Ерик Джакомети, Жак Равен
Ритуалът на мрака (44)

44

Някъде в Южна Франция

Черният микробус слезе от магистралата и пое по кален път. Бледата светлина на Луната смекчаваше тъмнината сред вековните дъбове. На около двадесетина метра той бе следван от син автомобил, в който с вързани ръце и крака се намираха Жад и Антоан.

От заминаването от Пленкуро бяха изминали три часа, а конвоят бе едва на половината път.

В края на пътя, насред гората, имаше сива каменна къща на два етажа с отворени капаци. До нея се намираше наполовина разрушен гълъбарник. Приземният етаж светеше. Мъж с ловно сако и лула дръпна завесите и махна с ръка към новодошлите.

Микробусът и колата спряха пред външното каменно стълбище, осветявано от фенер във формата на капчук, закачен на водосточна тръба. Мъжът с лулата излезе и пресрещна Сол и Йоана, които вървяха по тревистата пътека, която водеше към къщата.

Сол се обърна към младата жена:

— Ето го нашия приятел, градинаря, който идва да ни поздрави.

Йоана се намръщи.

— Много мило от негова страна. Но няма нужда.

— Хайде. Бъди любезна с него. Той ни е приготвил къщата, за да можем да си починем.

— Каква саможертва! Защо не е накарал някой подчинен да го направи?

— Въпросът ти е основателен. Боя се, че е натоварен лично от ръководството да ни наблюдава. Той е много верен човек на Хаймдал…

Градинарят стигна до тях и поздрави Сол, без да обърне никакво внимание на Йоана.

— Радвам се да ви видя. Наредил съм да приготвят нещо за хапване, а стаите за вас и нашите важни гости са готови.

— Благодаря. Няма да пропусна да спомена за вашата преданост на по-високо ниво. Как намерихте това място?

Градинарят бръкна в сакото си и извади от там стара кожена торбичка за тютюн.

— Орденът има три такива второстепенни резиденции във Франция, където членовете му могат да отсядат. Комфортът не е много голям, но…

Възрастният мъж се усмихна и го прекъсна:

— Напълно достатъчен е за малкото време, през което ще останем. Вкарайте гостите ни вътре и нека вечерят с нас.

Градинарят поглади необръснатата си буза.

— Да вечерят! Наистина ли? Мислех по-скоро да си поиграем малко с ножицата?

— Не. Подчинете се.

— Ами тя? — каза градинарят, като посочи с пръст Йоана, сякаш беше някакъв досаден отпадък.

— Тя ми е помощница в тази операция. Смятайте я за ваш шеф.

Младата жена се засмя доволно.

— Чу ли? Ще изпълняваш задълженията на прислужник. Отиди и доведи пленниците.

Човекът я погледна презрително.

— Ще си уредим сметките след края на тази мисия. Повярвай ми.

Той се отдръпна, за да им направи път да влязат в къщата, и после се отправи към микробуса. Сол и Йоана прекосиха преддверието, украсено със стари еленови рога, върху които имаше малки медни плочки с изписана годината на убиване на елените. Имаше и такива от миналия век.

В голямата трапезария вечерята беше сервирана. Някакъв мъж мълчаливо добавяше набързо още два прибора. От стените дребни селски благородници с перуки и в ловно облекло от XVIII век гледаха посетителите, сякаш са натрапници. Земеделските сечива, поставени тук-там из стаята, допълваха селския облик на стаята. Сол седна в едно от дървените кресла и огледа помещението.

— Земята не лъже.

Със здравата си ръка Йоана взе стола, който беше срещу него. Умората се изписваше на лицето й.

— Какво означава това?

— Това беше една от любимите максими на маршал Петен по повод истинския живот на село.

— В Хърватия единственият френски пълководец, когото хората познават, е генерал Дьо Гол.

Сол се засмя.

— Винаги съм предпочитал маршала пред генерала, въпреки слабоумието му. А и понякога старият войник казваше ценни мисли.

— Така ли?

— Аз държа на своите обещания и дори и на обещанията на другите.

В преддверието се чуха стъпки. Градинарят и младият телохранител на Сол вкараха в трапезарията Жад и Антоан, които бяха отвързали преди малко. Сол им посочи двата свободни стола.

— Елате, приятели, настанявайте се и хапнете.

Върху лицето на Йоана се изписа голяма омраза, когато видя Жад.

Жад и Антоан се спогледаха и седнаха мълчаливо. Пред тях имаше три големи чинии с моркови, цвекло, марули, цикория, репички и домати; супник с кафяво-червеникава течност, от който излизаше пара, и чиния с варени картофи. Антоан взе няколко зеленчука в чинията си.

— Май не обичате месо…

Сол, който си слагаше обилно от всичко, му хвърли дружески поглед.

— Да, месото определено ни е забранено. Аз самият не съм ял месо от шестдесет години. Тайната на дългия живот…

Жад, която не бе докоснала нищо, го прекъсна:

— Знаете ли какво означава да отвличате служители на реда в тази държава? Ще изпратят съобщение за издирването ни до всички жандармерии и полицейски участъци във Франция. Няма да ви се размине!

