Реймънд Хури
Оръжието на тамплиерите (59)

57

— Погребали го там, в църквата. А после Майсун пристигнала в Кония и се заселила тук — продължи старицата. — Станала член на една суфитска ложа. През следващите месеци се връщала многократно в онази пещера — сама, само с един допълнителен кон. Докарала книгите. Скрила ги и на никого не казала за тях. А после, години по-късно, срещнала един човек.

— Производител и търговец на платове — предположи Тес, която следеше като хипнотизирана всяка дума на старицата.

— Да. Той бил член на същата ложа. Майсун му се доверила. Казала му тайната си. Двамата се оженили и започнали нов живот заедно тук, в Кония. — По лицето на старата жена се разля тъжна усмивка. — Това са моите предци.

— Значи стенописът, онези редове от поемата… са допълнени по-късно? — не се стърпя Тес.

— Да — кимна жената. — По-късно тя се върнала и заръчала да ги изпишат в църквата, където Конрад бил погребан.

— Но вие откъде знаете всичко това? — не се стърпя и се намеси Райли.

Старицата се изправи с мъка на крака и се запъти към старо писалище. Поразрови се из него и намери ключе, с което отвори едно от чекмеджетата му. Оттам извади няколко ръкописни страници, пожълтели от времето. Тес не бе в състояние да ги разчете, тъй като бяха изписани със ситни арабски букви — азбуката, използвана в Турция преди 1928 година.

— Тук се разказва цялата история — поясни домакинята им. — Всичко, което Конрад е споделил с Майсун. Документът се предава в рода ни от поколение на поколение. Така е вече седемстотин години.

— И през всичкото това време книгите са останали скрити? — не можеше да повярва Тес.

— Майсун обещала на Конрад да ги пази, както и да се опита да ги сподели със света. Но по онова време нямало начин да го направи. Между Изтока и Запада зеела огромна пропаст. А по нашите земи селджукските турци вече били на път да отстъпят владенията си на османците и техните орди „войници на вярата“. Османците пък страдали от манията да създадат империя на исляма. А последното нещо, което Майсун искала, било тези текстове да бъдат използвани като оръжие за дискредитиране на християнската вяра.

Тес и Райли се спогледаха. Думите на старицата им напомниха за вчерашния им разговор. Жената долови насоката на мислите им и се усмихна тъжно. После продължи:

— Не знаела също и към коя от силите на Запада да се обърне. Тамплиерите вече ги нямало. Църквата била в апогея си. Никой, дори и крал, не би посмял да застраши могъществото й.

— Значи книгите са останали скрити… тук?

— Точно така — кимна старицата. — Скрити на сигурно място. Очакващи своя ден.

Сърцето на Тес се сви. Повтори въпроса си.

— Точно тук ли?

Старицата кимна.

— Може ли да ги видим?

Първоначално жената не отговори. После стана от дивана, насочи се отново към писалището и взе оттам някакви ключове. И ги подкани:

— Хайде, елате!

Излязоха от дневната и тръгнаха през тъмен, тесен коридор. В единия му край беше кухнята, от която като че ли се влизаше в друга стая. Таванът на коридора беше по-нисък, отколкото този на дневната, и от едната му страна бяха подредени шкафове. На отсрещната стена висеше красив килим. Старицата отвори един от шкафовете, извади от него фенерче, а после отиде до килима и го бутна настрани. В стената зад него и почти невидима в тъмнината се виеше тясна стълба, не по-широка от човешки ръст.

Старата жена влезе в нишата и заслиза внимателно по високите, виещи се надолу стъпала. Тес и Райли я последваха. Стъпалата извиваха два пъти, след което завършваха с тесен тунел с груби, неравни стени. Мястото приличаше на подземния град, в който бяха попаднали наскоро, и Тес се зачуди дали не е бил изработен по същия метод.

Старицата ги поведе покрай поредица дървени врати, подредени от едната страна на тунела, и след тридесетина метра стигна до последната, разположена точно срещу тях. Отключи я и ги покани.

