Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (9)

9

Йерусалим

Институт за археологически изследвания

Марек беше чел „Разсъждение за метода“ на Декарт. Първите страници най-вече го очароваха. Затворен сам в стаята си, този философ намирал решение за всеки проблем единствено чрез силата на разсъжденията.

Изследователят си беше извадил поука от там — собствен начин на мислене, който обясняваше защо предпочита да работи през нощта в празната лаборатория. На висок глас. Той подхвърляше разни идеи на стените и от хаоса се пораждаше ред.

Написа нещо на клавиатурата на компютъра си. Текстът от камъка вече придобиваше смисъл.

… според сходните ритуални думи, които се срещат и в други текстове от същата епоха, става дума за текст на един от домакините на Храма. Няколко служители, които зависели директно от царя, имали за задача да се грижат за доброто функциониране на светилището. Тук очевидно става дума за домакина на сградата, чиято задача била да осигурява материалната поддръжка на Храма.

Според археологическите записки реконструкцията на Храма е продължила няколко години. Несъмнено това се е дължало на липсата на достатъчно квалифицирана работна ръка и най-вече на материали.

… За нещастие разполагаме само с една част. Началото на написаното липсва, но може да се направи заключение към кого е адресирано писмото: амбулантен търговец. Това става ясно от точното изброяване на материалите, които трябва да се получат. Основно са споменати два вида дървен материал — кедров и акациев.

Марек взе една Библия на английски език. Книгата на царете описваше точно разпорежданията на Соломон за строежа на Храма. Имаше всичко: размерите, вътрешната архитектура, използваните материали и дори имената на някои от майсторите.

Покривът бил от кедрово дърво от Ливан, а акацията, според библейската книга, служела за направата на кивота. Бронзът и златото пък били единствените метали, допускани в строителството на Храма.

… без съмнение домакинът се е обръщал към водача на някой заминаващ керван.

Марек остави Библията на масата и се замисли, че повече от половината древни надписи, открити по света, са посветени на административния живот на цивилизациите: сметки, фактури, закони, постановления, заповеди, отменящи заповеди… Определено човекът винаги е бил в плен на два големи дявола: организацията и йерархията. И гравираният камък се придържаше към това правило с изключение на едно нещо:

… три реда преди традиционните думи за финал домакинът е добавил една последна заповед, една неочаквана забрана: И най-вече внимавай хората ти да не купуват и да не донасят тези демонски семена bv’iti, които довеждат човешкото съзнание до пророчество.

BV’ITI

Марек провери навсякъде. Етимологични речници, речници на семитските езици, графични изследвания, всичко. И никъде не се срещаше думата „Бвити“. Може би тази дума не бе оцеляла през годините и бе потънала в мъките на еврейския народ.

И той беше първият, който срещна отново тази дума, изречена от неизвестен човек.

Този път възрастният изследовател реши да запали цигара — първата от двадесет години насам. Али, палестинският градинар, пушеше канадските „Крейвън“ и винаги оставяше един пакет в парника. Когато стигна до вратата на лабораторията, Марек отключи охранителните системи. Точно когато прекрачваше вратата, телефонът в стаята иззвъня. Той нетърпеливо вдигна слушалката.

От слушалката проехтя гласът на пазача.

— Професоре, имате посещение. Човекът казва, че го очаквате, за да ви предаде някакъв колет. Претърсих го…

Марек усети колебание в гласа на пазача. Дължеше се на необичайния факт, че арабин е дошъл по това време в института.

— Всичко е наред, Исаак. Пуснете го да се качи. Аз гарантирам за него.

— Както желаете.

Професорът затвори телефона и се отправи към асансьора, за да дочака пратеника. Само след няколко секунди той щеше да държи в ръцете си безценно съкровище.

Вратите на асансьора се отвориха и от там излезе мъж с дълга мантия, с малко лице и пронизващи очи и тръгна към него усмихнато. Носеше мръсна чанта от светлокафяв плат.

— Професоре, предавам ви поздрави и почитания от моя господар.

— Благодаря. Дайте ми пакета, за да можете да си вървите. Става късно.

Мъжът се усмихваше широко.

— Много благодаря, професоре. Ще бъдете ли така добър да ми предложите малко вода. Жаден съм, а по това време няма да намеря отворено заведение.

Марек издърпа чантата от ръцете му почти грубо.

— Разбира се. Последвайте ме в кабинета ми. Там има чешма.

Двамата мъже прекосиха големия коридор, минаха покрай лекционните зали и лабораториите и стигнаха до едно малко помещение, отрупано с книги и списания.

— Пийте. Чашите са на чешмата.

Едва изрекъл това, научният работник се спусна към платнената чанта и бързо я отвори. Трескаво развърза ленената връвчица и извади някакво тъмно, черно парче, което остави на бюрото. Сложи си очилата и огледа внимателно формата на камъка.

Ако този камък беше свързан с предишния, може би щеше да намери допълнителни сведения за думата.

След около десетина секунди Марек свали очилата и разтърка очи. Гласът му трепереше от възмущение.

— Това шега ли е? Този камък е абсолютно фалшив. Човек не би го продал дори и на американските туристи. Перилиан оглупял ли е? Предупреждавам ви…

Не му остана време да довърши изречението. Силен удар се стовари върху рамото му. Той се свлече на земята, задушавайки се от болка.

