Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (35)

34

Сега, когато се беше смъкнал от планината и вървеше по равен терен, вече му беше по-лесно. Но едвам успяваше да се задържи изправен. До най-близкото градче му оставаше поне половин километър, а той имаше спешна нужда от транспорт.

Прехвърли поредната могила и в далечината забеляза старец, яхнал крантав кон. На мършавото животно бяха метнати две кошници и то крачеше бавно, без да обръща внимание на кръжащите около него мухи. Райли се изравни със стареца и се провикна:

— Хей! — размаха ръце. Старецът извърна бавно глава, погледна го и продължи най-безцеремонно. — Хей! — провикна се втори път Райли.

Старецът дръпна юздите на добичето и спря.

— Конят ти! — посочи агентът и започна енергично да жестикулира. Старецът го изгледа неразбиращо. — Трябва ми конят ти!

Сбръчканото му лице съвсем се смръщи, когато забеляза оръжието под колана на Райли. Но вместо да се уплаши, започна да крещи, възмутен от поведението му. Каквито и мъже да срещаше по тези места, очевидно не можеха да бъдат сплашени лесно. Американецът разтвори успокоително ръце, полагайки максимални усилия да покаже на човека, че няма лоши намерения.

— Моля те, чуй ме! Не е това, което си мислиш! Трябва ми помощта ти, разбра ли? Трябва ми конят ти! — изрече той, използвайки всички жестове, за които успя да се сети, изразяващи смирение и уважение.

Старецът продължаваше да го гледа подозрително, но след малко като че ли се поуспокои.

Райли извади портфейла от раницата си.

— Ето, заповядай! — напъха в ръцете му всички пари в брой, с които разполагаше. Знаеше, че не са много, но със сигурност бяха повече, отколкото струваше умореният кон. — Моля те, вземи ги! Хайде, не ме карай да вадя оръжието!

Мъжът го изгледа изненадано, а после промърмори нещо, смъкна се от коня с изненадваща лекота и му подаде юздите.

Райли се усмихна с благодарност, кимна и се поклони. Изражението на стареца омекна още повече. Агентът надникна в кошниците — бяха пълни с грозде.

— Ето, вземи! — изрече той, освободи връзките, които придържаха кошниците на гърба на коня, и помогна на стареца да ги остави край пътя. После се покатери на опърпаните одеяла, играещи ролята на седло, извади картата на Тес и я огледа.

Помисли си да помоли стареца за насоки, но се сети, че жандармерията скоро ще наводни района, и реши да не им дава преднина. Използва позицията на слънцето, за да се ориентира. Пътят, който Тес бе отбелязала до гробовете на тамплиерите, беше заобиколен и водеше до долина на име Ихлара. Сигурно и терористът щеше да тръгне по него. По-прекият път през откритото пространство не се пресичаше от препятствия — реки или високи планини. А като имаше предвид, че конят му надали можеше да се нарече расов жребец, Райли прецени, че всяка възможност за скъсяване на разстоянието е добре дошла за него.

Прибра картата в раницата си, махна с ръка на стареца и пришпори коня напред. Надяваше се, че горкото животно няма да предаде Богу дух, преди да са стигнали до крайната цел.