Йоана изсъска:

— Млъкни! Още една заплаха и ще те убия. Бавно. Много бавно.

— С коя ръка? С дясната ли?

Убийцата стана и сграбчи ножа от масата.

— Стига! — изръмжа Сол.

Йоана неохотно се подчини. Възрастният мъж се обърна към Антоан.

— Говорехме си за месо. Месните храни съдържат много токсини, виновни за доста заболявания. Плодовете и зеленчуците имат невероятни хранителни качества. Препоръчвам ви супата от тиква от дясната ви страна.

— На това ли ви учат в „Туле“?

— И на това.

Странно, но Антоан имаше апетит, а и този пъргав старец го бе заинтригувал.

— Щом като сте така добър да ни нахраните, може би ще ни разясните някои неща?

— Защо не? Не ми се случва често да разговарям с масон. Обикновено нареждам да ги убиват. Но сега ви слушам.

— Каква е целта на „Туле“?

— Това е голяма тема, но накратко искаме да запазим нашата чиста кръв при непрекъснатата инвазия на други раси. Ние сме нещо като защитна организация, към която имам честта да принадлежа. Негри, араби, евреи, жълти, метиси, всички те всеки ден по малко завладяват света, който е наш. Опитваме се да спрем тази инвазия.

Жад каза иронично:

— Защитници на висшата раса! Това е смешно.

Антоан се усмихна на забележката, но продължи:

— Как сте стигнали до нашите архиви?

Сол махна с ръка.

— Предпочитам да ви разкажа за възникването на нашия Орден. Може би ще го разберете! Все още се съмнявам предвид вашата принадлежност… Погледнете скулптурата зад вас.

Антоан и Жад се обърнаха и видяха бюста на мъж с изпъкнало чело, жестока уста и смръщени вежди.

Сол запали цигара и постави ръцете си на облегалките на креслото.

— Този мъж се казваше Рудолф Грауер. На него дължим всичко. Има негови бюстове във всички къщи и замъци на Ордена. Той е създал обществото „Туле“ още преди появата на нацистката партия. Този гений, почти непознаван в наши дни и до когото Хитлер е бил едно нищо, е променил лицето на света. Този син на железничар е обиколил света първо като моряк в края на 1890 г., а после се е установил в Турция, където спечелва значително състояние и се връща в Германия, убеден, че има мисия. Когато се връща в родината си, минава под покровителството на един аристократ и става граф Рудолф фон Себотендорф. Навремето, в Германия на Кайзера, в много патриотични и антисемитски групи с общото название Völkisch е имало силни националистически чувства.

Антоан не пропускаше и дума от казаното от възрастния човек.

— И антимасонски, предполагам?

— Така ли мислите? По онова време нашият основател се вписва в една от тези групи, „Германорден“, и бързо спечелва влияние в нея. През 1918 г. заминава за Мюнхен и основава ложа, наречена „Туле Гезелшафт“. За по-малко от четири месеца събира в нея елита на обществото, основава два вестника, единия от които „Беодахтер“, бъдещ орган на нацистите, и създава влиятелни кръгове. Нещо повече, дори работата му следва масонството, което дълго е изучавал.

— Как така следва?

— Ами членовете, всички от германската раса, са били посвещавани. Създадени са тайни знаци за разпознаване. Въведен е ритуал, основан на нордическия паганизъм. А като символ на Себотендорф му дошла идеята да използва слънчевата свастика със заоблени краища, която вече била много популярна сред някои расистки общества. Светеща емблема над кинжала на отмъщението.

— Доста интересно. Кинжал има и при висшите масонски степени…

Сол не обърна внимание на това съвпадение.

— Много бързо Себотендорф определя първата и единствена цел на организацията: бялата раса трябва да господства в света. Вижданията му са се определяли само от една дума: Халгадом.

Жад беше изтощена и имаше чувството, че слуша приказките на някакъв луд, макар че бяха свързани. Тиха, спокойна лудост.

— Халгадом означава „свещен храм“. Вие, масоните, искате да пресъздадете Храма на Соломон, а ние искаме да издигнем Храм на потомците на арийската раса от „Туле“ в Европа: северняци, германци, англичани, саксонци, келти и… французи. Всички те носят във вените си кръвта от преселването на варвари, готи и чистокръвни франки.

— Нашият храм е храм на братството, равенството и на цялото човечество.

— Не ме разсмивайте! Вие във вашите ложи сте първите, които започнахте да проповядвате елитаризма.

Сол си наля чаша вода.

— Но да не се отклоняваме. Себотендорф е знаел, че само народът, пролетариатът, може да възпроизведе арийската раса, и е искал идеите му да проникнат сред работническата класа. Един от помощниците му, някой си Харер, създал асоциация за тази цел. В края на януари 1919 г. той и Антон Дрекслер се озовали начело на работническата немска партия, в която по-късно станал член някой си… Адолф Хитлер, който ще я превърне в нацистка партия.

Антоан каза:

— Хитлер е имал успех само в руините след примирието, повсеместната безработица и ожесточения национализъм.