Тихият глас на Бешир отекна като в лош сън:

— Няма какво да ме предупреждаваш, евреино. Вашият проблем, синове на Израел, е, че си мислите, че сте господари в моята земя. Аз те предупреждавам, че смъртта ти наближава с бързи крачки. Натовариха ме със задачата и, повярвай ми, много съжалявам за това, да те довърша с удари с пръчка.

Нов удар се стовари върху Марек. По врата. Бавно губеше съзнание, но все още разбираше какво се случва.

Той беше присъствал на подобно убийство преди шестдесет години в лагера Дахау. Сякаш видя отново как есесовецът удря със сила неговия другар по участ Анри Жуано. Третият удар щеше да е последният, но нямаше нужда от него, тъй като сърцето му вече не функционираше. Преди да умре, той изрече само едно-единствено изречение, повтаряно хиляди пъти в масонския ритуал, като погледна убиеца в очите:

— Плътта се отделя от костите.

— Още един еврейски ритуал — промърмори Бешир, като удари яростно челото на възрастния човек.

Кръв обля лицето на Марек.

Бешир остави окървавената желязна кирка — инструмента, абсолютно необходим за качествена работа при разкопките в тази част на земното кълбо. После се върна в кабинета на евреина. Видя го веднага.

Внимателно поставен на бюрото, камъкът бе затрупан от книжа и книги. Той го пусна в чантата, като взе и една папка, която беше до него.

Компютърът проблясваше под светлината на лампата. Бешир отпечата страницата с коментарите на научния работник и изтри файла.

Остави лампата да свети и тръгна обратно към асансьора. Прескочи трупа, като внимаваше да не си изцапа мантията в локвата кръв под главата на изследователя.

Докато слизаше с асансьора, той се питаше поради каква причина неговият клиент му бе наредил такъв ритуал на смъртта. Твърде сложен според него. Той би предпочел да го удуши. Много по-бързо бе и по-чисто. На младини клането му беше слабост. Но през една септемврийска вечер в Бейрут, докато убиваше един човек, струя кръв изцапа костюма му „Армани“. Великолепен костюм, купен от Рим, който струваше колкото една трета от това, което щеше да получи за тази работа, а трябваше да го изхвърли в коша. От тогава се отказа напълно от този мръсен начин, който цапаше ушитите му по мярка костюми. След този случай започна да използва пистолет и ленена връв.

И най-лошото беше, че впоследствие разбра, че тогава е бил манипулиран от евреите чрез един йордански посредник от „Мосад“.

Бешир прекоси двора на института и се насочи към пазача, вперил поглед в перхидролените блондинки от „Спасители на плажа“, които тичаха насам-натам на малкия екран на телевизора в бараката. Пазачът направо замря при вида на Памела Андерсън, която правеше дишане уста в уста на един удавник.

Бешир погледна към екрана: той също обичаше американските сериали, но за съжаление можеше да ги гледа само докато е в Европа или в САЩ. Тук той играеше ролята на Емира, най-верен измежду верните, скромен и морален.

Това раздвоение на личността не го притесняваше особено — излиянията на ходжите му вършеха чудесна работа, във въздуха навсякъде се носеше привкус на джихад, а Бен Ладен бе дал нов тласък на исляма.

Но вътре в себе си той беше човек, който търси материалните наслади, обожаваше компанията на жените, пиеше първокласни вина и обичаше разкоша. Моралът на улемите и техният аскетизъм безкрайно го дразнеха. Предпочиташе панарабизма на Насър или остарелия вече национализъм на Кадафи. Тези проклети иранци бяха объркали всичко с тяхната революция и сега трябваше да се съобразява с праволинейните догми на исляма и да се изхранва като убиец.

Той се бе разкрил само веднъж пред един еврейски пленник, затворен в мазе в Рамала. Случайно отвлечен човек, когото трябваше да убият за назидание след смъртоносен набег на „Цахал“. Почти навик. Тъй като беше в добро настроение, Бешир поведе разговор. Въпреки че вярваше в построяването на Велик Израел, пленникът ненавиждаше крайните консерватори в неговата религия. И двамата достигнаха до извода, че фундаменталното отклонение в двете религии, еврейската и исляма, влива истинска отрова. Бешир прекара чудесен следобед и за първи и последен път в живота си подари живота на един евреин. Гневът на шутовете от „Хизбула“ му осигури прекарването на прекрасен ден.

Бешир си погледна часовника. Беше точно време да напусне института и да се скрие в някое от скривалищата си на около километър от тук. Пазачът мълчеше. Бешир внимателно извади касетата от видеото, свързано с охранителната камера. Всяка следа трябваше да изчезне. Всичко беше много лесно. Нищо не можеше да повиши адреналина му.

Поколеба се известно време, после натисна голямото жълто копче, което задейства алармата. Остър звук прониза тишината. Чак след няколко минути тук щяха да пристигнат две или три полицейски коли с въртящи се светещи лампи.

Кръвното му налягане се повиши, умът му се възбуди, а сърцето заби учестено. Тръпката се връщаше. Той изтича към колата си, където го чакаха двамата телохранители, обезпокоени от задействането на алармата.

Всичко вървеше по план. На пет минути път с кола ги очакваше скривалище. Бешир опипа платнената чанта, в която беше камъкът, докато гледаше бързо отминаващите сгради пред очите му. Каква красива нощ в Йерусалим.