Намираха се в малка стая. По-скоро вграден гардероб. Беше с нисък таван, без прозорци и подобно на камерите в подземния град, не допускаше нито горещината, нито влагата. Стените й бяха покрити с рафтове. Рафтовете на свой ред бяха покрити с книги.

Стари книги. Малки, подвързани с кожа, древни кодекси. Най-старите книги на планетата — евангелия на две хиляди години, от най-ранните дни на Църквата. Десетки текстове.

Тес не можеше да повярва на очите си.

Едва успя да отрони:

— Може ли?

Старицата я подкани с очи.

Тес протегна ръка и взе една от книгите. Беше доста сходна на онези, които бе открила в гроба на Конрад. Същият тип кожена подвързия, същата сгъвка на задната корица, същата кожена връзка около нея. И изглеждаше в същото добро състояние. Поколеба се, но после отвори внимателно корицата и надникна. Беше на същия език — койне гръцки.

Преведе заглавната страница: „Евангелие на Ева“. Никога не беше чувала за нещо подобно.

Старицата я изгледа усмихнато и отбеляза:

— И на мен ми направи впечатление някога. Обаче не е онази Ева, за която си мислите.

Тес я изгледа изненадано.

— Вие сте чели книгите?

— Не всички. Понаучих малко коптски и старогръцки и успях да разбера някои от нещата, които пише в тях.

В гърдите на Тес се надигна тревожен въпрос.

— Ако ви попитам за конкретен текст, бихте ли могли да ми кажете дали е тук, или не?

— Вероятно — сви рамене старицата.

Тес си пое напрегнато въздух и каза:

— Преди няколко години държах в ръцете си книга, която смятах за дневника на Исус. С неговия собствен почерк. Неговият личен дневник.

— Вие сте го виждали?

— Да, но не можех да определя със сигурност дали е истински, или е фалшификат. А после нямах възможността да го подложа на лабораторни тестове, за да разбера. Знаете ли нещо за него? Имате ли представа дали е бил истински?

Жената се усмихна и поклати глава:

— Не, не е бил. Бил е фалшификат.

Категоричността на отговора й сащиса Тес.

— Откъде сте толкова сигурна? — извика тя.

— От писмото на Майсун. Конрад й разказал и за дневника. — Замисли се и допълни: — Успели са да го направят само защото са разполагали с всички тези книги! — И посочи рафтовете древни текстове.

— Почакайте малко! Искате да кажете, че през цялото време тамплиерите са били наясно със съществуването на еретичните кодекси?

— Не само са били наясно, те не биха могли да съществуват без тях! Именно така е започнало всичко. С първоначалните им Пазители — мъжете, които се грижели за тях и ги пазели в Имперската библиотека на Константинопол. Те са планирали всичко.

— Идеята за тамплиерите е родена в Константинопол? — възкликна Тес.

Старицата кимна и поясни:

— Пазителите са охранявали съкровището от Никея векове наред, още откакто Хозий го спасил от изгаряне и го пренесъл на безопасно място в Константинопол. Та Пазителите го охранявали и чакали подходящия момент, за да го огласят пред света. Ала този момент като че ли никога не идвал. А към края на първото хилядолетие светът тръгнал по още по-мрачен път. Папата вече правел каквото си иска. И когато му хрумнала идеята за свещен кръстоносен поход, при което заповядал на християните да тръгнат на война и да започнат да убиват в името на Христос, Пазителите разбрали, че той се е самозабравил, потъпквайки безскрупулно посланието на Исус. Същевременно кръстоносците спечелили битките и дали на папата още по-невиждана власт. С контрола над Светите земи и при положение че всички европейски монарси целували краката му, папата постепенно се сдобил с власт над целия познат тогава свят.