— Да, но в сянката е дебнела „Туле“, която не е имала директно влияние върху Фюрера, но е вмъкнала свои хора в обкръжението му. Хес, Розенберг, Химлер… мислите ли, че Хитлер наистина щеше да дойде на власт, ако не го бяха финансирали големите немски индустриалци? Много от тях бяха членове на „Туле“. Но Хитлер не изпълни мисията си. Той беше мегаломан. Подценихме го.

Жад усети, че гневът й нараства все повече. Този разговор я дразнеше.

— Милиони избити евреи, поробени народи, война и омраза! Хубава програма. И чудесно изпълнена!

Сол кимна на телохранителя си.

— Ако гъкнете още веднъж, ще наредя да ви пръснат главата, госпожице!

Антоан видя, че Сол не се шегува, и сложи ръка на крака на Жад, която седеше до него. Опита се да смени темата.

— Ами вие? Как така французин…

Лицето на стареца светна от задоволство.

— Много просто. Постъпих във Вафен СС през войната и там членовете на „Туле“ ме забелязаха и ми предложиха да ме посветят. Нещо като в масонството.

Жад не можеше да понася този стар фашист.

— Страхотно… французин в нацисткото семейство. Любопитно ми е колко еврейски жени и деца сте убили?

Йоана й зашлеви шамар с нескрито удоволствие. Жад понечи да й се нахвърли, но телохранителят застана пред нея. Сол я гледаше презрително.

— Поделението „Шарлеман“ се биеше срещу други войници на фронта. Никога не сме участвали в избиването в концентрационните лагери. Спечелил съм чин „оберщурмбанфюрер“ само със смелостта си.

— И после?

— После? Бях избран.

— Избран?

Сол си наля вода.

— Моята мисия се състоеше в това да скрия сандъци с масонски архивни документи, разграбени във Франция и смятани за много важни от нашия Орден. Сега разбирате ли?

— Но защо?

— Един от клоновете на „Туле“ в СС, институтът „Аненербе“, проучваше арийска Индия. Там бяха открили свещената напитка сома. Много бързо направиха изследвания върху халюциногенните растения в един замък във Вестфалия. Бяха събрали заедно археолози и биолози, за да открият състава на сома. Руските затворници са служели за опитни зайчета, тъй като смесите предизвиквали нежелани, но много зрелищни ефекти.

— Но какво общо има това с масонството?

— Единият от учените, някой си професор Жуано, е бил франкмасон. Той е приел да съдейства.

— Не ви вярвам!

— Жена му била бременна… именно той е открил в архивите на Великия Ориент папка с документи, в които се говорело за особен ритуал, основаващ се на поглъщането на божествена напитка.

Антоан сви устни.

— Ритуалът на мрака…

Сол запали цигара.

— Точно така. От „Аненербе“ изпратили Жуано в Берлин, за да прегледа кутиите с архивни документи, иззети от Париж. След двумесечна работа той открил отделни части от този ритуал. Намерил е труд за гъбата „мораво рогче“ и ръкопис на Дьо Брьой, на които ние, разбира се, имаме фотокопия.

— Но откъде сте разбрали, че съставките са били три?

— От друг документ на Дьо Брьой, който на вас ви липсва, тъй като след войната остана наше притежание. Една от съставките идвала от Изтока… Останалото го знаете.

— Ами Жуано?

— Той се провали. „Туле“ успя да идентифицира само първия елемент. По онова време ръкописите на Дьо Брьой бяха неразбираеми за нас. След като стана ненужен, Жуано бе изпратен в Дахау.

— Ами вие?

— През 1945 г. моят конвой попадна на заграждение на руската армия. Измъкнах се само аз. След като се отървах, взех останалите документи, измежду които разработката за моравото рогче и пълното копие на ръкописа на Дьо Брьой. Скрих ги в едно разрушено село. В църквата. Под главния олтар. — Сол се разсмя. — После се опитах да премина редиците на Съюзниците.

Марка се беше намръщил. Сол продължи:

— После вие свършихте работата вместо нас. Жуано например, когато му се обади онзи евреин археолог… Ние бяхме готови.

— Камъкът от Тива?

Сол поклати глава, преди да продължи:

— Да. А мухоморката… никога няма да мога да ви се отблагодаря достатъчно!

— А сега? Какво ще стане с нас?

Сол се прозя и стана от масата.

— За момента все още имам нужда от вас. Що се отнася до приятелката ви, то Йоана с удоволствие ще се заеме с нея, когато му дойде времето. Тези спомени ме умориха. Имам нужда от почивка. Ще се видим следобед, за да се обадим на вашия брат Жуано, който в този момент би трябвало да е в Дордон.

— Откъде знаете?

— Разпоредили сме да следят и него.

Човекът с набръчканата кожа, жива останка от една отминала епоха, изведнъж му се стори много стар. Марка му зададе последен въпрос:

— Какво означава това име, Сол…

— То е от една латинска сентенция за римския култ към Митра: Sol Invictus. Непобедимото Слънце. Така наричали също и Деня на зимното слънцестоене, 21 декември, когато Слънцето се възражда и дните започват да стават по-дълги. Християнството измества този ден на 25 декември и го нарича Коледа. Но също като Слънцето и аз ще бъда непобедим.