

— Значи нашият тамплиер е погребан тук.

— И не само той! — светна лицето на Абдулкерим. — Трима са! — Отстъпи крачка назад и огледа земята под себе си. Точно под надписа се забелязваше лека издутина, докато всичко наоколо беше идеално плоско: — Може би седим над гроба на трима тамплиери!

Тес не му обърна никакво внимание. Осмисляше значението на находката. Един таен поглед към иранеца й подсказа, че той прави същото.

Византологът изпадна в неловка ситуация. Не можеше да разбере защо клиентите му не се радват, както и очевидното напрежение, което се излъчваше от тях.

— Нали търсехте именно това? — попита той.

Тес отново го пренебрегна и се обърна към похитителя си:

— Щом той е погребан тук, значи това е краят на следата! — Поколеба се, чудейки се какво ли вещае заключението й за нея и за невинния турчин с тях. — Приключихме, нали? — допълни предпазливо.

Но иранецът не изглеждаше убеден.

— Кой ги е погребал тук? Знаем, че трима рицари са напуснали манастира. И са го взели със себе си. Какво се е случило с тях? Как са умрели? Кой ги е погребал? Кой е издълбал имената им в скалата?

— Има ли някакво значение? — обади се унило Тес.

— Разбира се, че има! Защото, ако е така, следата продължава към него! Ясно е, че някой си е тръгнал от това място, след като ги е погребал. Значи трябва да открием кой е бил той!

— Какво искате да кажете с това, че са „го взели със себе си“? — плахо се обади Абдулкерим. — Какво са взели? И за какво изобщо говорите? Мислех, че търсите тази гробница! Какво още знаете?

Тес пак му обърна гръб и продължи разговора с похитителя си:

— Как да го направим? Та те са умрели преди седемстотин години! Единственото, с което разполагаме, са надписите на тази стена! Това е! Няма на какво да се опрем, за да продължим! Няма го нито в Регистъра на тамплиерите, нито в дневника на инквизитора! Това е краят на пътя!

— Не е краят! Нямаме представа какво е погребано тук! И докато не видим, проучването не е приключило. — Впи очи в нея и отсече: — Трябва да ги изровим! Нищо не ни гарантира, че то не е погребано с тях!

Тес обори глава. Този човек наистина не се отказваше лесно.

— Да ги изровим ли? — ококори се византологът. — Ние?!

— Някакви проблеми? — изгледа го Захед.

Турчинът се дръпна назад под тежкия му поглед.

— Не, никакви проблеми, така или иначе ще бъде направено. Но си има съответните процедури! Трябва първо да подадем молба до министерството, за да ни разрешат. Процесът е сложен и се съмнявам, че…

— Забрави за разрешението! — прекъсна го иранецът. — Ще го направим със собствените си ръце! Веднага!

— Сега? — зяпна от изненада Абдулкерим. — Не можете да направите подобно нещо! Законите са много строги по този въпрос! Не може всеки да копае където му скимне!

Захед сви рамене, бръкна небрежно в раницата и извади оттам тъмносив пистолет. Зареди го и го насочи в лицето на византолога.

— Обещавам ти, че ако ти си мълчиш, и аз ще си мълча! И продължи да държи оръжието на сантиметри от очите на турчина. Ситни капчици пот избиха по челото на Абдулкерим. Вдигна инстинктивно ръце и отстъпи още крачка назад, но терористът пристъпи напред и опря дулото в челото на нещастника.

— Копаем, виждаме какво има, тръгваме си. Никой и нищо няма да пострада. Става ли?

Абдулкерим уплашено закима.

— Хубаво — свали оръжието бомбаджията. — А сега, колкото по-скоро започнем, толкова по-скоро ще се измъкнем оттук.

Пъхна автоматичния пистолет в колана си, а от раницата си извади нещо, увито в тъмнозелен брезент. Оказа се сгъваем уред за къмпинг — от едната страна имаше лопата, а от другата — кирка.

Подаде инструмента на Тес и подхвърли саркастично:

— Нали ти си експертът?

Тя неохотно го пое. А после на свой ред промърмори:

— С това надали ще стане бързо.

— Не се знае. Имаш си способен асистент, който няма търпение да ти помогне — усмихна се Захед. Обърна се към византолога и го подкани с жест. Човекът бързо кимна и се присъедини към Тес.

Двамата коленичиха един до друг и се вторачиха за момент в земята пред тях, осъзнавайки неизбежността на задачата си. А после се хванаха на работа.

 

 

С помощта на кирката Тес освободи най-горния пласт земя. Абдулкерим поемаше сухите буци и ги събираше на купчина. Не след дълго почистиха площ от около три квадратни метра, след което Тес задълба надолу.