Пазителите били ужасени и преценили, че трябва да сторят нещо. Налагало се бързо да намерят начин да му дръпнат юздите. Тогава решили да създадат контрасила на папската. Военна организация, която да се възправи срещу върховенството на Рим и да го държи под контрол. Пазителите знаели, че разполагат с могъщи съюзници — ето ги! — И тя разпери ръце към древните текстове. — Преценили, че заплахата от огласяването им би била достатъчна, за да сплаши папата и да го накара да им даде всичко, което пожелаят. Но усещали, че им трябва и нещо повече. Искали да бъдат напълно сигурни. Нуждаели се от още една книга — една невероятно могъща книга, която да ужаси Рим и да го накара да се подчини. Така решили да създадат върховното евангелие!

— Личният дневник на Исус Христос — обади се със светнали очи Тес.

— Именно! — кимна старата жена.

Тес и Райли се спогледаха, очевидно спомнили си онзи паметен миг преди няколко години, когато стояха на скалата и гледаха как бушуващото море поглъща страниците от велен. Спомниха си за отговора, който така и не получиха тогава.

Старицата продължи:

— Разполагали с всички тези текстове, на които да се опрат, на които да базират фалшивия си шедьовър, за да го превърнат в истински. Благодарение на това никой нямало да се усъмни в достоверността на находката им. Нали в крайна сметка всички тези книги са истински?! И би изглеждало напълно естествено сред тях да е и дневникът на Исус! Затова, щом избистрили плана си, Пазителите се задействали. Издирили и други, които споделяли притесненията им. Рицари, учени и просветени мъже от цяла Европа, с които се били запознали през годините в библиотеката. Намерили деветима.

— Първите деветима тамплиери — вметна отново Тес. — Хю дьо Пейан и хората му.

— Та те отишли в Йерусалим, явили се пред краля и му казали, че искат да защитават поклонниците. Той им дал за щаб руините на стария храм. И след девет години, през които уж непрекъснато копаели, те изпратили съобщение до Рим, че са открили нещо смущаващо. Папата веднага изпратил съветниците си. Рицарите им показали някои от евангелията, които виждате тук. А после им показали и най-важното — дневника на Исус, който били съставили. Хората на папата се ужасили. Връщайки се в Рим, те потвърдили находката. А после папата дал на тамплиерите всичко, което поискали, в замяна на тяхното мълчание.

Тес имаше чувството, че й се завива свят. Информацията беше толкова много и толкова неочаквана.

— А след това са изпратили евангелията обратно в Константинопол? — попита тя.

— Разбира се. Там книгите са били в безопасност векове наред. А Светите земи били военна зона. Пазителите държали да бъдат сигурни, че евангелията са на сигурно място.

— Но не и дневникът на Исус, нали?

— Той останал при тамплиерите в Акра. Именно той бил източникът на тяхната сила, затова го държали под око. Което било огромна грешка, разбира се. Но не забравяйте, че той бил фалшификат. От гледна точка на Пазителите стойността му била единствено стратегическа, а не историческа.

Тес вече се опитваше да сглоби мозайката.

— А през 1203 година армията на папата е пред портите на Константинопол. И Пазителите изпращат сигнал за помощ.

— Точно така. Тамплиерите веднага изпращат няколко от своите хора, които да отнесат книгите на безопасно място. Обаче ги губят. Сто години по-късно Конрад и Майсун отново ги откриват и спасяват.

— А какво е станало с Пазителите? Майсун не се ли е опитала да се свърже с тях?

— Опитала се е, разбира се — отговори старицата. — Но вероятно са били убити от агенти на папата, които са имали за задача да открият съкровището.

— Така Майсун и нейните потомци, тоест вашата фамилия, сте се превърнали в новите Пазители.

Старицата кимна и изрече:

— Хайде, елате! Ще направя още едно джезве кафе.

Тримата се качиха обратно в кухнята, където старицата напълни отново джезвето с вода и го сложи на газовия котлон. В стаята се възцари тягостна тишина.

— Онези убийци… все още ли ви търсят? — обади се домакинята.

Тес кимна.

— Значи трябва да ги преместим. Не бива да остават повече тук. Можете ли да ги отнесете на безопасно място?

Тес онемя от изненада. Едва успя да промълви:

— Разбира се!

Раменете на старата жена сякаш се огънаха под тежестта на решението, което беше взела.

— Нямам голям избор, нали така? А може би и не е чак толкова лошо. Трябва да разберете, че онези книги са много по-важни от нас. И винаги са били. Те са товар, предаван от поколение на поколение. — Поклати печално глава. — Никого не съм молила за него. И никога не съм имала избор — така, както не са имали и предците ми. Но сторих онова, което се очакваше от мен, подобно на всичките си предци. Няма съмнение, че и синът ми би сторил същото. Но с каква цел? Какво бихме могли да сторим с тях оттук нататък? Ние сме прости хора, госпожице Чайкин. А това… това нещо долу заслужава сериозно внимание, което би могло да му бъде дадено от хора като вас. Така че вие правите огромна услуга на мен и на моите потомци. Освобождавате ни от огромен товар, след като казвате, че отново има хора, които са готови да убиват заради него. — Хвана ръцете на Тес и я погледна в очите. — Трябва да ги отнесете оттук и да сторите с тях онова, което считате за най-добро! Ще го направите ли?

— За мен ще бъде чест — обърка се Тес.

— Не се притеснявайте! — намеси се Райли. — Аз ще се погрижа за вашата лична безопасност, докато всичко приключи!

Бръчките по лицето на старицата като че ли се отпуснаха облекчено, но веднага след това веждите й се сключиха въпросително.

— А какво ще направите с тях?

— Първо ще бъдат фотографирани и каталогизирани — обясни й Тес. — И преведени. Едва след това ще помислим с кого да ги споделим и как да го направим, без да предизвикваме брожения.

Тези думи като че ли не убедиха старицата.

— На Ръкописите от Мъртво море все още се гледа с подозрение — изтъкна изненадващо компетентно тя. — Евангелията от Наг Хамади почти не се познават от широката публика. Какво ви кара да смятате, че тези книги ще бъдат приети по-различно?

— Длъжни сме да опитаме! Те са част от нашата еволюция като цивилизация! И ще ни помогнат да се сдобием с просветление. Но всичко трябва да бъде направено бавно и внимателно. И в подходящия момент. Наясно сме, че не всички хора ще бъдат убедени, не всички дори ще се заинтересуват от тях.

Защото за онези, които искат да вярват, които имат нужда да вярват, нищо не би имало значение. Те винаги ще вярват, ако ще и самият Христос да им се яви и да им каже, че са глупаци!

Но за хората с по-отворени умове, които държат сами да вземат решенията си, те… заслужават да разполагат с цялата информация. Дължим им го!

Старицата кимна, очевидно най-сетне постигнала мир в душата си след внезапното си решение. В същия миг от дневната нещо проскърца. Райли и Тес се сковаха. Той вдигна ръка към устата си, за да им даде знак да мълчат.

Пристъпи до вратата на кухнята и се заслуша. Не чу нищо, но ръката му по инерция се насочи към гърба му, за да потърси пистолета. Едва тогава се сети, че той не е в него, а в раницата, която бе оставил в дневната.

Огледа се и до мивката забеляза огромен кухненски нож. Грабна го и изгаси лампата. Стаичката потъна в мрак. Единствената светлина идваше от оранжево-сините пламъци на газовия котлон.

Старицата си пое дълбоко дъх.

Тес видя как Райли се измъква от кухнята и изчезва от погледа й. Задържа дъха си и се заслуша. Еуфорията й от последния половин час се бе изпарила. В следващия миг се разнесоха ядни мъжки ругатни и някой с трясък се стовари на пода.

— Хайде, дами! — изрече иранецът и светна лампата в кухнята. Усмихна се небрежно и ги подкани с пистолета си да излязат. — Заповядайте при нас! Купонът едва сега започва!