Кирката удари на камък — не много голям, колкото топка за боулинг. Тя почисти пръстта около него, а Абдулкерим й помогна да го извади. Разкриха се още камъни наоколо, както и други под тях — два плътни слоя камъни, покриващи онова, което беше под тях.

— Тези камъни не са дело на природата — отбеляза Тес. — Вижте как добре са подредени! Някой ги е сложил тук, за да запази телата от дивите животни.

— Хубаво — кимна Захед. — Значи костите все още трябва да са непокътнати.

И я подкани с очи да продължи. Тес и Абдулкерим заработиха в перфектен тандем — тя вадеше камъните, той ги поемаше и ги хвърляше зад себе си. По едно време обаче ритъмът й бе нарушен от погледа на турчина към нея — въпросителен, разтревожен поглед.

Беше забелязал колана с бомбата под широката й риза.

Тя го погледна с присвити очи и едва забележимо му направи знак с глава да не се обажда. Надяваше се похитителят й да не е забелязал реакцията на турчина. Дори и да я беше забелязал, той не каза нищо. Абдулкерим стисна челюсти, кимна й в знак на съгласие и двамата продължиха.

Не след дълго камъните бяха извадени и кирката заора отново в меката пръст. А после се появи и първата кост — лакътната. Последваха по-дребни костици, а след това се очерта и самата ръка — лява ръка.

От този момент нататък Тес продължи работата си още по-внимателно, с пръсти.

Скоро пред тях се разкри и целият скелет. Костите бяха станали тъмнокафяви от цвета на почвата в региона. Но освен тях нямаше нищо друго — не че Тес очакваше да открие нещо след седемстотин години. По едно време пръстите й попаднаха на някакви медни катарами — единствените останки от колан, и на ботуши с отдавна изядена кожа. Съдейки по определени белези, тя заключи, че скелетът най-вероятно е на мъж.

— Няма нищо друго, което да ни подскаже кой е този човек — отбеляза тя, изправи се и изтри чело с ръкава на ризата си. Чувстваше се на ръба на силите си — тази задача бе изчерпала и последното, което й бе останало след безсънната нощ. Освен това коланът с бомбата подпираше ребрата й и се забиваше в плътта й при всяка нейно движение. Но тя знаеше, че не може да направи нищо по този въпрос.

Иранецът застана до нея, оглеждайки останките. Погледна часовника си и отсече:

— Окей, добра работа. Продължавайте!

Тес поклати презрително глава, пийна малко вода от манерката на турчина, падна на колене и продължи да копае.

Около час по-късно двамата с византолога откриха останките на още един труп. Тес провери от двете страни на общия гроб, но не откри нищо. Там нямаше и пластове камъни, което потвърждаваше, че никой друг не е погребан — или най-малкото до скелетите. Което означаваше, че следата им беше изстинала.

Изправи се, обляна в пот, и се облегна на скалата зад гърба си. Абдулкерим разрови раницата си и сподели с нея последното си парче меден сладкиш. Тя задъвка с наслада мекото тесто, усещайки автоматично ефекта на сладкото върху изтощеното си тяло.

— Две тела, а не три — обади се иранецът. — Но имената на гроба са три. Което повдига редица въпроси, не мислите ли? — И я фиксира с лека усмивка.

Тя беше твърде уморена, за да играе игрички. Но все пак трябваше да каже нещо.

— Например — кои точно са тези двамата ли? Е, ако ти се играе на „От местопрестъплението“, моля, заповядай! Теренът е твой!

Той продължи да я наблюдава със същото развеселено изражение.

— О, хайде, Тес! Това ли е най-доброто, на което си способна?

Абдулкерим се намеси в нейна защита:

— Но това са скелети на седемстотин години! Как бихме могли да разберем на кого точно са?

Иранецът я изгледа предупредително.

— Тес!

Каза го така, сякаш вече знаеше. По гърба на Тес преминаха студени тръпки, представяйки си последиците от повторното й уличаване в лъжа. Предаде се, макар да продължи да се пита какво ли е успял да изтръгне иранецът от Джед.

— Не мисля, че някой от тези тук е Конрад — промърмори тя.

— Защо? — изгледа я Абдулкерим.

Тя погледна похитителя си. Той й даде одобрението си.

— Тези скелети… пълни са. И двата.

— И? — изгледа я неразбиращо византологът.

— Конрад е бил ранен в битката при Акра. При това много лошо. — Още докато изричаше тези думи, тя си даде сметка какво означава за нея фактът, че търсенето им всъщност не беше приключило. — Нито един от тези двамата не е Конрад!